19.08.2007 г., 21:17 ч.

Фанданго със съдбата - част 4 - Краят на един кошмар 

  Проза
1123 0 2
17 мин за четене

 

Фанданго със съдбата

 

Част 4

Краят на един кошмар

- УБИЕЦ! ШИБАНЯК! НЕЩАСТНИК! НЕДОРАСЪЛ ОЛИГОФРЕН! – сипех обидите една след друга, докато се изправях на крака. Залитах като пияна. Погледнах го в очите и му показах среден пръст. Той се ококори тъпо и започна да слиза на бегом по стълбите. Побягнах към кухнята. Когато минете антрето в къщата ни, можете да влезете директно в хола или да продължите към стълбището. То се намира в малък тесен коридор, който води и към кухнята. Отворих вратата й и веднага я заключих - трябваше ми време. Без мисъл започнах да преравям препаратите под мивката. Чух го как блъска яростно вратата и крещи да го пусна вътре. Ровех бясно, мятах шишета и пластмасови бутилки на земята, докато не стигнах дъното, където прилежно беше увита в парцал кутия. Махнах покривалото, отворих кутията. На светлината от лампата блесна метал. Пистолетът лежеше кротко и чакаше да бъде изваден и използван. Обхвана ме вълнение. С треперещи ръце го извадих от леглото му и го пуснах да пасне в ръката ми. Знаех, че е зареден, нямаше нужда да проверявам. Звуковите представи за света се върнаха и ме засипаха като лавина. Погледнах вратата. Нямаше да издържи още много. Застанах точно срещу нея и насочих дулото на пистолета към центъра й.
ДУМ! ДУМ! ДУМ! МЪРТВА СИ! ДУМ! ТРЯС!
Бравата се разпадна на парчета, а вратата връхлетя вътре, заедно с Хохре. За части от секундата той залитна, но след като запази равновесие, ме погледна в очите и застина на място.
Натиснах спусъка.
Зениците му рязко се свиха. Вдървено погледна надолу към гърдите си. Несъзнателно беше сложил ръка на тях. През пръстите му се стичаше кръв. Дишаше тежко, но въпреки това направи една крачка към мен. Хладнокръвно натиснах спусъка за втори път. Този път уцелих другата половина на гръдния кош. Той изплю топка кръв на земята, която се разпльока като изгнил домат на дървения под. Насочих дулото към главата му, с намерението да сложа край на цялата история. Но не можах. Не можах да дръпна спусъка. Ръцете ми трепереха като листа. Това е мигът, в който осъзнаваш, че животът на някого зависи от теб. Не можех да го направя, по дяволите! Аз съм човек, той също биологично е човек, а именно заради биологичния закон не можех да го пратя в Ада. Природата ми казваше: „Това е твоят вид, не трябва да го унищожаваш”. Вие сте полицай и сигурно Ви се е случвало да се изправите лице в лице с някого от другата страна на пистолета. Всичко изведнъж се забави, мозъкът ми започна да обработва нещата на по-високи обороти. Виждах как всяко косъмче по ръцете му беше настръхнало. По лицето му бяха избили множество капки пот, а веждата му беше спряла да трепери. Кожата му имаше цвят на мръсен чаршаф, а няколко кичура от потната му коса се бяха залепили за челото му. В един миг като аларма на будилник рано сутринта, в главата ми прозвуча вик.
„СТРЕЛЯЙ!”
Веднага разбрах защо. Той се приближаваше към мен. Беше протегнал ръка към пистолета. Ако го хванеше, умирахме и двамата. Действах на рефлекс. Забих един ритник в гърдите му. Лицето му се сгърчи в агония, а тялото му залитна през вратата и той падна на земята до стената. Ако не беше ранен, едва ли щеше да падне като отсечено дърво. Без да помръдвам от мястото си, прицелих се в челото му и натиснах спусъка.

