Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 12

— Е?— започна разговора с въпрос Ейриен

— Какво, “Е”? — отговори на свой ред въпросително  Вирон

— Доволен ли си от отговорите ѝ? — уточни Дъховодителят

— Не мисля, че това има нещо общо с онова, което очакваш от мен. — невъзмутимо продължи Вирон.

Ейриен се усмихна едва-едва, но за зоркото око на Вирон нищо не оставаше скрито.

Разпитът на Вирон Скавре щеше да е изпитание за уменията му на Дъховодач. Не само, защото се касаеше за трениран в аскетизъм и лишения пречистител, но и защото, първият братовчед на краля беше възпитан в школата на Ледената канцелария по желание на дядо им- крал Елтирон VIII. Старият вярваше, че всичките му наследници трябва да притежават уменията на Дъховодачи, за да бъдат напълно подготвени за всякакви предизвикателства и заплахи за короната.

След като проведе първия си разпит с Иренвейл, Ейриен реши да ѝ даде възможност да си почине. За да създаде фалшива илюзия за милост и съчувствие. Най-малкото като ѝ показа, че и той не желае Кателана да има достъп до тайните методи на Ледената канцелария.

На Ейриен Веритал му бе пределно ясно с кого и с какво точно си има работа. Но беше длъжен да се съобразява с установените правила. Е, поне на пръв поглед. Защото Ледената канцелария притежаваше цял арсенал от умения, неразбираеми от и недостъпни за обикновения наблюдател.

— Не ми се хили, въздушни! Казвай направо какво искаш. Задай си въпросите и си запиши отговора ми на всички тях: Балансът да ти е на помощ ако продължаваш да си губиш времето с напразни разпити на невинни!

Ейриен вдъхна бавно с пълни гърди и издиш два пъти по-дълго. Вирон пък дишаше безшумно, но ледът в погледа му водеше равностойна битка с онзи в погледа на Дъховодителя.

— О, а аз си мислех, че ти си този, който губи време. — отбеляза хладно Ейриен, взирайки се право в него. — Тя поне говори. Ти — само се зъбиш.

— Не говоря, защото няма с кого. И за какво. — Вирон се отпусна назад, свел леко брадичка, сякаш изследваше мравка. — Дъховодач, нали така беше титлата ти? Звучи като псевдоним на бездарен поет от северните степи.

— Виждам, че се опитваш да ме ядосаш. — каза Ейриен със същия лишен от интонация, почти небрежен глас. — Това работи на слабите умове. Или на огнените. Ти не си нито едно от двете… нали?

— Защо питаш, след като вече имаш отговорите? — усмивката на Вирон бе остра. — Или просто не ти харесват?

— Не е важно какво ми харесва на мен. — Ейриен се изправи. — Истината не се нуждае от удобство. Нито от чар. Само от пространство.

— Проблемът ти, Ве́ритал, е, че си прекалено уверен в своята истина. Това винаги е било проблем на въздушните — мислите, че виждате всичко отвисоко.

— А вие, пречистителите, живеете с илюзията, че само пепелта е чиста. Колко жалко, че не можете да разпознаете пламък, който не иска да изгори.

— Моята работа не е да разпознавам. А да пречиствам. Това включва и теб, ако се наложи.

— Ах! Ето я заплахата. Толкова предсказуемо! — Ейриен се усмихна със стиснати устни. — И все пак не ми отговори на въпроса. Доволен ли си от отговорите ѝ?

— А ти доволен ли си от мълчанието ми? — отвърна Вирон. — Защото ще го получиш.

— Ще го приема — за няколко минути. — Той направи крачка напред и прошепна, сякаш на вятъра: — И после ще го пробия. Също както пробих и нея. Не с насилие. С логика.

— Ако си си позволил да я нараниш… — Вирон се наведе напред, говорейки тихо, но с тон, който пари.

— Не съм си позволил нищо. Тя си го позволи. — отговори спокойно Ейриен. — А ти, принце на пепелта, си тук, защото мълчанието вече започва да струва скъпо.

Настъпи тишина. От онази, която тежи като олово.

— Добре. — Вирон кимна. — Искаш битка на думи? Ще ти я дам. Но само при едно условие.

— Слушам.

— След като приключим, ще отключиш въздуховодите. И ще ѝ позволиш да чуе как аз пречупвам теб.

— О, принце… — Ейриен се ухили. — Щом настояваш. Вятърът обаче не се бои от пепелта.

Ейриен пристъпи странично, бавно, сякаш в танц, и се облегна небрежно на края на масата между тях. Погледът му бе отпуснат, ръцете скръстени зад гърба.

