ЙОРДАН СЕРАФИМОВ

“ФРАГМЕНТИ ОТ СПОМЕНИ”

никак комерсиална дарк повест:)

(Посветено на Слънчева Дъга.
Почивай в мир, мило момиче...)


.................................................................................................
"Ма ти дори не ме познаваш. Ако това те кара да плачеш... не знам как би реагирал ако ти кажа, че може би заради намеренията ми или депресията или не знам защо, но имам чувството, че вече съм умряла, понякога усещам, че тялото ми вече се вдървява или се сепвам, когато си докосвам крака или ръката и е все още мека и има пулс. Имам чувството, че вътрешностите ми се разлагат като на мъртвец, а когато ям, все едно тъпча мъртво тяло като да тъпча храната в торба. Имам чувството, че всяко мускулче ми се отпуска точно както след последен дъх, смесено с усещанията за разлагане ми прилошава... дори ми се гади, като все едно, че съм умряла, просто другите не го знаят... и не мога да го кажа на никой...
... Аз ще го направя във входа на кооперацията, на рождения си ден след седмица. Парапетите по стълбището са здрави и ще ме намерят сравнително бързо. Освен предсмъртно писмо, ще си подготвя и част от нещата за след това, с какво да ме облекат, телефон, на който да потърсят близките ми, пари за транспрот на трупа, актуална снимка и т.н.
--- Йордан Серафимов е написал:
миличка, нямам скайп:( А в момента съм останал и без думи... Не умирай, моля те. Има хора, които не нараняват, хора като мен, които... сложно е. Знаеш, знаеш колко е сложно. В момента плача:((((((( Плача... Плача...:( Не умирай, тоя свят не е целия леден, дай си номера, искам да ти чуя гласа..." - Из кореспонденцията ми с едно момиче от елмаз, което вече се самоуби:(

...

"Can't you take my pain away. Tell me, can you? Can't we close our eyes forever. Help me, can you?" - Дайъри Оф Дриймс.

........................................................................................



ПЪРВА ЧАСТ

Имам чувството, че съм мъртъв. Лежа си в леглото загледан и аз не знав в какво и кога. Не мисля, отпуснал съм се напълно и просто се къпя в музиката, без да я слушам. И от време на време си дръпвам от джоинта.

Безсмислено е, всяко движение е безсмислено. Писна ми да слушам Дайъри Оф Дриймс, вече от седем сутринта ги слушам, но не ми се става да пусна друг диск. Но както и да е, това е прекрасен фон за... мислите ми?

Не. Аз не мисля. Рея се. И аз не знам на къде, а и за кво са ми мисли. Аз съм идиот и мислите ми са идиотски.

Нямам движение и мисли и днес и вчера и сега няма.

За какво са ми! Вече не ги чувствам толкова нужни, чак ми става смешно колко лесно успях да кажа “майната му на всичко”. Майната ти и на тебе:)

Потънал съм си някъде и не ме ебе за нищо. Всичко е тъпо, тъпо и безсмислено. Прекалено безсмислено и безизходно, че да се измъчвам с него.

Като се сетя за живота ми Извън това, в което съм потънал сега и почва да ми се гади заради болезнено обречената му безсмисленост и безизходност.

И ми се гади и от филмите, в които се карвах до вчера, когато се намирах в състоянието, в което съм в момента.

А ако за момент през главата ми преминат мисли за тия гадости, по някакъв начин чувствам, че... аз не съществувам там.

Мен ме няма в нито един момент. В нито един кадър от Мен, мен ме няма.

И сега Ме няма. Не съм никъде.

Защото ми се гади от мен.

* * *

Ама ако взема да остана Тук завинаги?

...

Егати, за какво си мислих преди малко? Беше гениално. Да! Мислех си че така както все ми идват некви гениални мисли няма да е зле да си ги записвам. Ще е яко да ги събера на едно място.

Ква беше оная мисъл за сивото перде... което...

...

Егати, ама ако дойдат куките?!? Жив ше ме издът! За това ще се скрия в гардероба. И в раклата. И бурето с вино.

Ще се мушна в дупката на контакта, а после ще изляза през другата.

...

как ми се иска да си направя лампов усилвател... Ама “куад”... Тц, нямам части. Тия трафове ни нема никъде.

