Широк двор имаше дядо Стоян, като харман и лесно неговите синове можеха да разтоварят колата с воловете, пълна с чували жито. Навсякъде по стобора имаше гърнета, а на две места до него - купчини червена пръст. Дядо Стоян имаше двама сина Димитър и Иван, които задружно живееха в бащината къща, обичаха се, помагаха си и работата им вървеше. Правеха грънци: хубави, писани паници, делви и стомни, които откарваха по полето и заменяха за зърно, грозде и рядко за пари. Не бяха богати, но и недоимък не знаеха, всичко си имаха, както и разбирателство помежду им. Дядо Стоян не работеше, беше вече стар и кокалите го боляха. Всичко остави в ръцете на синовете си, а той по цял ден стоеше на едно столче пред грънчарницата и се препичаше на слънце. Синовете му бяха работни и на драго сърце подкараха неговият занаят. Ходеха с воловете за пръст, бъркаха, извайваха с ръце, шареха и тъй, както ги правеха с мерак се получаваха грънци, от хубави, по-хубави. Цялата работилница беше пълна със стомни, делви, паници, най-различни капаци, казани, а навън по двора имаше всичко, личеше че майстори-грънчари живеят в тази къща. Големият син Димитър си взе булка от съседното село. Невестата му беше едра, кокалеста и работлива жена, ама нрава и не беше от най-благите. Малко не мереше приказките, кому какво ще рече, иначе сърцето й уж не беше кораво. Ама уста човешка, като кажеш дума, като хвърлен камък е, няма връщане назад. А булка Димитровица, точно туй не премисляше. Имаха момиче на 5 години и скоро разбра, че чака и друго детенце. Малкият брат Иван си взе момиче от града. Не му я даваха много, ама разбраха родата ѝ, че момчето не е бедно и занаят има и се съгласиха. Умна беше Ирина, все ще помисли, преди да отговори на човек или как да направи нещо. Градско момиче беше, не беше много по селската работа, ама се научи и всичко й се отдаваше. Иван беше добър с нея и се разбираха, никога дума не си казваха накриво, слушаха се и в къщата имаше сговор. Свекървата беше починала отдавна и двете етърви въртяха къщата, като малката винаги слушаше и изпълняваше нарежданията на по-старата. Иван се ожени няколко години след по-големия си брат и когато разбра, че жена му чака първородната им рожба беше много щастлив, защото една, две години нямаха детенце. Щастието беше двойно, защото и етървата чакаше втората си рожба, по същото време. Димитровата жена – Тота беше раждала веднъж и не се безпокоеше за нищо. Ирина беше по-крехка, по-слаба, но иначе здрава и пъргава жена. Виждаше се, че е хубавица, дългата й плитка стигаше почти до кръста, а очите й бяха като на сърна, тъмни и големи. През последните месеци снагата й се поналя и стана малко по-тромава, но иначе шеташе из къщи полека, без да се преуморява. Времето вървеше, дойде пролетта, навън се стопли и всичко се събуди за живот. Жените трябваше да раждат в началото на лятото и зимата си бяха изтъкали и изплели дрешки за децата. Една вечер, седнали на трикраките столчета до огнището Димитър и Иван си говореха, че е време да закарат до полето една кола с грънци и да вземат жито, че от миналогодишното нищо не е останало. Сутринта натовариха колата, впрегнаха воловете, взеха си храна, сбогуваха се и тръгнаха. Мислеха да отидат да свършат работа, че като се върнат ще е време да раждат жените и трябва да са вкъщи. Изминаха няколко дни, когато Ирина връщайки се от извора с менците с вода се почувства зле. Остави всичко и влезе в тяхната стая да си почине, а етърва й шеташе из двора. В един момент разбра, че нещо не е наред, защото по краката й се стече вода. Изплаши се, сърцето й затупка силно, излезе на тарпазана и я извика. Тота дойде бързо и като я видя рече: 
- Ирино, това не е добре… Отивам да извикам баба Спаска – обърна се и излезе.
Баба Спаска, която бабуваше в селото и Тота дойдоха, без да се бавят много. Ирина лежеше на постелята, когато бабата я погледна, мълча известно време, като че ли премисляше нещо и рече: 
-Булка, като че ли това дете е решило да се ражда… Болки имаш ли? – попита бабата. 