— Пречупването не е зрелище, Вирон. То е шепот. Като пукането на лед преди да потънеш. Никога не разбираш кога е станало.

— Аз не се пързалям по лед — отвърна Вирон. — Аз го пробивам.

Ейриен наклони главата си някак снизходително.

— Ето това не разбираш. Ледът е вода. Вода в друго състояние. Тя чака. Няма нужда да напада. Достатъчно ѝ е да устои достатъчно дълго.

— Какво искаш да чуеш от мен, Ейриен? Че я обичам? Че съжалявам? Или че я използвах?

— Не. — отвърна той меко. — Искам да чуя кога ще разбереш, че не си центърът на нейния свят.

— Аз никога не съм искал да бъда център. Само искрено ѝ предложих периферията на моя.

— И после я остави да изгори сама?

— Не си ти този, който ще ми говори за изоставяне. Ти, който минаваш през хората като мъгла и оставяш след себе си само студ.

Ейриен замълча за миг. После, като че ли между другото, каза:

— Знаеш ли какво ми каза тя, когато я попитах дали те обича?

Вирон не отговори. Очите му вече бяха забили поглед в очите на Дъховодача.

— Каза, че не те обича. Каза го така, както се гаси свещ. Без колебание. Без жал. С примирение.

— Лъже.

— Разбира се, че лъже. — Ейриен се усмихна — отново с онази усмивка без зъби. — Но лъжата, Вирон, също е избор. И тя избра, но не теб.

Вирон се изправи. Бавно, спокойно. Като човек, който влиза в бой с ясното съзнание, че ще боли.

— Ти си майстор на думите, Ейриен. Увърташ ги като въздуха около себе си. Но не можеш да превиеш човек, който е вече бил на дъното и е излязъл оттам без ничия помощ.

— На дъното на коя истина си бил, Вирон? На онази, в която си мислиш, че тя ще остане с теб? Или онази, в която самият ти не знаеш какво би жертвал за нея?

— За нея бих жертвал всичко. — отговори той с леден тон.

— Но не и гордостта си. — прошепна Ейриен.

— Не. — изрече Вирон. — Ако ще има жертва тук, ще си ти.

И този път тишината бе удар. Удар, който отекваше в стените на Ледената канцелария.
Ейриен не отговори. Наведе глава, сякаш слушаше вятъра в собствения си гърди. После тихо каза:

— Но за да стигнем до правдата, трябва да дадем истинска жертва. Нали, Вироне? Забележи, че казвам “правда”, а не “истина”. Защото на такава жертва съм готов. А истината… Може да си я задържиш с чиста съвест.

Вирон се извърна леко, сякаш за да се отдалечи от напрежението. Но очите му останаха върху Ейриен, твърди и тъмни като зазидани врати.

— Казвай какво си дошъл да ми кажеш. Или да чуеш. Или да ми натикваш в гърлото, както навярно правиш с всички останали, които не се снишават пред ледени усмивки.

Ейриен седна бавно срещу него, постави перото от въздушна нишка на масата, но този път не го активира.

— Искам да знам… не какво чувстваш. А какво мислиш. За Короната. За Кателана. За Иренвейл. За Ордена, който ръководиш. И за ролята ви в приближаващия разлом на Баланса.

— Разлом? — Вирон присви очи. — Какво точно твърдиш, Ейриен?

— Твърдя, че под твое ръководство Орденът на Пречистителите е прехвърлил допустимите граници на независимост. Твърдя, че Иренвейл — макар и несъзнателно — е пренесла чувствата си отвъд границите на клетвата си. Твърдя, че Кателана манипулира и двама ви, за да създаде трети център на власт извън Короната. И питам: ти част ли си от този план?

Вирон не реагира веднага. После се засмя — кратко, остро, без хумор.

— Значи сега си и тълкувател на държавни измени? Или просто събираш парченца от интриги, които сам си подхвърлил, и се опитваш да ги съединиш в пъзел, който обслужва нуждите на Канцеларията?

— Аз съм въздух, Вирон. Събирам само онова, което вече е изречено — понякога с думи, понякога със сърцето. А понякога... с предателства.

— Мислиш, че бих предал Короната?

— Не. Мисля, че вече си я предал. И не заради Иренвейл. А заради собственото си убеждение, че Короната вече не заслужава твоето подчинение. Заради това, че имаш… една по-различна визия за бъдещето на света ни. Бъдеще без стихии и стихийници.

Вирон замълча за кратко. С тежко, стягащо гърдите мълчание.

— Бъдеще без крале, хармониарси, водачи на ордени…— продължи Ейриен

Вирон продължи да пази мълчание.