Ама за кво си мислих преди малко? Май за... а...

(егати яката песен)

А, да – мислех си, че за кво да се замислям над себе си като ми се гади от мен? За това ли си мислих? А?

За кво да се занимавам с такъв идиот като мене?

За това си мислих...

А сега некво ми е жал за мене... Егати нищожеството съм.

:)

Ако и аз се заеба сам себе си, на кого ще му пука за мене?

* * *

Егати, трябва да си намеря хартийките.

Ха, шефът ми от оня сервиз много ги мразеше хартийките ми. През цялото време съм си свивал цигари вместо да бачкам, и тютюнът ми бил смърдял на пръч. Гонел съм клиентите.

... а как само гръмнах оня телевизор:)

Шефът ми мразеше и депресиите.

...

- Луд ли си???:) – Захилва се тя, докато вкарвам длан под фланелката й, и хващам едната й гърда. Има хубави цици.

- Не, недей бе, някой ще дойде!:)

Започвам да я целувам по цялото лице, тя се кикоти, след това ми се усмихва в лицето и почваме да се целуваме. И всичко това в сервиза, и то в работно време! Шефът го няма, сега е някъде в Лом да поставя джипиеси на тирове.

Стоим на бюрото с компютъра и документите, слушаме Милен Фармер във ви-бокса, и се кикотим. Тя обича Милен Фармер, предишните ми приятелки не я бяха чували, докато не ги бях зарибил:)

А само до преди малко гледахме Семейство Адамс и се хилихме. Не гледах много-много в монитора, гледах в лицето й. В усмивката й. Бях я прегърнал. Не исках дори да си играя с косата й, просто исках да не отлепям ръка от нея.

Тогава влезе някаква клиентка и се спече като ни видя така, и докато ни се извиняваше, аз махнах ръката си от момичето и си придадох делови вид.

Казах "добро утро" на жената и се усмихнах. Погледът й прескачаше нервно, гласът й бе тих и учтив.

Стоях така, слушах какъв е проблема с дивидито на клиентката, и по никакъв начин не ми беше гузно, че съм я поставил в това положение.

Та аз не вършех нищо нередно. Нима човек, който се чувства толкова щастлив може да върши нещо нередно, кой казва, че в любовта има нещо грешно?

* * *

Хора, така и така се напафках за последно, дайте да говорим по същество.

А за кво исках да ви разкажа... Егати, забравих.

... в четвъртък Пенка варила боб. И Пешо същия ден пукнал. А странното в цялата история, е че "кой обеси Иван Рилски? И кога е станало това - в четвъртък или в Испания?"

...

Помощ, гасат тока. Легайте си да спите.

...

Стъмва се. Страх ме е . Нощем Нарисуваните деца избледняват, и Децата сенки се раждат и почват да бродят в тъмата. Лутат се. Както децата са си играели с куклите и количките си, сенките им са се плъзнали скришом по стената и са избягали през фугите на пода.

Ето ги - сега това са Децата сенки. Лутат се в мрака невидими и се блъскат едно в друго сливайки се за миг. Клетвата във Вечна любов е всъщност обещание, че никога няма да се промениш.

Но ние се променяме постоянно. И сълзи обсипват свода небесен.

...

- Обичам те! Обичам те на кадри, обичам те на малки сини зарчета. Обичам те, когато се усмихваш, обичам те, когато галя устните ти с пръст и ти го целуваш по връхчето, обичам те, когато ми хапеш ушите и когато тайно и гаднярски прокарваш пръсти през корема ми, докато сме в леглого и аз се изкикотвам и те сграбчвам, за да те обезопася, а веднъж пръцнах.

Обичам те, когато се целуваме на онази тераса.

Обичам те, когато си спомням за теб.

...

Колко месеца имаше този ден? А колко пъти преброих до десет?

* * *

Толкова е горещо... На плажа сме, лежиш до мен на пясъка и мълчим, опрели челата си, за да се гледаме в лицата.

Целувам нослето ти. Знаеш ли, че те мразя? Мразя те, защото ти си толкова нормална... Ти, и всички Вие, няма да знаете никога как се чувстваме различни и излишни и безсмислено обречени аз и оная. Ама и аз как мога да й викам "оная", след като толкова я обичам още?

Те, миличка. Не те мразя. Мразя себе си. И те мразя. Съвсем мъничко.