Ирина поклати глава и каза: 
- Нямам! 
Осъзнала какво се случва тя се разплака и големи едри сълзи закапаха по ризата й. Знаеше, че е рано детето да се ражда и това дали ще оцелее зависеше само от Божията воля. Бабата нареди на Тота да запали огнището и да стопли вода, да подготви дрехи и пелени, защото детето, така или иначе ще се роди, щом са й изтекли водите. Ирина не мислеше за себе си, не мислеше, какво ще става с нея, а само за детето. Помоли Тота да запали кандилото пред малкия иконостас, поглеждаше към Божията майка и мислено се молеше, детето й да оживее. Изминаха няколко часа и детето се роди – мъничко, слабичко момиченце, но по едро за седмаче. Баба Спаска нареди да не загасват огнището, да повиват бебето в агнешка кожа, за да му е топло и да не се разболее. Тръгвайки си се обърна към Ирина и й рече: 
-Булка, ако оцелее десет дена, да знаеш, че ще живее…
Ирина телом се чувстваше добре, поддържаше огъня в огнището, спазваше поръченията на баба Спаска и не спираше да учи бебето да бозае. Не спеше нощем, а седеше все край люлката и гледаше дали детето диша, тревожеше се много и плачеше всяка вечер пред иконата. Молеше Богородица за спасение и накрая нейните усилия и молби не се оказаха напразни. Изминаха десетината дни и бебето наистина се подобри. Добре беше лято, че така шансът му да не се разболее беше по-голям. Започна да наедрява и се хранеше все по добре, за радост на майка си. След две седмици мъжете се върнаха от полето и Тота посрещайки ги набързо разказа, какво се е случило. Иван тичешком влезе в стаята, бързо свали калпака от главата си и нервно започна да го мачка в ръце. Изведнъж рече: 
 - Ирино, добре ли е детето? – и гледаше към люлката. Леко просълзена Ирина каза: 
- Мисля, че вече е добре! Ще живее…
Изминаха два месеца, детето поотрасна, стана по-жизнено и вече приличаше на новородено бебе, когато го кръстиха Елка. Тогава и Тота роди своето второ момиченце - Йордана, но сравнение с детето на Ирина, нейното изглеждаше доста по-голямо. Дните минаваха, растяха децата, а Ирина все се притесняваше за по-дребничкото си детенце. Когато беше будно през повечето време плачеше, колкото и да се грижеше за него, момиченцето беше ревливо. Все го обгрижваше, все му говореше и не спираше да му се радва. Справяше се добре като майка и това, като че ли започна да дразни Тота. Тя мислеше себе си за по-разбираща в майчинските работи и като че ли не даваше и там да изпъкне по-младата жена. А за да е добра една майка й трябва само огромно сърце, което да прелива от обич и усет как да се грижи по най-добрия начин за детето си. Животът си течеше, мъжете ходеха за пръст и правеха грънци, но по-рядко, повече работеха по нивите или беряха дърва. От време на време пътуваха до полето и продаваха или разменяха стоката. Един ден Ирина простираше пране, когато съседката я заговори, питайки я за детето. Ирина й обясняваше, че е добре, когато тя я прекъсна с думите:
- Че оня ден Тота ми вика: „Да знаеш, мойто започна вече да гучи, а на Ирина не може, а само реве ли, реве…“ - Едно присмехулно ми го каза… 
Ирина нищо не отговори, но думите които етърва й е казала за детенцето й се забиха, като нож в нейното сърце. Вечерта нищо не каза на етърва си, преглътна го, премълча си. Етърва й не само не съчувстваше за случилото се, ами даже и със съвет не искаше да й помогне някога, сякаш нарочно. Започнаха подмятания на Тота от рода на това, че нейната Йордана наддавала и растяла по-добре, бузките и били червени, а я виж Елка била друга. Много я болеше Ирина от думите на етърва й, но си мълчеше. Една вечер, в тяхната стая сподели с мъжа си, който й каза, да не обръща внимание на думите на й, нали сама знаеше каква е. Дните минаваха, всичко си вървеше по старому. Двете етърви шетаха из къщи, гледаха децата, ама вече не си говореха така, както преди. На едната й беше много болно да се подиграват с най-милото й, с детето й, а другата защото като че ли кроеше нещо в главата си. Тя и Тота беше майка, ама сякаш друга беше душата й. Един ден Ирина дочу разговор между нея и някаква жена:
- Какви са тези жени бре, да не могат да си износват децата – говореше Тота с дебелия си глас.