БУМ

Куршумът изтласка главата му назад. Тя се удари в гипсокартона, издрънча кухо и падна напред, сякаш някой я беше държал на конци и изведнъж ги беше пуснал. На стената отзад имаше каша от мозък, кръв и малки парченца от черепа му.
За малко да повърна. Вместо това избягах от кухнята, мятайки пистолета някъде в цялата суматоха. По лицето ми се стичаха сълзи от облекчение. Изтичах до банята. Там се измих, сложих дезинфектант на раните си. Облякох някаква чиста дреха и се качих на колата. Отидох директно в спешното. Там разказах на един от лекарите, че мъжът ми ме е ударил в корема, казах му, че съм бременна и му разказах за кръвта, която беше потекла по бедрата ми. Спестих му факта, че мозъкът на Хорхе се стичаше по стената до кухнята. Бях пометнала -факт, който осъзнах още долу на стълбите. Движещата сила, която ме накара да дръпна хладнокръвно два пъти спусъка и да напълня дробовете му с олово. Лекарят свърши работата си, извади мъртвият плод от мен. Почувствах се ужасно празна. След три дена се прибрах в късния следобед вкъщи. Ходех като надрусана. Отидох в коридора. Хорхе не беше помръднал. Нямаше и къде да избяга. Всичко свърши с тези три куршума. Не докоснах тялото. Не исках. Просто отидох в спалнята и отново заспах под влиянието на всичките успокоителни и болкообезболяващи, които ми бяха дали по време на престоя ми в болницата.
Когато се събудих на сутринта, спокойно си взех един душ. Не мислех за нищо. Облякох се, сложих си грима, за да покрия раните и дойдох тук.
Анна въздъхна и отпи от чашата си. Мигел я погледна със състрадание. Историята й наистина беше трогателна, може би щеше да може да убеди журито в невинността си, но колкото и да му се късаше сърцето, не можеше просто да й каже „Заминавай си”.
- Анна, вижте - промълви той - дори и при момент на самозащита, убийството си е убийство. Ще се наложи да Ви арестувам и да прекарате нощта в ареста. На сутринта с малко повече късмет ще бъде образувано дело срещу Вас и може би, с намесата на добър адвокат, няма да влезете в затвора.
- Разбирам…
- Възможно е разследващата група да има въпроси към Вас.
- Знаете къде да ме намерите - отвърна Анна и се усмихна.
Двама полицаи влязоха в стаята и сложиха белезници на крехките ръце на жената. Мигел я изпрати с поглед. Вратата се тръшна силно. Той заби глава в ръцете си и стоя така няколко минути, преди да отиде да огледа къщата.

 

