Генийчета 4: Първият урок

(Това е продължение на "Генийчета: Дарът", има и 3та част, която не е свързана с историята до тук, нея ще кача по-късно!)

   Селото отдавна бе потънало в тъма. Звездите ярко грееха, а луната се бе показала като малък сърп. Август месец бе най-горещия месец, но в селото вечерите дори тогава бяха прохладни. Книгата бе оставена на бюрото на Камен в бараката, която дядо им бе построил предното лято. До нея беше само лаптопа на Камен. Тя заемаше половината бюро. В помещението нямаше никой, децата отдавна спяха. Но книгата не спеше, тя се размърда и страниците и почнаха да светят в различни цветове, след което тя се разтвори...

***

 Миризмата на прясно изпържени мекички превзе къщата. Пламен пръв я усети. Той веднага се надигна и скочи върху леглото на брат си Любослав и почна да му разрошва косата да става. Любослав го избута и Пламен спря, смеейки се с думите:

 - Бате, ставай има мекички за закуска! – при тези думи Любо се изправи и бързо надуши миризмата. После се нахвърли на малкия си брат и почна той на свой ред да го разрошва. Вратата се отвори и в стаята нахлуха вече събудилите се Камен и Радослав, които взеха две възглавници и ги атакуваха.

 - Раца, бой по Пламен, аз ще се справя с Любето! – нареди хилейки се Камен, който почна да налага с възглавницата Любослав. Рацата налагаше Пламен. Двамата нападнати бързо се окопитиха и взеха други две възглавници. Боят се превърна в страхотно забавление докато не се чу гласа на дядо им:

 - Я се стегнете, възглавниците са за спане не за бой! – той се бе качил да види какво става и застанал на вратата им се развика: - Марш на закуска!

 И четиримата бързо го заобиколиха и тичешком заслизаха по външните стълби. Оттам ги посрещна баба им:

 - Първо през банята, моля! – каза тя с усмивка. Те с кисели физиономии бързо нахълтаха на първия етаж и един подир друг минаха да се измият в банята.

Закуската както винаги бе гарнирана с мед, сладко и петмез. Когато се нахраниха дядо им ги погледна строго:

 - Днес какво мислите да правите? – попита той.

 - Нищо специално! – отговори Камен.

 - Може би щяхме да ходим да се изкъпем на Гергев вир и за риба преди това. - каза Любослав.

 - Е, това са начинания за след обяд. Елате с мен. – дядо им ги поведе по пътечката към плевнята. Той отвори вратичката и влязоха в животинския двор. Кучето Бенджи веднага залая, искащо да бъде галено. Децата му се зарадваха и отидоха да го погалят, но дядо им каза:

 - Елате, Бенджи ще почака. Трябва да пренесем тези бали сено до пътя! Ще дойде дядо ви Страхил от долната махала да ги вземе. - той им хвърли по една куртка. – Облечете това!

Момчета облякоха старите работни куртки на дядо си, а дядо им взе една вила и почна да ги вади една по една от плевнята. Те се разпределиха двама по двама и почнаха на ги носят към шосето. Пламен работеше с братовчед си Радослав-Рацата, който когато хванаха втората си бала извика към по-големите:

 - Да видим кой ще стигне пръв до пътя? – и двамата с Пламен се затичаха към шосето. Камен и Любо поклатиха глава, но и те се затичаха. Пламен и Рацата финишираха първи. Любослав и Камен се затичаха на връщане и Камен извика:

 - Да видим със следващата как ще се справите? – те веднага грабнаха първата им попаднала бала и тръгнаха да тичат към шосето. Пламен и Рацата ги последваха, но двамата сега изоставаха и големите им братя финишираха първи. Последваха радостни възгласи от страна на Камен и Любослав. След още десетина пренесени бали децата бяха седнали да си отпочинат малко на чаша домашен къпинов сироп, който баба им бе разтворила.