Оная обаче можех да я обичам без да я мразя и без да мразя себе си. Или може би просто разделях омразата си между двама ни.

Не, и нея я мразех! Всъщност тя беше толкова различна от мен, животите ни бяха протичали и протичаха по толкова различен начин... Как мога да не я мразя такава...? Все едно да не мразя теб. Но с нея все пак бяхме толкова еднакви в различността си от Другите, и еднакви в това как възприемаме себе си, как се мразехме самите себе си. И в това, че мразехме Другите. Мразехме Ви всичките.

А Светла... За нея нямам думи... Тя е моята икона. Кълна се в нея. Най-голямата ми болка, сбъднатата ми мечта от кръв и плът и злоба към всички. С нея някак се надушихме още отвън, пред деветнайсти корпус на МЕИ-То, сред Масата от тъпи еднакви колеги. Тя обаче не държеше особено да мине за една от тях... от нас...:(

За нея бях готов да се отрека от целия свят. С нея бяхме почти еднакви, и напълно еднакво мразехме всичко.

За нея бях готов да се отрека от целия свят. Но не го направих. Не посмях да застана плътно до нея или тя не ме допусна... да...

Плачех в леглото в сънените прохдадни утрини докато гледах изгрева с цигара в ръка. Пачех от обич и болка. Представях си как заедно стоим на прозореца в стаята ми и мразим от осмия етаж всички. Представях си как умираме заедно.

... А после слушах дъ-кюър в часовете по ПИК, и я гледах от задния чин. Стоях до тъпите колеги, усмихвах се на флиртуващите колежки и си говорех за дрога с колегите.

А Светла стоеше сама в края на най-първата редица. Недосегаема и недостъпна. Моята икона. Моята картина...

Картината на моето момиче се разпадна на пъзел от болка, и никога няма да го събера този пътез отново.

Вече сме други... Тя сега би ме мразела всъщност. Както аз бих я мразел, ако бях на нейно място. Тогава тя щеше да бъде на моето място а аз да съм този, който си сряза вените.

... веднъж й се обадих. Беше ми тъжно. А тя взе, че не отговори:) Тогава ми се прииска да легна до нея в пръстта.

...

Миличка, през тия очела не ти се виждат очите. Лицата ни са толкова близко едно до друго, а аз не ти виждам очите. Гледаш ли ме? Усмихвам ти се. Ако ги нямаше тия тъпи очила, щях да те целуна по някое око:)

Гледаш ли ме? Виж как ти се усмихвам. Като на бебе.

Миличка, мразя те:(

... Това слънце напече яко...

Ако се обърна на другата страна, ще мога да си позволя да си натъжа лицето и то да стане огледало на душата ми.

Тъжен съм с теб. Сякаш не си до мен, с теб Болката ми не спира. Ама аз заблуждавам ли се или наистина те мразя?

Ако ти се обърнеш на другата страна, ще те целуна по гърба. На целия плаж няма мацка като тебе...

...

Сега сме във водата. Не мога да плувам и стоя на брега в плиткото до глезените съм във вода и те гледам как плуваш.

...отново доплува до мен. Лягаш на пясъка в плиткото а аз лягам до тебе. Извъртам се да те целуна и ми се намокрят гърдите и настръхвам, а ти се дърпаш. Хилиш се. Мразя те. После се приближаваш и ме целуваш.

...

Сърдит съм ти. Сега ти си във водата, а аз съм ти сърдит, задето преди малко ме издразни. Лежа със слушалките на хавлията, слушам даркуейв (на плажа, шибания слънчев плаж, а ми се иска да сме на гробищата, както ми обеща, че ще дойдеш с мен някой ден!) със затворени очи, а слънцето ме разтапя.

Позволил съм си да изглеждам много тъжен. Искам да ме видиш такъв като дойдеш след малко да ловиш тен на хавлията до мен. Сигурно пак ще сипеш тайно по гърба ми пясък и ще се захилиш, за да те нацелувам пак:)

Мразя те. Затова съм ти сърдит, не задето ме издразни, когато преди малко, за да не преча на слънцето да те гали, не ми даде да те галя аз. Не ме издразни, или поне не с това. Дразниш ме, защото те мразя.

... Не идваш. Дали пък не си се удавила?

