Емилия и Анна 

                      Глава трета

Градската  болница се намираше на  широк  булевард  край Перловската  река. Построена по време на социализма, болницата беше многопрофилна и оборудвана с модерна апаратура за времето си. След промените от 1989 година, безпаричието беше нахлуло не само в лабораториите и кабинетите, но и в душите на персонала.  Хроническата липса на средства за здравеопазването не беше подминало и тази елитна столична болница. Корупцията се ширеше по всички отделения и на всички нива. Инвентарът беше остарял, а медицинското оборудване  беше в предсмъртна агония. Стени забравили кога за последен път са видяли бояджийска четка или “мече”, внушаваха на пациенти и персонал апокалипптични мисли. Въпреки  усилията на новоназначената Главна лекарка, положението беше трагично. Доктор Емилия Ангелова се стараеше да въведе ред и дисциплина, но усилията  не даваха желания от нея резултат.  Въпреки голямият й опит в елитни болнични заведения, тя не успяваше да се пребори с обхваналия цялата здравна система колапс. Непрекъснатите смени на министри, оставките  и некомпетентността на някои от тях, спомагаха за хаоса  в болници и поликлиники. Пациентите  и техните близки непрекъснато пишеха жалби, ходеха от инстанция на инстанция, но резултат така и нямаше. Финансово осигурените, все по-често се  обръщаха за помощ към частните клиники, коите не бяха по джоба на мнозинството  от хората. Най-много страдаха пенсионерите, които не само страдаха от  множество тривиални старчески заболявания, но нямаха и средства за подкупи или лечение в частни клиники. В някои болници даже възглавниците се предоставяха срещу 5-10 лева. Беше въведена системата на ВИП стаите, където пациента беше сам в стая. В неврологичното отделение на Градската болница имаше две ВИП стаи. Големи  светли стаи с изглед към вътрешната градина на болницата. И до тук спираше ВИП-овското. Телефон нямаше, за телевизор се заплащаше допълнително, дюшека на леглото беше изкорубен, а стол за посетители имаше  само един със счупена облегалка. Но най-голямата трагедия беше банята на тази ВИП стая струваща 100/сто/ лева на ден. Едно счупено огледало, душ с кранове останали от миналия век, тоалетна чиния преживяла няколко световни войни.  Белите, някога стени, сега бяха ту жълти, ту бежови, със следи от многобройни течове по тавана. За да предоставят такава ВИП стая за вашия болен Старшата сестра очакваше поне еднодневна такса за лично ползване.

Четирите години следване бяха  изключително тежки за Емилия. Беше се нагърбила с нещо което не беше по силите й, но веднъж поела по пътя, тя нямаше право да разочарова нито професор Димов, който беше удоволетворил нейното желание, нито паметта на Борис, който винаги я беше насърчавал да продължи образованието си и да стане лекарка. Нещо което тя не можа да направи докато той беше до нея. Тя беше посветила живота си на него и никога не беше мислила, че той може да я напусне. Шока който й причини неговата внезапна смърт,  стана причина, макар и бавно,  Емилия да изтрезнее и да започне да гледа на живота  с други очи.  

Четири години  изпълнени с много труд и усилия, с амбиция и разочарования, с  успехи и провали, и без капка любов. На мястото на бащината къща сега се издигаше шест етажен блок, в който тя притежаваше два апартамента. В малкия живееше тя, а голямия беше дала под наем за офис на някаква фирма. Поне материално беше относително осигурена.

Макар и прехвърлила петдесетте, Емилия имаше много приятен вид. Стройната фигура, голямите очи и леко къдравата коса, макар и вече прошарена я правеха интересен обект за ухажване не само от страна на професори  и асистенти, но и нейни състуденти на възраст да бъдат нейни синове.

И преди колеги в болницата я бяха ухажвали. Спомняше си ужаса изживян с доктор Кандиларов. Борис често я закачаше, че трябва да си намери по-млад любовник, защото той вече  не  отговаря на очакванията на една млада жена, но Емилия искренно му се сърдеше за такива думи, и той я взимаше в прегръдките си и се извиняваше за неуместните шеги.

Сред асистентите, които водеха упражненията  имаше един който я ухажваше упорито и елегантно. Беше около 45 годишен, висок и леко мургав. Големите му черни очи правеха впечатление и много млади студентки се вътряха около него с надежда. Но д-р Вълков не им обръщаше никакво внимание.  Въднъж една по-напориста студентка от провинцията се беше нахвърлила в гардеробната върху асистента и го беше целувала. След този инцидент студентката на име Пенка от Лом беше преместена в друга група където упражненията водеше д-р Димитрова.

Д-р Вълков винаги беше много внимателен с Емилия, канеше я на кафе в бюфета на Деканата.  По време на упражнеията й обръщаше особено внимание, обясняваше й  подробно по-заплетените случаи. Едва на втората година след тяхното запознанство, когато тя беше взела блестящо изпита по неврохирургия, той я покани на концерт в зала България. Софийският симфоничен оркестър щеше да изнесе голям концерт под диридентството на баронеса Люба Биаджони, с участието на Хоровата  капела “Светослав Обретенов”. Емилия не виждаше причина да откаже любезната покана на бившия си асистент. 

