Есен е. Навън се чува детски смях. Носи се аромат от току-що разцъфтели рози. Небето сияе. Слънцето изпраща усмихнати лъчи. Подарява ни пролетта.
Есен е. Той е тук. Той донася пролетта и вечността. Обичам го. Виждам го през размазаните зеници на очите си. Усмихвам се със сълзи и гледам към него. Той дори не ме забелязва.
Есен е. Всичко започва наново. Освен старите неща. Аз пак го обичам. Той пак не ме забелязва. Срещнал е някоя друга. Животът започва отначало. Но не моят. Той свършва отначало. Стига до средата и там спира.
Есен е. Вървя по улиците. Срещам го на всяка пейка. До всяко дърво. Подпрял се е и ми се усмихва. Спирам се, за да поседим заедно. Да си поприказваме. Но няма с кого. Тръгнал си е. Аз съм закъсняла.
Есен е. Стоя вкъщи и гледам към вратата. Тя е затворена. Навън е толкова далеч. Навън е пролет. А вкъщи времето е спряло през есента. Листата от дърветата падат. Падат и сълзите от очите ми. Вече не се чува детски смях. Аз също не се смея. Всичко заглъхва. Всичко отминав ...