— Бъдеще на беззаконието, Вирон. На хаоса. На анархията. 

— И какво ако е така? — каза Вирон тихо. — Ако виждам в анархията решението да се оттървем от разпадащото се, втвърдено старо?

— Тогава ти не си реформатор. А съучастник в заговор. И ще бъдеш третиран като такъв.

— Заговор... — прошепна Вирон и поклати глава. — А може би... акт на милост? Ако знаеш какво се случва в Сенатите. Ако знаеш какво прикрива Ледената канцелария. Ако знаеш какво беше причинено на южните огнени домове по заповед на същата тази Коронована власт, в чието име ми задаваш въпроси.

— Аз не съм Ледената канцелария. Аз съм вятърът между нея и теб. И вятърът не съди. Само разнася миризмата на разложение. А нещо в теб...смърди на дръзки решения, маскирани като справедливост.

— А нещо в теб вони на амбиция, маскирана като лоялност — отвърна Вирон. — Кажи ми, Ейриен… колко истини си погребал в името на реда? Колко животи? Колко каузи?

Ейриен остана неподвижен.

— Не е важно колко. Важно е кои. И защо. Ти твърдиш, че светът може да бъде спасен чрез тотална промяна във властта. Аз вярвам, че спасението изисква дисциплина. Баланс. Контрол. Не… импулс.

— А аз вярвам, че контролът е илюзия. Че понякога, за да възстановиш Баланса, трябва първо да разтърсиш самата му основа.

— Тогава ще паднеш в бездната  заедно с основата — отвърна Ейриен. — И всичко, което си обичал, ще бъде погребано под руините на една утопия, която никога не е била възможна.

Перото се вдигна от масата и застана между тях. Записа:

Вирон Скавре — признание за идеологическо отклонение от Короната. Предпоставки за държавна нестабилност. Преки връзки с фигура, подозирана в магическо съучастие.

— Казах, че няма да говоря. — изрече Вирон.

— Ала ти вече го направи — прошепна Ейриен.

Вирон реши тактично да млъкне. Тогава Ейриен продължи:

— А Тарелин? — попита Ейриен рязко, сякаш изникналата мисъл бе просто част от въздушния поток. — Знаеш ли къде е той сега?

Вирон стисна челюстта си. За миг се поколеба.

— Разбрах, че е бил прехвърлен в тайна локация. По искане на Ледената канцелария.

— Прехвърлен е, да. Но не по искане на Ледената канцелария, а по негово собствено желание. Все пак той е Първичната стихия. Може да има каквото и когото си пожелае. 

Очите на Пречистителя стрелнаха за миг тези на Дъховодача.

— Не ме гледай така, Вирон. Вече се е разчуло. Дори и тук, в студените зали на Канцеларията — нашите сенки шепнат, че Тарелин… не е просто стихийник.

— Не е. — Вирон не се опита да отрече. — Но не е и оръжие. Не е знаме. Не е пратеник.

— А какво е тогава? — тихо попита Ейриен, гласът му се сля с шума на вентилацията.— Началото? Краят? Или просто още една възможност, която ще пропилеем, както сме го правили поколения наред?

— Той е въплътена стихия. — каза Вирон с такава увереност, че за миг въздухът сякаш спря. — Избрал си е да има тяло. И душа. И емоции. С граници. С право да реши сам какво да стане. Като всеки от нас. Като чистокръвен човек.

Ейриен не отговори, а продължи със сведенията:

— През последните нощи сънува три пъти едно и също: как стои в безплътно бяло пространство, в безтегловност. Там не прониква звук. Времето не тече. А телата на всички присъстващи се разпадат на светлина. Само той остава да свети като концентрирана енергия.

Вирон потръпна. Знаеше какво означава този сън. Пишеше за него в древни пергаменти, които той беше чел още като член на Ордена на Баланса.

Ейриен забеляза мимолетната промяна във въздушната струя около него.

— Разбирам, че си наясно кой е Тарелин. Знаеш за пробуждането. Знаеш за Светлината. Знаеш какво носи тя.

Вирон кимна, без излишна театралност.

— И затова искам да го спра. Защото той е сила. Но сила, която никой — дори самият ѝ носител — не може да контролира. Тарелин е сърцето и на петата стихия. Но той не е нейният господар.

— Значи смяташ, че трябва да бъде... унищожен?

— Не съм безумен. Не можеш да унищожиш Първичната Сила. Но можеш да я върнеш в състояние на покой. Да я изолираш. Да не ѝ позволиш да се превърне в край.