***

Анна седеше на затворническото легло и мислеше. Оглеждаше за пореден път трите сиви стени и решетката. Чувстваше как клаустрофобията я обгражда като плаващи пясъци, прегръщаше я с мазните си пипала и я стискаше като лимон. Тя скочи от леглото. Започна нервно да се разхожда из килията. Мигел наистина дойде по-късно с група разследващи, които й зададоха тъпи безсмислени въпроси. На някои от тях даже не можеше да отговори. Толкова ли им беше трудно да проумеят какво беше преживяла? Не, че се учудваше. Знаеше, че така щеше да завърши цялата история. Тя какво - медал ли очакваше? Съвземи се, скъпа, не си във филм. Анна погледна през решетката. В коридора пазачът беше застанал зад бюрото си и разглеждаше „Плейбой”. Изглеждаше изключително задълбочен, сякаш четеше философско есе на невероятно високо ниво. ”По-скоро се чудеше къде да утеши възбудата си”, помисли си Анна и се усмихна. В цялата сграда бяха сами. Килиите, където арестуваха хората за 24 часа, бяха отделени от основното полицейско управление. В момента тя беше единствената зад решетките. Светлините на лампите дразнещо присвяткаха. Навън слънцето отдавна беше залязло. Луната се показваше плахо зад облаците. Изглежда щеше да вали. Анна отново се замисли и твърдо реши, че няма да прекара и още една секунда в тази миша дупка. Единственият й шанс беше да накара това незадоволено ченге да й отвори вратата. Но как? Идеята я удари в главата като товарен влак. За малко да се разсмее от гениалната си мисъл. Вече не беше женена, така че можеше да прави каквото си иска…
- Ей, ей, пазачът! - Анна се провикваше през решетките. В първия момент той само я погледна, измърмори нещо под носа си и продължи да чете. Анна не се отказа - Хей, ти, ела за малко, хей, ало!
След няколкоминутно викане пазачът най-накрая с досада остави списанието и дойде до килията.
- Какво искате?
Анна се усмихна палаво по онзи начин. Тя облиза устни, захапа долната и каза:
- Като начало искам да дойдете малко по-близо, защото ми прегракна гласа от викане и няма да мога да Ви кажа каквото искам, ако стоите толкова далече.
Полицаят в първия момент остана на нокти, но после реши, че няма от какво толкова да се страхува и се приближи.
- Така добре ли е?
- Още по-близо…
Пазачът може би усети как стоят работите и се отдръпна назад. Когато го видя да отстъпва, Анна изпадна в паника. Сега би трябвало да ококори очи, но се успя да запази самообладание и продължи да гледа ченгето с палав поглед. Той беше забил очи в обувките си, сякаш бяха най-интересното нещо на света. После се огледа нервно, очевидно мислейки нещо. Най-накрая реши, че тази вечер може да му се отвори парашута и се приближи максимално близо до решетките. Още няколко сантиметра и щеше да опре в тях.
- Така как е?
- Много добре - каза Анна с усмивка на лицето си. Тя протегна едната си ръка и докосна издутите панталони на ченгето и започна да движи ръката си в нагоре-надолу. От устата на полицайчето се изтръгна въздишка.
- Сега, защо не отвориш тези решетки…
- Много добре знаете, че не…
Преди да успее да довърши, Анна го дръпна с другата си ръка за врата и заби устни в неговите. След целувката промълви:
- Какво съм знаела много добре?
- Че не мога да отворя вратите от тук.
Той отиде до пулта си много бързо и натисна нещо. Чу се кратко „ЩРАК” и решетката се отмести. Анна стъпи на пода на коридора и си пое въздух. Цял ден беше прекарала вътре и вече беше на път да се побърка. Тези крачки извън килията й подействаха като освежаващ летен дъжд. С бавна крачка като розовата пантера се доближи до пазача, вдигна единия си крак около тялото му, целуна го и попита:
- Няма ли някое по-удобно местенце в тази сграда?
- Има - отвърна той, хвана я за ръка и двамата се запътиха към дъното на коридора, където се мъдреше сива метална врата. Пазачът я отвори със скърцане. Вътре в малката стаичка кротко седеше бюро и едно легло. ”Уютно”, помисли си Анна. Той затвори вратата след нея и я прегърна. Тя смъкна горната му дреха и го бутна на леглото по корем. Седна на краката му и започна бавно да мачка гърба му. Полицаят измърка от удоволствие. Ръцете й се плъзнаха нагоре към врата. ”Къде си, хайде къде си?... Бинго”. Анна се усмихна и заби дясната си ръка в една точка, сякаш каратист разцепва дърва. Пазачът извика от изненадата и изпадна в безсъзнание.
„Не е зле да пращаш децата си на карате” - помисли си развеселено тя и грабна ключовете от панталоните му. Щеше да спи необезпокояван поне още два часа, да не говорим за главоболието, което щеше да го сполети на другата сутрин. Анна излезе от стаята, отключи си външната врата и захвърли ключовете в храстите.

 

 