Изправям се, оглеждам реката. Ето те там, плуваш чак ей-таааам... Липсваш ми. Ела...

...

Ами няма ли да дойдеш най-сетне?

Отварям очи и навеждам глава надолу и виждам ходилата си и виждам водата, и теб те виждам. Лежиш по корем в най-плиткото и ме гледаш, облакътена на брега. Усмихваш ми се и си толкова сладка... Приличаш ми на русалка, красива русалка, която ме гледа малко тъпо. Чувствам се като бебе в количка, над чието лице се цупи леко учудено и очаровано някоя приятелка на майката.

Толкова си сладка. Но съм ти сърдит и те мразя и затова отново се нацупвам, затварям очи и ставам малко по-тъжен...

... идваш. Тук този спомен свършва. Ще те помня вечно.

...

А помниш ли как те чуках оня път в тъмната ми стая, докато гледахме оня филм? Краката ти бяха толкова гладки и дълги и моите се плъзгаха по тях, докато ги обвиваха като змии. Гледахме филм за вампири и гробища и се чукахме лениво. Не ти казах, че съм напУшен:)

Аз и ти в мрачната ми задимена стая, в която времето е спряло, престанало е да съществува в континиума и всичките ми спомени, които имам в нея, са увиснали един до друг в прашния въздух.

Толкова е дарк, и ти си толкова обречена с това разбито сърце, че няма да свърша никога, засядам сред купища спомени и главата ми се замайва.

... чукам те, докато седя на онова старо радио и мама ме храни с лъжичка, понеже съм малък, а и те така ме обгрижват като цвете в саксия, че ще ме хранят до трети клас, особено когато нямам апетит да ям сам.

... Гади ми се, не преглъщам ядането, а мама ми бута нова лъжица, а аз се дърпам назад и падам, за да се ударя в ръба на радиото и да го имам тоя белег над веждата докато съм жив.

Чукам те, докато седя на леглото, а баба и мама насила ме карат да чета оня дълъг текст за Кирил и Методи от буквара за първи клас. Кви огромни буквари имахме ние по Сендовската система...

Чукам те, докато си играя с ония червени и зелени красиви до болка и дебели с паралелепипедно сечение пластмасови пръчици за смятане, а навсякъде около мен съм разпръснал онези бели пластмасови буквички, които съм измъкнал от калъфа.

Чукам те, докато сера в гърнето сред тишината на стаята. А после дядо идва и ми трие задника.

Чукам те, докато търся дъвките, които мама май скри в барчето сред книгите. Аз бърникам, търся, ровя...

... а един ден бъркам там и си намирам старата книжка за оцветяване. Там има един голям зелен дракон, я, колко яко съм го оцветил някога! Или наскоро съм го оцветил...? На колко съм? На пет?

... Чукам те, докато съм на единайсет години и лъскам бастуна в гардероба. Първите ми опити за мастурбация... Стоя притихнал в тъмното сред тежките прашни дрехи и палта и мирис на нафталин, лъскам лудо и ме е страх. Още миг и ще свърша. Страх ме е!

... свършвам! Оргазъм... не, - БОЛКА! Редки като вода капки изтичат от пишката ми, тя пулсира и капе и ръси навред, и ме боли адски, сякаш нещо там се разкъсва и боли, но е толкова сладко...

* * *

Егати, стомахът ми къркори като наргиле. Адски съм гладен. От тая трева огладнявам. А и само как се бях напушил:) Егати, в кви филми се вкарах...

Ставам, отивам в кухнята, за да хапна. Добре, че е тревата, иначе заради апатията не се сещам да ям и бих пукнал от недохранване:)



ВТОРА ЧАСТ

Сега съм безмозъчен:)

КРАЙ.

....................................

Алтернативно продължение:

Та не съм чак толкова безмозъчен:) Вчера ви казах, че съм се напушил за последно. Но ви излъгах, понеже сега съм се напушил за последно. Бенефис:)

... И си седя сам на пейка в парка, вали лекичко, само припръсква с най-дребните капки дъждец като в Най-Красивия-Ми-Спомен, и...

... си спомням...

... изниква спомен от следването ми.