 - Нещо Мария не е идвала отдавна? – поде Любе към Камен.

 - Сърди ми се! – каза троснато Камен.

 - Защо? – намеси се Рацата, който явно не знаеше.

 - Защото оная вечер нали играхме Дота до късно и забравих да и пиша „лека нощ“! Сега се цупи.

 - Ще и мине, като види красивите ти сини очи. – Пламен и той се включи в разговора, ръгайки братовчед си в стомаха с показалец. Камен изохка силно на майтап, все едно много го боли, но болката му идваше от сърцето, не от стомаха. От улицата се чу тропот на копита. Дядо Страхил бе дошъл за сеното. Камен стана и подкани останалите. Страхил бе брат на баба им. Той имаше голямо стадо с овце за това му трябваше сеното.

 - Ей, тоя дядо ви много е скръндзав... – поде дядо Страхил като видя децата да се приближават. Дядо им изскочи от мазата и се развика:

 - Ще видиш ти кой е скръндза, да не си ги прибера!  - двамата се прегърнаха, след което всички вкупом натовариха балите на каруцата.

Когато свършиха баба им бе подредила масата под асмата. На нея имаше нарязана диня и чинийки за всеки. Децата се нахвърлиха като невидели.

По улицата се зададоха двете сестри Мария и Катя. Пламен леко бутна Камен, който се направи, че не ги вижда. Но Любослав се изправи:

 - Как сте момичета? – попита той. Катя в свой стил отговори:

 - Отлично сме, момченца. Ще идвате ли след обяд на Гергев вир? – намигна тя на Любо, сочейки Камен. Той се усмихна и отговори, че ще се постараят.

 - А Таня и Роси ще дойдат ли? – попита Пламен, леко зачервен от притеснение.

 - Те, ще са там, но аз сигурно няма да дойда. – провикна се Мария като забърза крачка. Но Катя размаха показалец в знак, че ще е там. Любослав прошепна на правещият се на обиден Камен:

 - Бате, там ще е, ще можеш да се извиниш!

Камен го погледна сърдито, стана и влезе в бараката, след което извика:

 - Любеее, елате!

Децата се втурнаха, а възрастните останаха да си приказват. Баба им бе направила по кафе за тях.

В бараката всички лаптопи бяха във въздуха, книгата бе отворена и от нея летяха фрази на някакъв древен език, които се подреждаха във вид на изречение. Рацата моментално отвори неговото бюро и взе една тетрадка, започвайки да записва всички странно езични думи и изречения.

 - Браво, Раца! – каза Камен, гледайки с възхита как летят всички предмети в помещението. Даже бюрата се бяха отлепили от пода. Любе взе книгата и двамата с Камен надникнаха да видят страницата, на която се бе отворила книгата. Тогава книгата ги погълна и се затвори. Всичко, което бе в безтегловност падна на пода.

 - Батеее! – извикаха едновременно и Пламен и Рацата.

 - Какво стана, как изчезнаха? – Рацата взе да се мъчи да отвори книгата, но Пламен го спря, казвайки му:

 - Ей, успокой се брат‘чед. Ще ги намерим! – притеснения Радослав със сълзи на очи остави книгата и гушна Пламен.

 - Да отидем при Мария, тя умее да разчита древни езици. Нали учи в гимназия за древни езици?

 - Ще учи от септември! – поправи го Рацата хлипайки. -  Да отиваме!

Излизайки от бараката видяха как баба им и дядо им изпращат дядо Страхил. Те бързо минаха през портата и се затичаха към къщата на Катя и Мария. Видяха Мария да простира на терасата.

 - Мария! – извика Рацата. Тя се обърна и ги изгледа със сърдит поглед:

 - Какво искате, няма да ходя на реката днес!

Пламен на бързо и разказа какво е станало и тя притеснено излезе с Катя. Погледнаха символите, които Рацата бе записал:

  - Това са глаголически изречения. – поде Мария. – Първото пише: ЕЛАТЕ ДА ВИ ВЪВЕДА В ОСНОВИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО!