Първата й работа беше да се обади на един стар познат. Реши, че щом вече е издирвана престъпница, нямаше друг избор, освен да се присъедини към подземния свят. Набра номера от уличен телефон. Сигнал свободно. Още веднъж. Отново нищо. Започваше да се изнервя. Тъкмо когато посегна да затвори слушалката, от другата страна вдигна сънен глас:
- Ало?
- Ало? Хуан, ти ли си?
- Анна - мъжът прозвуча невероятно учуден - Анна, защо ми звъниш по това време?
- Трябва ми помощ - отвърна тя - Мога ли да дойда да те видя?
Последва кратко мълчание. Човекът отсреща обмисляше идеята. След миг каза:
- Идвай, но внимавай да не те видят.
Анна остави слушалката. Трябваше да вземе от някъде кола. Не искаше да се връща в къщата за своята. Въпреки че минаваше два, не знаеше кой може да обикаля наоколо. Реши да хване такси и да спре на километър от мястото. Не можеше да си позволи да видят къде отива. Махна на най-близката кола и потегли. В последния момент осъзна, че няма пари. Помоли шофьора да спре до банката. Трябваха й финанси не само за да плати, ами и за да се издържа по някакъв начин. Ченгетата щяха веднага да блокират сметката й, когато усетят, че я няма, затова тя прибърза и изтегли всичко до последния цент. След минута се върна в таксито и продължи пътя си. Светлината от уличните лампи минаваше през лицето й като копринен плат. Тя беше подпряла глава на вратата и мислеше. В момента пътуваше към един от бившите си любовници. Когато се разделиха, той и каза, че може винаги да разчита на него. Въпросният Хуан е в челната десятка на най-издирваните от ИНТЕРПОЛ души. Занимава се главно с трафик на наркотици и хора, а като „хоби” переше мръсни, ама много мръсни пари. През ръцете му са минали сигурно повече от брутния вътрешен продукт на Испания. Естествено, задържали са го, но не успяха да го обвинят за нищо друго, освен притежаване на задграничен паспорт с изтекъл срок. От два дена. А Анна се запозна с него на едно рейв парти. Двамата се надрусаха жестоко, после решиха да се опознаят по-отблизо. Като резултат прекараха повече от половин година заедно. Но щом тя разбра с какво се занимава, му каза, че не може да има вземане-даване с човек като него. Обеща му никога да не издава тайната му, а той в замяна й обеща подкрепата си. Въпреки че можеше да я убие на място. Тя нямаше да е първият човек, когото той щеше да прати в друг свят. Още не можеше да разбере защо не го стори, но честно казано не искаше да пъха главата си обратно в устата на лъва.
И ето сега тя пътуваше натам. Пътуваше обратно към неговия свят, където нещата не бяха розови и никога нямаше да бъдат. Много просто - цветът на човешкия мозък е сив. Колата спря на желаното място. Анна плати и започна да изкачва хълмчето. Неговата къща се намираше на върха на едно от малките възвишения в града. Имаше чувството, че отново е в Калифорния и се катери по наклонените улици нагоре. Ако не беше лекия бриз да гали кожата й, сигурно щеше да се откаже. Наклонът не беше проблем. Болката я измъчваше. Раните не заздравяваха за една нощ. Цялото й тяло пищеше. Всеки нерв напомняше за себе си като група строени войници, които докладват на генерала. И въпреки това тя вървеше. Вървеше нагоре. Когато видя къщата зад завоя, се зарадва. Прозорецът на хола светеше. Анна звънна на вратата. След секунда й отвори висок, строен мъж с къдрава кестенява коса. Масивното му тяло се описваше от прилепналата зеленикава блуза. На китките си имаше две златни гривни. По кръглото му лице се появи широка усмивка, разкриваща белите му зъби.
- Заповядай - каза той и я покани с ръка.
Анна се усмихна облекчено и влезе в къщата. Веднага се насочи към хола и се отпусна на мекия диван. Почувства се в Рая. Хуан донесе две чаши и любимото й шампанско.
- Значи не си забравил - беше приятно изненадана. В момента се нуждаеше точно от това.
- Не, естествено - Хуан не се бе променил от последната им среща. Лицето му изглеждаше по-старо, с повече бръчки. Анна забеляза и няколко бели косъма в косата му. Той седна до нея, вдигна наздравица. Малко преди да отпие, я огледа. Закова погледа си на лицето й, после го премести надолу по тялото й. Остави чашата на страна - Исусе! Какво се е случило с теб?
Анна му разказа всичко, което каза и на Мигел, но му спести по-колоритните детайли. Той я слушаше внимателно през цялото време. Лицето му остана каменно и не изразяваше никаква емоция. Черните му очи се бяха заковали като пирони в нейните и не откъсваше поглед от тях, дори и когато надигаше чашата. След като тя свърши, той каза само едно:
- Отвратително.
И звучеше искрен. С тази малка думичка, Хуан изрази всичко, което се случваше в него по време на разговора. Да чуеш това от човек, който собственоръчно е откъсвал пръстите на хора и после ги е застрелвал като кучета, събужда доста странна смесица от чувства.
- Можеш да останеш тук, докогато искаш, знаеш, че си в безопасност.
Анна изпита облекчение. Изведнъж цялата негативна енергия, целия товар падна от рамената й. До края на вечерта изпиха още една бутилка. Хуан разказа своята история. Някъде към края, Анна го прегърна през врата, целуна го, а с другата ръка вдигната зелената блуза. Беше дълга и невероятна вечер…

