Егоизма ти, копеле!

Говореше много – като предан стар приятел, който трябваше всичко да изхвърли навън, а после да съберат заедно отломките и да им намерят място в познатия пъзел. Заоплаква се и тя се почувства като събирач на душевни отпадъци. Той ù показа краката си, гледката от коварно заболяване не беше приятна. Обясняваше колко дълго трябвало да се лекува. Дали това не беше изкуплението му заради лошотията към нея – помисли си тя.

- Не пия вече заради скъпите лекарства. Не близвам дори и капка. Не само твърд алкохол... и бира... приятелите ме наричат „Лимонадения Джо”. Направо се измъчвам, като седнем някъде. Те пият, а аз – не. Обещал съм си, като свърши курсът на лечение, така да се натряскам, ама зверски...

Дори и тая вечер отказа поканата й да пийнат по малък „облак” (мастика с вода и лед), замезен с ароматен пъпеш. Бодна от него два-три пъти. Гледаше я жадно, без да сваля поглед.

А сега де! Нали бяха приключили... вчера в скайпа тя му написа толкова тежки думи. Нямал домашно възпитание. Бил опериран от човешки качества. Никой като него не бил постъпвал така отвратително с нея... Той ù отвръщаше обяснително и явно защитаваше атакуваното си его. Предъвкваха стената помежду си за пореден път. Димеше. Лютеше под лъжичката и в очите. И на двамата.

Тя млъкна след оня пети септември миналата година. Тогава се случи нещо ужасно. Не искаше да си го припомня, макар че го преразказа на всичките си приятели и те реагираха с шумно възмущение срещу неговата омерзителна и вулгарна природа. Беше много пиян. Предложи ù секс с приятеля си, също толкова пиян до козирката...! А тя се надяваше на мъъъъъничък зародиш от симпатия от негова страна към нея. Понякога им беше хубаво. Бяха толкова малко заедно. В някоя къса вечер от зимните месеци. Срамуваха се от чуждостта си. Прикриваха се зад експонираното внимание към някой филм, който избираха и теглеха от Замунда. От чакането той изтръпваше и смело посягаше към женствеността ù, атакуваше я, искаше... и тя пропадаше под силата му... беше ù томително, сладко, гордо... След акта изпитваше привързаност, желание да бъде с него днес, утре, още... Той ù обръщаше гръб, заспиваше и когато се събуждаше, вземаше душ, навличаше боксерки и стоеше прав, докато тя се обличаше. Тя чувстваше нетърпението му – да я отпъди като лош завоевател, с когото преди малко са воювали с викове и борби. Гледаше я студено, като чужденец. Тя бързаше да избяга в своята бърлога, там, където нямаше студ и враждебност. И отлиташе с първото такси с буца обида в гърдите.

Не беше любов. Днес с нея, утре – с друга, оплетени от мълчаливия му чар, жени от сайта за запознанства. Тя пък си създаде чувства. Винаги се сещаше за репликата на приятел адвокат: „Ние, мъжете, сме много прости и искаме много малко. Защо вие, жените, усложнявате нещата?!” Обичаше го по странен начин – фантазираше си сцени на приятелство тук и там, опитваше се да го вкара в своите мрежи, но той винаги отхвърляше, отричаше, мълчеше. Не ходел в молове. Не гледал кино. Не обичал да скита из планини. Не обичал морето. Не му се ходело на ресторант тая вечер. Не можел да поправи изгорял бушон в апартамента ù. Дори не обърна внимание на ремонтираната ù баня. С испанския фаянс. С охрения цвят и ретро душа. Не отговаряше на смс-ите ù, на тирадите в скайпа. Мълчеше като исихаст. Затова след оня пети септември тя наложи на Здравия разум да вземе в ръце най-сетне женската ù глава, определи статуквото на личната си самооценка , започна да тренира тае бо, народни танци, плуване. Пишеше. В думите изливаше страданието си и й олекваше. Един вид душевно изпразване. В работата се блъскаше „като вода в бряг”. Но... здрачните спомени с него я навестяваха често, до болка и самотен вой. Намрази го, беше удобно. И, както сподели на приятелката си веднъж, не искаше да му отмъщава. Макар че много нощи в главата ù вреше и кипеше и сценарият беше почти готов. Двете с Рени решиха: мълчание, мълчание и само мълчание. Като апатия. Като пропадане в нищото. Душевната ù агония се прехвърли в друго русло, когато една умна жена, масажистка, ù каза, че всичко, което ни се случва, е урок. Дошло е време за поуките, значи...