 - Но къде? – Рацата тропна с крак.

 - Спокойно, ще се върнат! – каза Катя, не типично мило за нея. – Повярвай ми.

 - Добре! – Рацата тръгна към тях с наведена глава. Момичетата

и Пламен го догониха! Бързо всички се намърдаха в бараката и отвориха лаптопите, а книгата стоеше затворена на бюрото на Рацата...

***

Камен и Любослав се озоваха на огромна поляна с жълто бели цветя. Те се огледаха и в четирите посоки имаше само цветя.

 - Къде сме, бате? – попита Любослав.

 - Божичко...! – възкликна, клатейки глава Камен. – Не знам къде сме Любе, но е прекрасно!

 - Ами сега? – отново попита Любослав, който от притеснение не можеше да оцени прекрасната безкрайна поляна.

 - Здравейте! – чу се един грохотно дебел глас. Камен посочи небето на Любослав. Небето бе огромно синьо лице с добре оформен нос, уста и големи зелени очи.

 - Кой или по-скоро какво си ти? – попита Камен, гледайки в огромните му зелени очи.

 - Аз съм само един от вселенотворците! – поде огромното лице. Те за втори път чуваха тази дума. Първия път я чуха, когато получиха книгата.  – Аз съм този, който ще започне вашето обучение!

 - Но нали книгата я получихме четиримата? – попита Любослав.

 - Така е, Пламен и Радослав ще получат тяхното обучение, вие вашето! – когато каза това лицето изчезна. Светът осеян с безброй цветя също. Камен и Любослав се зарееха в космическото пространство. Звездите блещукаха в тъмния мастилено-черен вакуум. Те леко уплашено се погледнаха един друг. Гласът проехтя отново от някъде:

 - Принципите на вселеносътворението са Седем: този, който ги познава с разбиране, притежава Универсалния ключ, пред чието докосване всички врати бързо се отварят.

Звездите около тях придобиха вид на човешки мозъци, които се въртяха като планети около оста си. Пред тях се появи огромен мозък с зелени очи, оформен нос и устни. Устните подеха отново:

 - Първият принцип е Менталността, гласи: Цялото е ум, вселената, светът който ни обкръжава, всичко е ментално! Светът, който ние познаваме е просто ментално творение в Ума на Цялото. С мисъл вселенотворецът твори света и ние по подобен начин творим нашият свят. Но както е вярно, че светът е в ума на цялото, същото толкова вярно е, че цялото е във всичко. Произходът на Енергията, Силата и Материята е ментален и всички те са подвластни на Овладяването на Ума.

 - А какво е менталност? – попита Любослав, а Камен бързо го изръчка с лакът в корема.

 - Менталност е всичко това, което се случва в ума ти! – отговори вселенотворецът. Любослав кимна в знак, че разбира, след което съществото продължи:

 - Вторият е принципа на съответствие. Той гласи: Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе! За да ме разберете по-лесно, представете си вселената като една гигантска холограма, в която всяка част се съдържа информация за цялото. Ако искаме да познаем света и да разберем някаква загадка, можем да приложим този принцип, защото – „каквото горе – това и долу“ тоест, за да познаем света, трябва да познаем себе си.

Децата слушаха внимателно и даже не разбраха кога се озоваха седнали в класна стая, а черната дъска с оформени зелени очи, нос и говореща уста продължаваше да им говори:

 - Три, е принципа на вибрацията: Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира. – чиновете около тях взеха да се разхождат и да подскачат. Стените на класната стая взеха да вибрират. Камен и Любе гледаха уплашено. Гласът от черната дъска се засмя и продължи: - Различията между типовете прояви на Материята, Енергията, Ума и дори Духа са резултат главно от особената честота на Вибрацията. Вибрацията на Духа е с такава огромна сила и честота, че на практика той е в покой – точно както едно бързо въртящо се колело изглежда неподвижно. На другия край на скалата са грубите форми на материята, чиито вибрации са толкова бавни, че изглеждат неподвижни. Между тези два полюса са разположени милиони вибрации с различна честота.

