Ежедневие...

Скучаещо, развълнувано, боледуващо сърце...

От време на време го заболява.

Нещо го провокира да бъде засегнато от едни и същи закономерности водещо до тези три резултата.

Ежедневието на скуката:

Илюзионната борба със скуката е да съживяваме мъртвите неща.

Старите песни на нови гласове пак го трогват това сърце, колкото и изтъркани до баналност да са станали вече.  

Ежедневие на вълнението:

Пак се намира нещо, което да създаде 

напрежение... Дали ще са новите сметки с които си се виждал и преди през другите месеци и години, но пак ти изглеждат твърде непосилни за преодоляване. Повтаря се този процес отново и отново. 

Да ли ще са старите познати лица, които искаш да възприемеш за нови, подобрени и подновени. Но не... Те са като преди. Не са и мръднали дори от мястото на което си ги видял когато се запозна с тях.

Ежедневие на вълнението част 2:

Чакаш нещо ново, а когато го срещнеш най-после се смущаваш от непознато. Вече искаш старото и сигурното. То беше по-удобно и предвидимо, но пак ти долипсва вълнението от различното. Парадоксална носталгия!

Ежедневието на болестта:

Напада вече отчаянието. Болест. По принцип временна. Но се превръща в хронична. Едно постоянно недоволство от живота. Никога не е достатъчно... Никога не стига... Не е удовлетворяващо...

И процеса се повтаря:

Скучаещо, развълнувано, боледуващо сърце...

Човешката граница е малката рамка на простото съществуване. 

В крайна сметка човека остава неудовлетворен, защото до никъде не е стигнал. Колкото и да върви пак стига до там от където е започнал. Заблуден сам от себе си остава разочарован. 

Но това е човешката рамка. Вселената е много по-голяма. Може ли някой да ми каже, къде е края и? Защо трябва да ограничаваме сами себе си? Трудно ни е да се надскочим... Сами превръщаме тези рамка във висока стена скриваща хоризонта пред нас.

Имаме нужда от помощ! Трябва да си признаем, че не сме самодостатъчни. Никога не сме били и никога няма да бъдем.

Имаме нужда Някой, който да ни повдигне и да видим света от Неговите очи. Някой по-голям от нас. Някой, който не живее в тези рамки. Безграничният. За Който няма нищо невъзможно. Чрез Него успяваме да надминем себе си. 

Наистина света е толкова голям. Възможностите и правилните решения са далеч от това, което сме си предтставяли. Земята е по-стабилна под краката ни, когато не разчитаме на себе си, а на Всезнаещия. Хоризонта е толкова голям. Безкраен е над стената ни. Над нас.

 Няма защо да боледуваме от отчаяние. Нищо вече не тежи. Дори не носим собственото си тегло. Не се безпокоим, защото не зависи всичко от нас. Изпълнявайки волята му доверието и вярата в Него ни освобождават от рамките на простото съществуване. И вече следват толкова вълнуващи неща, които не са ни минавали и през ума. Не е нужно сами да си ги създаваме, защото реалността надминава въображението ни. 

Няма застояване. Няма я тази скука. Защото Божията воля е впечатляваща, вдъхновяваща и безгранична. Чрез нея ние надскачаме себе си и живеем извън рамките на човешкото съществуване.