Концерта беше действително грандиозен. Крехката немска баронеса, родена от майка българка и баща  италианец, дирижираше този голям ансамбъл с виртуозноста на  магьосница.

Емилия беше във възторг и след финала дълго ръкопляска  на крака заедно с  препълнената зала. След концерта  вечеряха в Руския клуб, взеха такси и д-р Вълков я изпрати до дома й.  Почти цяла година той я канеше на концерти и театрални спектакли, вечеряха в изискани ресторанти и нито веднъж той не направи опит за интимна близост, даже не я целуна пред дома й когато се разделяха. Емилия беше във възторг от поведението на този изискан кавалер. Най-после беше срещнала мъж, който не искаше да я вкара в леглотро си още след първата среща.

Когато се дипломира, Емилия  устрои малко тържество  за най-близките си приятели. Беше поканила и  Вълчан. Една година след първата  им среща извън Института, вече наричаше д-р Вълков с малкото му име. Когато гостите се разотидоха, той остана да й помогне да сложат апартамента в ред, Всичко беше измито, изчистено и прибрано, леко пийнали и уморени седнаха  да починат.  

-Емилия,  искам да свържа живота си с теб. Не,  моля те не възразявай. Знам какво ще кажеш. Обмислил съм всичко. Моля те да помислиш добре преди да ми отговориш. Не бързай, моля те. Отдавна  исках да ти говоря за чувствата си, но исках да постигнеш голяма  си цел  за да бъдеш свободна физически и морално.

-Приятелю, ти ме  изненадваш и ласкаеш с предложението ти. Желанието да свържеш живота си с една стара жена е повече от благородно, та аз съм почти десет години по -възрастна от теб. Освен това знаеш, че моите чувства принадлежат на друг мъж, и никога не съм искала да изпитвам такива  към друг. Ценя те като искрен и близък приятел, но повече от това едва ли съм способна да дам. Не само на теб, но и на който и да било. Моето сърце принадлежи на Борис и ще си остане негово. 

-Скъпа Емилия,  всичко това знам и се покланям пред твоите чувства и пред твоята искреност. Блазе на този, който е успял да събуди такива чувства у теб.  Всеки мъж би му завидял.  Завиждам му и аз. Но в живота всеки има нужда от другар, от близък човек, особено в напреднала възраст. Ти си прекрасна и чаровна, много жени, макар и по-млади биха завидяли на твоята физическа и душевна красота. Много пъти съм наблюдавал  със  каква завист  те гледаха младите студентки от групата,  както и многозначителните погледи на студентите. Сигурен съм, че не един е правил опит да те “свали”, както казват сега. Не се смей, не ми беше трудно да го чета в погледите им. И не забравяй, че младите момчета си падат по сексапилни “лелки”, а още повече по красиви и чаровни.

Емилия се смееше от все сърце на тези думи, но дълбоко в душата си знаеше, че това което казва Вълчан е вярно. И тя беше забелязала  какви похотливи погледи  хвърляха младите й колеги от групата, когато се навеждаше над препаратите в лабораторията и деколтето й разкриваше прелестите си. Въпреки всичко,   чувстваше се желана и това галеше жената в нея.

На следващият ден Вълчан й позвъни в ранни зори. Беше неделя, слънчев  летен ден  и двамата бяха свободни. Предложи да отидат на разходка в Панчарево.  Взеха автобуса и след кратко и комфортно пътуване  с нов Мерцедес на Градския транспорт слязоха на спирка “Лебеда”.  Тръгнаха нагоре по тясна уличка и скоро попаднаха на малко уютно ресторанче с голяма  покрита тераса. На голяма маса се бяха разположили група пенсионери и оживено обсъждаха политически и  и финасови проблеми. Едни защитаваха новата власт, докато други с носталгия си спомняха  за “бай Тошовото” време когато с пенсиите си старите хора помагаха на децата си. В групата видно имаше и “реститути” от старата софийска буржуазия, които изместваха спора и разказваха за екскурзиите и почивките  си в чужбина през пролетта.

Емилия и Вълчан седнаха на другия край на терасата и наслаждавайки се на студената гроздова и вкусната салата, се радваха на хубавото време и чистия въздух в подножието на планината. Емилия беше с особено приповдигнато настроение. Беше постигнала мечтата си и вече беше дипломирана лекарка. Професор Димов, не беше могъл да присъства на “партито” в съботната вечер, но беше изпратил огромна кошница живи цветя. 

Получи се малка пауза в разговора. Вероятно всеки един от тях мислеше как да подхване следващата тема. Но между тях беше останал един висящ въпрос, който очакваше своя отговор.  Неочаквано Емилия беше тази която подхвана темата.

- Вълчане, снощи те ме направи най-щастливата жена, като ми предложи да продължим живота си заедно, въпреки моята възраст и моето минало, което никога няма да забравя, а още по-малко да накърня. Ти си готов да ме приемеш такава каквато съм, не мога да не оценя това. Ти си за мен искрен и предан приятел и ти го доказа през последните две години.  С радост приемам предложението ти. – през сълзи каза Емилия. През цялата си младост беше очаквала  на друг един мъж да  каже тези думи, но въпреки всеотдайноста и любовта си към нея, той никога не беше поискал това от нея. И тя го знаеше.