И тя го забрави. Но тая вечер той неочаквано ù предложи да се опитат да бъдат заедно. Да пробват. Тя? Гледаше го с неговия пренебрежителен поглед на прекипяла жена, на която свалките и случайният секс ù бяха омръзнали. Прие. Но в мислите си реши да не отключва чувства – опазил я бог! – да продължи да живее в своя ритъм, да не предава живота си, свободата си, навиците си. Живееха всеки в своето жилище и понякога преспиваха заедно.

В средата на юли тя изтърси изведнъж, че вдругиден заминава за седмица на Слънчев бряг. Той прие с полуусмивка. Като че ли тайното им съжителство имаше вътрешен регламент и той не биваше да се нарушава с  излизането им заедно. Такава дълбока „нелегалност”... Срамуваше ли се той от връзката им?... Всеки да си ходи по пътя. И сам войнът е войн.

На третия ден на морето тя пи мохито с Александър – атлетичен мъж на нейната възраст, бивш баскетболист, а сега летец. Той ù разказа всичко за себе си, започна с „женен съм и имам четири деца”. Олееее! Кога успя?! От два брака? Нееее, с жена ми се познаваме още от спортното училище и сме заедно от деца, от осми клас. Петнадесет години ù бях верен, но напоследък тя стана много набожна, напълня, не ме привлича. Хвалеше тялото на новата жена, гърдите ù – на плажа всичко е на пангара... И на втората вечер тя се гушна в големите му ръце. Той я облада със студения поглед на другия, с рутинни ласки и егоистични  сеанси. Беше ù хубаво, ново, но веднага усети полъха на идващата раздяла. Почувства, че тази връзка няма да е дълга, макар че той я обсипваше с вниманието си на плажа, в хотелската стая, в разходките из стария Несебър. Криеха се. Той все повтаряше, че може да го видят познати, често звънеше на своите вкъщи – при толкова много деца и при тая вярна Пенелопа. Но като че ли най-много ù говореше за жена си, за нейната социопатия. Нямала приятели. Дори не излизала сама по магазините. Не търсила компанията на колегите си след работно време. Само на неговата шия висяла...

Писна ù. Можеше да бъде друго... Фантазията ù се завъртя на бързи обороти. Мечтаеше той да я покани на задграничен полет до екзотичен остров. Да ù подари някаква дрънкулка бижу. Имаше нужда от афиширана привързаност, от мъжко приятелство. Когато беше сама в стаята, разказваше в дълги телефонни разговори на приятелки защо е с Александър.Те я насърчаваха. Бяха добри – правеха го с искрено състрадание към нея, те, претръпнали от скуката на брачния си живот, но някъде много отдавна преживели лудостта на влюбването. Разбираха копнежа ù по любов и щастие с друг човек. Тя искаше да изтласка предишния, да се опита да си открадне мъничко от полагаемото от живота.

Александър си тръгна, без да ù се обади. После ù написа смс, че повече не иска да я вижда. Поредното фиаско. Но тя вече обръгна и го прие безизразно като остаряла уличница.

Върна се при другия след двадесетдневна пауза. Не се любиха, бяха уморени от жегата и от апатия.

На сутринта той пък ù посочи пълния си куфар. Заминавал за седмица в Брацигово на някакво обучение. Дали му повярва тя? И двамата нямаха нужда от искреност.

Той имаше жълти очи, стегнато слабо тяло и видим чар на ловец на жени. Беше решил да бъде такъв, колкото може по-дълго във времето. В Брацигово хареса една от колежките си, омота я с тигровия си поглед и тя падна в лапите му. За една нощ. За двамата това беше като познат стар шлагер, прослушан в пукнатините на времето. Прибра се обаче отпочинал и свеж.

След няколко дена пак бяха заедно с Нея на хубав филм, чаша Тоник и нескрита похотливост. Апетитът им за ласки, макар и поовехтял, си беше апетит. Любиха се бързо и познато. Заспаха мокри и наситени.

Какво правеха? Не бяха щастливи, не бяха истински заедно, не се отдаваха с душите си един на друг... страхуваха се от изхабяването на връзката си, но не предприемаха нищо, за да я съхранят. Убиваха чувствата си като Медея – с пресметнато безразличие. Тя искаше да разбере какво търси той – млада жена с дете?... още самотен живот на ловуващ единак?... какво?... Но стената стоеше бетонна и непроницаема между тях. Тя можеше да я разруши дори с глава. Искаше го. Беше жертвена. Истинска жена. Но над тях се издигаше демонът на мъжкото его, оня неясен за разума егоизъм, който издялка от него, съвременния мъж, гранитна Пигмалионова статуя.

Понякога тя правеше мислени паралели с преданото съжителство на своите родители – можеха ли да бъдат като тях?

Вече усещаше втвърдяването на гранита в душата си.

                                                                            Златина Вълева