есен е
Есен е. Навън се чува детски смях. Носи се аромат от току-що разцъфтели рози. Небето сияе. Слънцето изпраща усмихнати лъчи. Подарява ни пролетта.
Есен е. Той е тук. Той донася пролетта и вечността. Обичам го. Виждам го през размазаните зеници на очите си. Усмихвам се със сълзи и гледам към него. Той дори не ме забелязва.
Есен е. Всичко започва наново. Освен старите неща. Аз пак го обичам. Той пак не ме забелязва. Срещнал е някоя друга. Животът започва отначало. Но не моят. Той свършва отначало. Стига до средата и там спира.
Есен е. Вървя по улиците. Срещам го на всяка пейка. До всяко дърво. Подпрял се е и ми се усмихва. Спирам се, за да поседим заедно. Да си поприказваме. Но няма с кого. Тръгнал си е. Аз съм закъсняла.
Есен е. Стоя вкъщи и гледам към вратата. Тя е затворена. Навън е толкова далеч. Навън е пролет. А вкъщи времето е спряло през есента. Листата от дърветата падат. Падат и сълзите от очите ми. Вече не се чува детски смях. Аз също не се смея. Всичко заглъхва. Всичко отминава. Става все по-тихо, все по-празно. Есен е. Пак го срещам. И пак тръгвам към него. Закъснявам. От него няма следа. Слънцето грее много силно. Заслепява ме. Не мога да видя накъде е поел. Искам да тръгна след него, но...
... есен е. Става късно. Трябва да се прибирам вкъщи. Слънцето отново ще ме заслепи и няма да намеря пътя към есента. Тук ми е студено. Тук е пролет. А от нея ме боли. През пролетта той не тук. Отива на отсрещната пейка и стои там с нея. Подпрял се е на съседното дърво и се усмихва на нея.
Есен е. В мен. Нося я със себе си. Не искам да си отива. Искам да го виждам до всяка пейка, до всяко дърво. Ще тръгвам към него и няма да закъснявам. Ще стоя на разстояние. Няма да му преча. Ще го обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Ангелова Всички права запазени