Ейриен, се поинтересува с леко повдигната вежда:

— Това потвърждава заключението ми, че е планирана държавна измяна. Опит за пренареждане на естествения ред. Или поне така би прозвучало в ушите на Короната.

Вирон рече тихо, но решително:

— Ако редът се гради върху самоунищожение, тогава да — ще бъда изменник. Но не на Короната. А на Тъмнината, която идва.

Ейриен замълча за миг, после продължи:

— Ти вярваш, че Тарелин ще се превърне в заплаха?

— Не вярвам. Знам. Виждал съм го. Бях свидетел на разрушенията, които причини в Крепостта на Елементите когато силата му излезе извън контрол. Той не е зъл. Но не е и завършен. А една незавършена стихия — особено Светлината — е по-страшна от всяка Тъмнина.

— И все пак, ти го прие такъв. Необуздан, опасен, отчаян. И успя да го усмириш. 

— С това се занимавам като пречистител. Посочвам правилния път на заблудените от стихията души. Дори самите те да представляват тази стихия. И затова аз ще бъда този, който ще го спре окончателно. По най-безболезнения възможен начин. Ако се поколебая обаче, ще стане твърде късно.

Ейриен, рече с равен, сдържан тон:

— Как смяташ да го направиш?

Вирон, без колебание:

— Има древни печати. Създадени от майсторите на Първото Свързване. Заключват сили извън равновесието. Ще използвам такъв. И ще го изолирам.

— Това звучи като магия, която би изисквала одобрение от поне три върховни кръга.

— Няма да има одобрение. Ще има действие.

— Сам ли смяташ да действаш?

— Не. Но и не с Кателана.

Това име привлече вниманието на Ейриен.

— Струва ми се, че тя има малко по- различно виждане за Първичната сила.

— Тя иска да я подчини. За да се обвие в мантия и да постави корона на главата си. И да  превърне Тарелин  в знамето на новата си Империя.

— Винаги си бил добър в разчитането на хората, Вирон.

— Не. Просто съм ги пречиствал достатъчно пъти от чернилката вътре в самите тях.

Ейриен наклони глава.

— Мога да подам доклад за всичко, което каза. Но не съм длъжен. Аз не съдя. Аз регистрирам. Разплитам.

— И какво разплете днес?

Ейриен, с почти замислена усмивка:

— Че Вирон Скавре вярва в Баланса... достатъчно, за да убие най-съвършеното същество в този свят. Макар и не точно същество...

Вирон отвърна без колебание:

— И бих го повторил колкото пъти е необходимо. Ако това е цената да не се превърне светът в пепел.

— Защо не допуснеш, само за момент, че Тарелин е в състояние да спаси света ни като ни припомни старите закони? Като възстанови връзката ни, истинската свързаност със стихиите, която е спасителна за всеки стихийник? Която е Балансът сама по себе си? Защото става едно със съзнанието и човек не се мъчи да се учи на контрол. Той започва да се ражда с него, благодарение на това единение. Не иска ли Тарелин точно това?

— Не. Тарелин иска продължение на човешката агония. Затова си търси и приемник. Инкубатор за силата си. За да пребъде и продължи да вгорчава живота ни с безредието си.

— И под инкубатор имаш предвид жена.

— Не коя да е. А най-силната огнена. Защото и той е огън. И няма да се спре пред нищо, за да я получи. Ако вече не го е сторил…

— Разбирам. Така представен въпросът придобива съвсем различен смисъл, разбира се. И дава храна за още размисъл. Хмм…

Ейриен подпря с ръка брадичката си и се вгледа в очите на Вирон. Пречистителят действително му бе изложил всичките си съображения. Мотиви и планове. Не бе скрил нищо. 

Дъховодачът бе доволен. Получил бе онова, заради което дойде и докладът му щеше да го отрази. Но все пак, щеше да си запази едно изключително право, с което да внесе своя дял в разплитането на възела от съдби, събития и стихии.

Ейриен се изправи мълчаливо, доближи се до вътрешната стена, побутна една от тухлите и задейства механизъм, който обаче нямаше нищо общо с този на въздуховодите. Защото след действието му, пред двамата се отвори врата, а зад нея се появи тесен и тъмен проход, водещ в неизвестна посока.

— Е, Ваше Височество! Мисля, че можем да се поздравим за добре свършената до тук работа. Предлагам да ме последвате. Защото, както ви е добре известно, съществуват множество пътища за достигане до крайната и желана цел. А ние с вас никога не сме избирали най-лесния и пряк път, нали?

Вирон присви очи преценяващо. След което се изправи и последва Ейриен мълчаливо. Някои думи нямаше нужда да бъдат изричани. Те просто се усещаха. Основно правило на Ледената канцелария…