Едно нещо не е ясно - споменът ми е дотолкова забравен, че дори не съм сигурна дали е било хубав сън, или наистина съм го преживяла.

Споменът ме отнася в онази есенна сутрин. Както винаги се събудих обляна в сълзи, заради непоносимите кошмари. Пресегнах се за часовника си... не работеше. Бях сама у дома, а изглежда и в двора на къщата ми не се чуваха звуци и двигателите на коли. Все още по пижама се запътих към прозорците, дръпнах завесите и светлината нахлу през големите прозорци. Както правя всяка сутрин, грабнах любимите си дънки, една от памучните блузи и меката, дълга до коленете сива жилетка, и традиционното - подарих широка усмивка на кецовете си и на телефона с слушалките за музика. Грабнах книгата си, естествено фантастична и романтична. Докато излизах, се вгледах към аналгина на нощното шкафче и се сетих за лошото главоболие от вчера. Запътих се към верандата, но бях пропуснала обикновената, но прелестна закуска - зелена ябълка и натурален шоколад. Навън ме чакаше най-обичливото същество - хъскито ми.  С подмазваща физиономия и изплезен език скочи радостно за "Добро утро" и за да напомни за закуската си.

След като и двамата се сдобихме с храна, най-сетне се настанихме сред розите. Беше есен и за мое огромно съжаление любимите ми зюмбюли не бяха цъфнали. Включих една от най-хубавите песни, захапах хапка от ябълката и разлистих книгата... И вдигнах глава - едва сега забелязах, че наоколо няма никой. Дори все още никой от приятелите не се беше обадил, за да ме повика навън и аз за пореден път да предпочета кучето, розите и книгата и да откажа. Както всеки есенен ден, шарените листа падаха бавно около мен и създаваха тъжна, но успокояваща обстановка. Ох, обожавах неделите!

И след всичко това апетитът ми все още не се появяваше. Дори от красивите три липи, от които бях заобиколена, се сипеше дъжд от красиви разноцветни балерини. Почувствах меланхолията от наближаващата зима. Така и не бях разбрала... Сега проумявам, че времето бе спряло за първи и последен път и есента бе посветила края си на мен. Природата представяше тази картина само на мен, виждах промяната, виждах тъгата, студа, лошите чувства, злокобния студ и нетърпеливата зима. 

Кучето от негова страна не се интересуваше много от студа, въпреки че имаше колиба за зимата, ние го взимахме при нас на топло.

Песента се повтаряше за 13 път и въпреки че ми се слушаше, пуснах следваща - също толкова невероятна. Днес не беше ден за бързи песни... Такова настроение ми създаваха листата. Все още с немито лице и рошави, дълги къдрици, влязох да изхвърля остатъка от ябълката. Когато се връщах обратно, вятърът разроши къдриците ми. Розите галеха голите ми глезени и се покланяха, докато вървях и им се наслаждавах. Спрях, пресегнах се и долепих устни до любимата ми бяла роза. Уханието ù ме опияни и ми вдъхна живот. 

Върнах се на удобния люлеещ се стол и кучето се настани в скута ми. Не усетих как заспах. Спокойствие налегна сънищата ми и кошмарите не се появиха. 

Събуди ме студеният вятър. Отворих очи и съзрях първите снежинки, залепнали по кожата на ръцете ми и стичащите се миниатюрни капчици вода по пръстите ми. Листата ги нямаше, нямаше ги и лъчите на хладното слънце. Кецовете ми потъваха сред бели пухкави снежинки. Кучето се бе преместило на верандата и спеше. Взех всичките си неща и прибрах хубавия стол. Хъскито се върна в къщата с мен. А навън заваля още по-силно, докато на другия ден съседските дребосъци не излязоха да се радват на натрупалия сняг...