Болка задуши гърлото на Ирина, но и този път преглътна. Веднъж Тота, държейки на ръце момиченцето си, сякаш отново да сложи сол в раната на Ирина, рече:
-Брей, че си пораснала тежка ма Йордано, не мога да те държа, не си перце, като Елка…
Ирина не издържа и й рече: 
- Защо ми се присмиваш, ма како? Човек никога не знае, какво го чака в тоз живот. Никой от нищо не е защитен…
- Аз не мисля, да раждам трето, поне скоро – отвърна Тота, без изобщо да разбере думите на Ирина…
Ирина скри сълзите си, но вечерта си поплака от мъка, а мъжът й викаше:
- Не искам да казвам, да меся и батьо в тез ваши женски глупости. Не й обръщай внимание и толкоз… Не мога да разбера, какво правите. Абе, гледайте си децата, сговаряйте се, помагайте си. Какво делите, не мога да разбера?...
Една вечер Ирина шиеше на мъжа си дреха и си мислеше, защо етърва й е така злобна. Само добро е видяла от нея, а как само солеше раните й. Добре, че детенцето ми расте здраво, че ако боледуваше, сигурно щеше да й е още по-драго, викаше си Ирина… Измина време, децата поотраснаха, ама Тота не преставаше да подмята, че нейното е по-едро, по-високо, но Ирина не й отвръщаше на думите, само си мълчеше. Елка растеше и стана хубаво момиченце, все проплакваше за нещо, но иначе изведнъж дръпна в растежа си и като че ли стигна Йордана. Изтърколи се още време и момиченцата станаха на близо четири години, когато Елка порасна малко по-едра и по-висока от Тотиното момиче. Радваше се Ирина, но нищо не викаше на етърва си. Какво да кажеше, радваше се на момичетата, прегръщаше ги, обичаше ги и се опита да забрави горчивите думи на етърва си. А и Тота вече мълчеше, държеше се като че ли нищо не се е случило. Измина още една година, когато Ирина разбра, че чака второ детенце. Викаше на мъжа си, дано този път се роди, както трябва, а пък ако е и момче още по-голяма радост, но първо да е живо и здраво. Веднъж двете етърви ходиха за вода, че Ирина беше понаедряла и не смееше да носи много, когато ги срещна баба Спаска.
- Добро утро, бабо Спаске! – поздравиха жените.
- Добро да е, булки! Ирино, как е твоето момиче, боледува ли? – попита бабичката и загледа Ирина.
- Добре е майчице, боледува понякога, ама добре е… - отговори й Ирина.
- Сега тъй, като те гледам момче ще да е… Дано Господ е с тебе, невесто! – каза бабичката и продължи по пътя си. Ирина не забеляза искрите, които засвяткаха в очите на Тота след, като чу последните думи на бабичката. Започна да настройва мъжа си срещу брата му и етървата. Вечер в тяхната стая мърмореше: -
- Момче ще да е… Бабичката, да не все да познава, я… Момиче ще е пак, момиче, ще видиш… Пък ако е момче, ще го кръстят на свекъра, да знаеш…
Една сутрин Ирина беше седнала на един стол и разчепкваше вълна в скута си когато голямото момиче на Тота я заговори:
- Стрино, знаеш ли какво ще е бебето? – попита момичето с детско любопитство. Ирина я погледна мило и й отговори: 
- Не знам, всичко е Божа работа! Каквото ще да е, само да е живо и здраво. Ама една баба рече, че май ще е момче…
Детето веднага си спомни думите на майка си и каза: 
- Мама все вика на татко, че момиче ще е пак, момиче… И все това повтаря…
Ирина веднага разбра, какво й говореше детето. Стана й болно, че етървата я обсъжда. Та, какво й влизаше в работата на нея, какво дете ще имат с Иван. Но пак мълчеше, не искаше кавги, пък и ядове и приказки да няма между братята. Ирина не можеше да разбере от къде идва всичката тази ненавист към нея. Дали заради, това че Тота не беше толкова добър човек, колкото се преструваше, дали някакви сметки правеше с мъжки рожби и нещо се бъркаше. Какво кроеше, какво мислеше Тота, само тя си знаеше. Дойде зимата и тогава Ирина роди, здраво и хубаво момченце. Кръстиха го Стоян, на дядо му. Тота