ФЪРТУНАТА

          Нощта запали светилата си в небето. Беше задушно, земята едва сега хвърляше топлината, събрана през дългия летен ден. Дрехите лепнеха по потните тела на работниците.

          - Тежък ден беше - рече единият от тях.

          - Тежък, лек - свърши се. Да вървим! - отвърна друг.

          И тръгнаха. Остана само Фъртуната - така го знаеха. При­лепиха му това прозвище, защото работеше като хала, припряно и бързо, и се караше с хората, когато работата не спореше. Среден на ръст, нито пълен, нито слаб, този човек не правеше впечатление с външ­ността си, ала в работата веднага се набиваше в очи.

          - Чакайте! - викна той. - Трябва да покрием тухлите. След тази жега нощес може да излезе буря.

          - Буря ли? Я погледни небето! Цялото е обсипано със звезди.

           - Няма да вали. Гледах прогнозата по телевизията. Нека стоят открити тухлите да съхнат.

          - Ти на прогнозата много не се надявай. Коляното ме щрака, на развала на времето е. Преди да вали, винаги го усещам. Няма да е лошо да подсигурим труда си.

           - Значи да не вярвам на синоптиците, ами на коляното ти, така ли?

          - Абе за всеки случай…

          Не искаха да го слушат повече и се отдалечиха. Последва ги. Какво можеше да направи? Представи си какво щеше да стане, ако плисне порой и му се прииска да се залови за работа, но прецени: „Не е за сам човек, няма да смогна. Изморен съм. Работата започва да ми надвива."     

           Той още веднъж се обърна, погледна със съжаление банкетите и като махна с ръка, сякаш да прогони тъжните мисли, продължи след другите. „Макар че коляното ме върти, дано пък да не вали!"

          Като си легна, умората тежеше по всички мускули в здравото му тяло - с лягането заспа. Не бяха минали и два часа, когато жена му го събуди:

          - Ставай да приберем сеното, че идва дъжд.

          Фъртуната разтърка очи и се ослуша. В далечината тътнеха гръмотевици. Светкавици раздираха небето.

          - Ти върви. Заминавам на фабриката. Казвах им аз, че коляното ме върти, ама чува ли те някой.

          - Стига с тази фабрика! Готово изсушено сено, няма да го оставим да отиде на вятъра.

          - Я да мълчиш! - прекъсна я рязко. - Там си изкарвам хляба. Не мога сега да мисля за сеното.

          Тръшна вратата и нощта го погълна. Подтичваше надолу по пътя, забравил умората. „По-бързо, по-бързо. Трябва да преваря бурята" - подканваше се той.

          Фъртуната се спусна към общежитието да събере работници на помощ. Разбуди неколцина, но го наругаха, задето ги вдигна от сън по това „никое време". „Нищо, ще се боря сам. Колкото и малко да спася, все е от полза. Тухлите не достигат, всяка една е ценна." - мислеше трескаво той и бързаше към хармана с неизпечените тухли.  

          А бурята приближаваше. Сърцето му се свиваше, като виждаше, че сам няма да смогне да спаси много. „Как не се намери поне един да дойде на помощ. Какви хора! Собствения си труд не жалят, а какво остава за чуждия!?"

          Работеше усилено, нямаше време да си поеме дъх, лицето си да избърше.

          Бурята  връхлетя с рев земята. Плисна проливен дъжд. С един замах стихията помете много от банкетите. Широки вади заляха бавно хармана. Самоотвержено се бореше Фъртуната, но когато ревящата вода от реката напусна коритото си и блъсна с ударната вълна, ръцете му се отпуснаха отчаяно. Водата безмилостно погълна ниските банкети. Тухлите се превръщаха в лепкава кал. Като разбра, че нищо не може да направи, той седна на сухо под навеса да събере малко сили. Горчилката стегна гърлото му. Припомни си спора с директора на фабриката. „Казвах му тогава, че на това място са необходими по-високи банкети, а той: не, та не! Излишно било, трябва­ло да се пестят материалите. Не съм разбирал от тези работи. Как ли не се мъчих тогава да го убедя - напразно! Сега водата ще го убеди, но късно. Каква загуба! Толкова труд на вятъра!" - ядосваше се работникът.

          Краката и ръцете му трепереха от умора. Бръкна в джоба да извади цигара, но кутията беше мокра, смачка я в ръка на топка и я хвърли в калта. Очите му с болка обходиха хармана. Като видя обезопасените от ръцете му сухи банкети, почувствува прилив на сили и стана. Все още тук-там можеше да се спаси нещо. Някой се зададе от другия край. По куцукането, Фъртуната разпозна Петко, бригадира от сушилните. Пристигна запъхтян и попита отдалече:

          - Сам ли се бориш със стихията?

          - Сам. И сам воинът е воин.

          - Защо не си повикал помощ? Аз събрах няколко души от бригадата. След малко ще се прехвърлят тук.

          - Виках, ама не дойдоха. Пръст не помръднаха. Наругаха ме.

          Двамата подхванаха работа мълчаливо. Само краката им шумно жвакаха в гъстата кал от размитите тухли. Като дойдоха работниците от Петковата бригада, вече нямаше какво да се спасява. Бурята беше отминала, грохотът ù се носеше далече. Изморени и победени, мъжете се оттег­лиха. Влязоха в огнярната на ринга да се стоплят и изсушат. Събрали­те се там за първата смяна работници ги посрещнаха със смях и подиг­равки, породени от вида им. Може би щяха дълго да стоят насядали на топло и сухо местенце и да се присмиват, ако не беше дошло време да слизат в ринга. Петко и мъжете от бригадата му излязоха след тях.

          Фъртуната остана сам - натъжен, изморен. „Това е награ­дата за труда ми. Отвориха едни уста, не можеш да ги наддумаш. Да бяха дошли в бурята да си поприказват с водата. Там да им видя остроумието. Ама там ги няма. Не стига, че не помогнаха, ами се присмиват. На тяхно място ще ми иде в земята да потъна, а те..."

          Като отпочина, Фъртуната тръгна кален като прасе към общежитието. Искаше му се да легне, да дремне час-два, че го чакаше нов работен ден. Щом се отпусна в мекото легло, сънят тутакси го прие в царството си. Възнамеряваше да дремне малко, но се беше простудил и треската от високата температура го задържа в леглото.

          Приеха го в болницата - имаше бронхопневмония, В деня на свиждане го посети директорът.

          - Прощавай! - каза му той и приятелски му стисна ръката. - Не съм забравил онзи наш спор. Прав си бил за банкетите. Ще ги направим както ти искаш. Благодаря ти за самоотвержения труд през бурята. Ще те наградим! Само по-скоро оздравявай! Такива работници като тебе на пръстите на едната ми ръка се броят.

          - Та аз нищо особено не съм направил - възрази Фъртуната. - Просто изпълних дълга си. Ако вземете да награждавате всеки, който си върши работата както трябва, де ще ни излезе краят!? Ами така де...

          - Да не говорим сега за това. Знам аз как трябва да постъпя. Гледай по-бързо да се опра­виш, а за работата после ще говорим.

          - След свиждането болничната стая утихна. Болните останаха сами, поуспокоени и окуражени от посещението на близките си. Фърту­ната лежеше пъхнал ръце под главата си и мислеше за там, за своята работа, за фабриката, където бе желан и необходим, където от години си изкарваше хляба и където мислеше да го изкарва и занапред.