Спомням си как един ден си стоях сам в студентската стая, и тъкмо да си пусна музика и да се отнеса, и попаднах на някакъв филм по канал едно, за който ми се стори, че може да е интересен. В близък план се виждаха лицата на възрастен човек и момиче на моите години. Лицата се сменяха, говореха нещо, но аз не ги чувах - бях намалил телевизора, за да чувам музиката от уредбата. Филмът явно беше някаква драма, някоя от малкото, които не бях гледал. След малко блеснаха един след друг набързо няколко кадъра, на които имаше дървета уловили в клоните си студеното бяло чисто небе и луната, имаше малка мрачна дървена къщурка с голям светъл прозорец - явно старецът и момичето бяха в стаята.

Не издържах - изключих уредбата и усилих телевизорчето. Загледах се във филма. наистина беше точно мой тип, но скоро осъзнах колко много съм го изпуснал. Опитах се все пак да разбера смисъла. Скоро вече ми беше ясно, че старецът е някакъв... фермер, а момичето е наето от него да се грижи за чифлика. Май иначе беше студентка. Та между тях двамата се беше зародила почти роднинска връзка.

Сега си приказваха за това, че старецът вече не е в състояние да плаща на момичето същите пари. То обаче му казваше, че за нея няма проблем да остане на тая работа, въпреки намаленото заплащане. За нея било приятно да му помага.

Погледах още малко от филма, след което той ми се стори малко скучен. Преместих канала. Загледах се в една песен на "грийндей".

Когато отново върнах на филма, момичето го нямаше. В кадър попадаше лего, на което беше легнал старецът. Явно си бе легнал да спи, но нещо не му даваше покой. Лежеше с отворени клепачи, пред очите му минаваха кадри на бавен, мъчително бавен каданс.

КАДЪР 1:

Дърво, покосено от гръм. Гъст пушек се издигаше от подпалената корона, гората плачеше в мрака, сълзите копнееха да загасят пожара.

КАДЪР 2:

Огромно хладно помещение, с голи потъмнели фаянсови плочки на стените, и малка жълта лампа висяща на тавана, някаш обесена на кабела.

От тавана висят ченгели с окачени на тях крави. Кожата им е свалена, личат си розовите линий - дирите от ножа, мръсните му следи.

Една муха лази в близък план по едно от телата: придвижва се бавно и мъчително от плешката до врата, напредвайки към отрязаната глава.

КАДЪР 3:

Главата на крава в близък план. Кравата е вкарала главата си (явно насила) в нещо като отвор в стена, в някакво приспособление в стената. Главата се вижда в полуамфас, лицето на животното е нятак примирено, тъжно...

За миг краят на някаква къса метална пръчица, някакво чукче, чуква челото на кравата, и се изтласква отново назад бързо; кравата се тръшва мъртва. Готова е за кланницата.

КАДЪР 4:

Същият като предишния, но с друга крава.

КАДЪР 5:

Още една крава е шмугнала главата си там. Чукчето я чуква по челото, но тя не се строполва: събира очите си, отваря леко устни като куче виещо от тъга, на лицето й е изписана болка и шок. Остава така още няколко мига.

След това се строполва безжизнена.

Не издържах и преместих канала.

...

Прекарах още около чак прещраквайки. Накрая се загледах в порноканала:)

Тъкмо когато се реших да си набия чекия пред телевизора, съквартирантът ми си дойде...

- Здрасти - казах му аз.

От негова страна последва мълчание - беше ужасно напушен и пиян, както винаги.

Остави си цигарите и телефона на столчето до леглото му, и влезе в банята. Чух го да пуска мивката. Явно си отмиваше гела от медно русата си коса.

След това влезе и седна на леглото си, където продължи да си подсушава косата с хавлията.

- Що си обърнал телевизора? - Почти ми се скара той по едно време. Явно, че чак сега беше забелязал. Телевизорът беше негов, беше го сложил на масата пред него и винаги го държеше обърнат към него. Аз и не гледах телевизия, освен когато него го нямаше (което беше почти целодневно), и то рядко. Копелето по едно време беше почнало да си крие дистанционното, а копчетата на телевизора ги беше блокирал:)

Стана, обърна телевизорчето към него с едно рязко движение на ръката. Пусна го на някакъв тъп екшън и усили изстрелите... Тръкна още няколко пъти пешкира в косата си, след което го окачи старателно на облегалката на стола.