се държеше, като че ли никога лоша дума за никого не е казвала, мила беше с всички. Времето си вървеше, Ирина като че ли забрави грозните подмятания на етърва си и пак отвори сърцето си към нея. Говореше й, шетаха из къщи, ходеха на нивата, грижеха се за децата, а понякога помагаха и на мъжете си. Иван и Димитър ходеха за дърва, работеха по нивите, стопанисваха животните и по рядко правеха грънци, защото грънчарството беше зимен занаят. Една сутрин Ирина остави детенцето което вече беше проходило да играе в стаята им, а тя отиде да занесе ядене на дядо Стоян. Като се върна детето беше на тарпазана, на няколко крачки от каменното стълбище. На Ирина й премаля от страх, но бързо грабна детето. Като погледна нататък, Тота беше там и сякаш нищо не виждаше. Нещо отново загриза душата на Ирина и тя не се отделяше от момченцето, каквото и да вършеше, го взимаше все с нея. Така младата жена живееше, не споделяше страховете си с Иван, за да не го тормози. Дойде късна есен, мъжете отидоха за пръст да струпат в двора, че идваше зима и трябваше да има с какво да работят. Доскоро валяло, пътищата бяха мокри и разкаляни. Малко преди да се приберат в селото, колата им затънала в една кал и задното колело премазало кракът на Димитър. Залежа се той, кракът му се вместо да се оправи, се инфектира и трябваше да го откарат на доктор. Закъсняха ли, доктори ли го объркаха, една седмица след като заминаха за града, Димитър почина. Почерни се къщата, Иван от болка и мъка начупи всички грънци, де що имаше по двора. Тота остана вдовица с двете си момичета и като че ли осъзна, че там където върви, трябва да върви с доброто напред. Но не трябва човек, да го проумява, когато му се случи лошо, а винаги да другарува с доброто, ей така, най-малко за да не черни душата си. Всяка човешка съдба е в Божиите ръце и никога, никой не знае, къде, какво го чака, каквото и да мисли, каквото и да крои. Затова човек никога не бива да си прави сметка на гърба на другия, защото накрая сметката я плаща той. Измина зимата, запролети се, Иван се опитваше да издържа домочадието, трудно му беше, но всички работеха и се справяха. Беше към края на февруари, наближаваха Сирни заговезни, когато по традиция от близки се взима прошка. Вечерта на празника Ирина направи баница, върза едно сварено яйце на червен конец на тавана и повика децата да направят обичайната за заговезни игра – хамкане. Децата подскачаха с отворена уста, кое ще захапе първо яйцето, смееха се и се бутаха, докато Йордана не захапа яйцето и играта свърши. В тоз момент влязоха мъжете да вечерят, а след тях и Тота. Ирина се обърна към свекъра си, целуна му ръка, после и на мъжа си и си взе прошка. Приближи Тота, целуна й ръка и рече:
- Прощавай, како!
- Господ прощава, простена да си! – отвърна Тота и се обърна да слага на мъжете да ядат.
Ирина се замисли, дали не трябваше да е обратно – Тота да иска прошка от нея, защото като че ли по имаше защо, но такава беше традицията – по-младият да иска прошка от по-старият. Въпреки това почувства, че и тя беше простила. Не можеше да носи кал в душата си младата жена, затова го направи и заради себе си. Усети лекота и както се беше замислила и гледаше пукащите съчки в огъня нейните малки дечица дойдоха и я задърпаха, като и двете викаха: 
- Прощавай мамо, прощавай! - каза Елка, повече на игра и я гледаха с ококорените си очички. Ирина ги помилва по главичките и с нежност им каза: 
- Простени сте, дечица, простени! Хайде да вечеряме!
Всички седнаха на малките столчета до паралията и се прекръстиха. Дядо Стоян каза тихо вечерната молитва и започнаха да вечерят мълчаливо. Кандилото леко светеше, а игривите му сенки шареха гредите на ниския и прихлупен таван, а съчките в огнището продължаваха да пукат.