 

 

1 година по-късно

Лунните лъчи се стичаха през прозореца и осветяваха малкото детско креватче в другия край на спалнята. Анна се въртеше неспокойно в леглото. Най-накрая отви завивките, стана и погледна през прозореца. Пълнолуние. Никога не можеше да спи на пълнолуние. Отиде да види малката. Тя спеше непробудно, леко риташе с едното краче и смучеше левия си палец. Истинско съкровище. Анна не искаше да я събужда, затова само леко я зави с одеалцето. Хуан спеше като труп. Само тежкото му астматично дишане пронизваше тишината на стаята. Анна реши, че само ще пречи в тази стая, затова слезе долу в кухнята. Изведнъж всичко си беше дошло на мястото. Колко странно, имайки  предвид, че тя постоянно танцуваше фанданго със съдбата си. Беатрис беше вече на близо три месеца и беше невероятно чудо, че тази вечер е толкова кротка. Веднъж тя щеше да спи, а Анна бодърстваше. Студената вода я освежи и я поотпусна. Отиде в хола и се загледа през огромните прозорци, които бяха сложени на мястото на стена. Навън цареше пълна тишина. Уличните лампи щедро даряваха света наоколо със светлина.
Анна наостри уши. Чашата се изплъзна от ръката й и с трясък се строши на малки парченца върху теракота. Затаила дъх, усещаше бесните удари на сърцето си в ушите си. Лицето й бързо смени маската на спокойствие с обезпокоено изражение. Навън пищяха сирени. Полицейски сирени. Звучаха като стадо подплашени бизони, които се чуваха от километри разстояние. Чуваш мученето им, усещаш вибрациите с цялото си тяло и знаеш, че идват към теб… за теб. Същото усещане имаше и Анна. Адреналинът и се беше качил до горе. Звукът приближаваше.
„Успокой се, момиче! Спокойно! Те само си патрулират или гонят някого по тази улица. Никой не знае, че си тук. Отдавна напуснахте
Cullera. Няма начин да са те намерили. Дишай, дишай, мамка му!”
Въпреки това, не се успокояваше, а напротив. Вярно, малко преди да се роди малката, си тръгнаха от града. Не можеха да са я намерили! Господ не можеше да й го причини. След всички мъки, не можеше ли малко спокойствие и за нея?! Сирените наближаваха, а по улицата зад солидната каменна ограда като пипалата на чудовище се спусна синя светлина. Синя премигваща светлина. Звукът на сирените се беше забиваше в главата й като дрелка. Скоро първата кола стигна до голямата порта.
„Не спирайте, не спирайте! Моля те, Боже, нека не спрат!”
Писъкът на сирените секна. Колата продължи няколко метра надолу и спря. Зад нея се наредиха още няколко. Колоната от светещи сини лампи се издължаваше почти до края на улицата. Дъхът й замръзна. Последва тишина. Дълга, убийствена тишина, която я хващаше в своето ласо, придърпваше я към границата на лудостта, но вместо да я дръпне през нея, я стисна за цялото тяло и я задушаваше. Анна погледна към задната врата на кухнята. Освен, че водеше към градината, през нея можеше да избягаш, дори и ако си обкръжен от цялата армия на Испания. Не побягна. Беше вцепенена, сякаш пред нея имаше призрак. От никъде не се чуваше нищо. Изведнъж тишината беше разкъсана на хиляди парченца от един-единствен звук. Анна подскочи като опарена, писъкът се задуши в гърлото й.

Някой звънна на входната врата.

 

                                                                11.04.2005

© Иво Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Цялата история е доста жестока, но всичко е описано много точно и .. завладяващо.. Прочетох я с голям интерес на един дъх! Поздрави за великолепния разказ!
  • Въпросната точка се намира на тила,някъде по-средата,където свършва черепа. Веднъж се опитах сама да си я намеря,но се отказах- реших,че не е особено умна идея.
    Хубав разказ,хубаво свърши - неочаквано.Аз си мислех,че ще отиде при полицая.Но и така ми харесва.
Предложения
: ??:??