Аз пък запалих цигара и бутнах слушалките в уредбата. Бях удължил кабела страшно много (бях успял да открадна пет метра телефонен кабел от осми корпус на университета), и легнах със слушалките в леглото си. Завих се с одеалото и си пуснах Милен Фармер.

Всъщност, преди тоя да дофтаса и да да ме прекъсне, се бях възбудил доста. Затова сега не издържах и станах. Оня психар пък точно тогава взе, че заспа. Видях как очите му се затварят бавно и леко, и как ръката му отпуска дистанционното...

Пристъпвйки на пръсти, за да не го събудя (той пък никога не се съобразяваше), влязох в банята.

Там извадих "уреда", помогнах му да щръкне, и без дори да гледам нещо порнографско, успях да свърша само с няколко движения на ръката си. Спермата се разля както следва:

КАПКА 1:

Тя се пльокна отстрани на капака на тоалетната чиния; мързеливо почна да се свлича като сопол; сополът отброи своето време отляво-надясно, минавайки покрай Бобъра и Златните кукувепшинчета, спря се за миг, замисли се, и трепереща от страх се реши - откъсна края на дългата си мътна опашка от белотата на тоалетната чиния, висна за миг във въздуха, в празното, в бездиханния повей на тишината, в корабния бриз на мълчанието, в бездната на Вселената, в междузвезден коридор; пльокна на плочките, точно до чехлите на съквартиранта. Плъхчето садеше облачета.

КАПКА 2:

Тази увисна бездиханна от главичката, залюля се като дете на въжена люлка, залюлях таза си, за да я откъсна по-бързо от себе си, тя изкрещя в мига, когато литна надолу. Капна меко на велурения чехъл на съквартиранта, отпусна се и се протегна като бебе. Исках да е щастлива. Исках да я побера цялата в утробата на майка ти, и тя да ме роди отново, и отново да съм бебе, да си гледам как светът с цялата си сложност от цветове се отдалечава от мен, както си го зяпам през рамото на мама, която ме носи и крачи гордо към уютния ни дом, към стаята с леглата и новата секция, ухаеща на магазина, в който вчера бяхме, в магазина беше много готино, ухаеше на нещо, което когато попитах тате "на какво мирише" ми отговори "на велур" или нещо подобно, където сенките са разляли мирис на старо мазе по диваните и кожените фотьойли, по стените, зад плота, зад който жена продава малки шишенца с парфюми и разноцветни кутии с кремове за лице и гримове, продавачката хваща едно малко шишенце, измъква го от под стъкления плот на масата, повдига го и го подава на мама. Тя го хваща с два пръста, лицето й е усмихнато, от продавачката и всичко около мен се носи мирис на руж, червила и парфюми, някъде отпред от сумрака на тъмното дълго помещение с мостри от балатуми се носи аромат на губа, на мушама, на мушамата, която баба веднъж купи от пазара: мушама, ухаеща на отнасяне, на блясък, по който погледът се плъзга, на баба-ми-веднъж-купи-сладолед в късен следобед, на Лора,-защо-съм хлътнал-по-тебе, на Светла-защо-така-тъжно-пазиш-дистанция, на Моника, моя първа детска любов, на Гергана, в онзи сън исках да ти душа лайната докато ми се кискаше, на Петя, онази вечер, като деца, когато бяхме изгасили лампата в детската стая, и после като в сън изполягахме на големия креват - аз, ти, сестра ти, и брат ми, - си играех с косата ти. Помниш ли? Мрак, мирис на пуканки, четри притихнали в мрака, обвил леглото деца, затаили дъх от почти интимната близост. Човърках косата ти, а ти само се хилеше. После по едно време мама влезе, скара ни се, светна лампата и каза, че това не е редно. Един безумно красив спомен.

КАПКА 3:

Тази пък попадна точно в дупката на тоалетната чиния. Лежерно се плъзна по водата и се залепи за тясното фаянсово гърло. Плоската лъскава струйка вода, течаща в мързеливо дежурство, за да облива постоянно гърлото, хлъзгайки се нежно по устието му, размърда спермата с вълничките си, и тя започна да се мърда наляво-надясно като кораб, забил котва в брега. Бряг "устна гърлица" се загледа в облаците и затвори очи, за да не вижда как на четири годинки се изгубих на пазара. Бях с баба, след това тя изчезна някъде и аз останах сам на онова място. Започнах да се оглеждам, търсех баба с поглед, но не я откривах сред безброй лица... Заплаках, изплаших се и заплаках от паника - всичко беше плашещо: студено и несигурно.

... баба се появява, вече съм спокоен. Точно тогава оная пчела ме жили по устната. Баба ме води на доктор, бият ми инжекция. Или това беше от друг сън, от друг спомен?

... и баба ме храни с лъжичка: седнал съм на стола пред масата, краката ми се люлеят в празното, високо над пода, баба тика в устата ми голяма лъжица с таратор. Мразя таратор, мърдам отвратено главата си и лъжицата ме измацва навсякъде по лицето.

- Яж, яж, че ще ти бият пак инжекция!

Онази пчела болеше, иглата на спринцовката също болеше до болка, мразя инжекции!

- Не ща инжекция!

- Тогава яж!

Отново пъхва лъжицата в устата ми, извърта я, за да разтовари храната, но когато я изкарва, прибутвам с език обратно в нея всичко.

Отново я прибутва, аз се дърпам назад, столът вдига предните си крака от пода сякаш е кон, аз падам от него, литвам назад в Нищото, в Празното. Тъпа болка в темето, с гръб съм легнал върху облегалката, главата ми е тежко отпусната на килима, краката ми висят сгънати от коляното надолу от ръба на седалката. Заплаквам...

Баба ме вдига, кара ми се...

... мушамата ухае на нова, вефа свири пред прозореца...

... тати ме носи на рамото си, държи ме здраво, мирише на фъстъковки, захарен памук и на скара - на панаира сме, виждам виенското колело; издигнало огромната си кръглост към небето, пълно е с разноцветни лампи, чийто сияния се пресичат в невъобразими багри.

Мама ми подава нещо, някаква играчка - голям, огромен пистолет от прозрачна жълта пластмаса. Дръжката му е с остри ръбове и ми доставя удоволствие да я стискам, в цевта му има големи разноцветни топчета, зад които има пружинки и зъбни колелца.

... натискам спусъка, пукот, едно топче изхвърчава и го губя завинаги в мрака между блесналите в жълта и червена светлива фургони с пушки, мишени, плюшени мечета и малки бутащи се колички, кутий със зелени дъвки с вкус на сладка ябълка и с форми, различни от обичайната, малки стъклени бастунчета с разноцветни течности...

Мама ми се скарва, не бивало да губя топчетата, иска да ми вземе пистолета, но тати я спира...

... навярно времето е спряло, защото си нямам и представа от колко време хлъзгам повърхността на пистолетчето по носа си, натърквам го в него, за да го душа. То цялото ухае на... нещо като свеж лимон, свеж и съвсем непознат синтетичен мирис на прозрачна жълта пластмаса ме замайва, отнася ме на някъде, мирис на дъжд, мирис на спирт с който тате почиства главите на магнетофона и касетофона, мирис на спирт, идещ от големите магнитофонни ролки, идещ от малките бели гладки и сухи касетки с Бийтълс, които тате държи на перваза.

КАПКА ПОСЛЕДНА:

Няма начало и няма смисъл; животът разтваря вмирисания си смисъл в свежата ни действителност, изпълва я с микробите си...

... искаш да запазиш основите си? Забрави за това, всичко е илюзия. Болка, хаос, забрава, дистанция, Метод на времето, Метод на пространството, аборт в деветия месец, приятелката ти я изнасилиха сърбите, а после я изядоха и изядоха и баба ти и ти изпушиха тревата, дете обезглавява коте непрогледало, дете чука баба си нощем - както спи до нея, се отвива, надига се, подвива роклята й, отпуска я бавно на кръста й, и й подмества леко килотите, докато си вади пишката през процепа на пижамката си, рязко й го вкарва в задника, тя изпищява, изпищява и то защото главичката му при вкарването се е забелила до болка, до кръв, майка гали бебето си по пишката и то се смее, а тя плаче от скръб непрогледна сред лалетата и радостта и тъгата довършват мислите си там, където почват твоите без тъга и болка е едно и две и три и четворни - петорни - и шестройни.

Всичко това е илюзия!!!

Илюзия...

------------------------------

КРАЙ.