Вселенотвореца направи малка пауза, в която Камен шепнешком обясни някои от нещата които му бяха ясни.

 - Четвърти принцип е на противоположността! – продължи висшия разум. -  Той гласи: Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя противоположност; еднаквото и различното са едно и също; противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен; противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички парадокси могат да се помирят.

  Не съществува абсолютен стандарт – всичко е въпрос на степени. Високо-ниско, запад-изток, добро-лошо, студено-топло, светлина-тъмнина, любов-омраза и така нататък, са едно и също нещо. Разликата е само в степента. Нещата могат да се променят – тоест да се превръщат в своята противоположност.

 Стаята, в която се намираха отново се видоизмени. Пред тях се разкри прекрасен тропически плаж, а кристалните води на океана  добиха видът на огромното зеленооко лице, което продължи с урока:

 - Петият принцип е принцип на ритъма, той гласи: Всичко тече навътре и навън; всяко нещо има своите приливи и отливи; люлеенето на махалото присъства във всяко нещо; ритъмът на залюляването надясно е ритъмът на залюляването наляво; ритъмът се уравновесява.

Водата от океана се отдръпна. После отново се върна. Лицето се преобрази в плаващ говорещ зеленоок кораб:

 - Ритъмът винаги се уравновесява. Нещата, които човек печели се уравновесяват с нещата, които губи. Всичко в природата следва принципа на махалото – редуват се ден и нощ, успех и неуспех, издигане и спадане… Но вселенотворците са установили, че макар принципа на ритъма да е неизменяем, все пак може да му се противодейства  със Закона за неутрализацията. Неговото действие се състои в издигане над егото, на подсъзнателното ниво на менталната активност, така че отрицателният мах на махалото да не се проявява в съзнанието (да се издигнеш над него и да го пуснеш да мине под теб).

  Камен и Любослав отново попаднаха в космическото пространство, а гласът не спираше да говори:

 - Всяка дейност или случка се случва в съответствие със закона и нищо никога не се случва „просто така“, „случайност“ не съществува се казва в шестия принцип, който гласи: Всяка Причина има свое Следствие; всяко Следствие има своя Причина; всяко нещо се случва в съответствие със Закона; Случайност не е нищо друго, освен името на Закона, който не е познат; съществуват много нива на причиняване, но нищо не се изплъзва от Закона. Този принцип ще бъде разгледан по-подробно в друг урок, просто запомнените, че случайността не съществува!

Последният седми принцип е родовия принцип той гласи: Родът е във всичко; всяко нещо притежава свой Мъжки и Женски принцип; Родът се проявява на всички нива.

Съществува РОД, проявяващ се във всичко. Всяко нещо живо или не от Мъжки род притежава и Елемент от Женски род; всяко нещо живо или не от Женски род съдържа и Мъжки принцип. Родовият принцип се проявява не само на физическо, но и на ментално ниво – това е двойствеността на ума като мъжкият принцип съответства на обективния, волеви ум, а женският – на подсъзнателния, неволеви ум. Нормално е двата рода мъжкият и женският принцип в ума на човека да се координират и да действат в хармония и да се съгласуват помежду си...

***

Мария се опитваше да преведе другите изречения записани от Рацата. Той седеше до нея и се взираше в монитора, където Мария бе отворила глаголицата, но не откриваше някои букви.

 - Сигурен ли си, че си ги преписал правилно! – попита тя.

 - Абсолютно! – каза съвсем уверено Рацата.

 - Ами, явно става въпрос за прабългарски руни или така наречените салтово-маяцки рунически знаци.  – Мария отвори своята електронна поща и от там изтегли друг документ, който отвори и продължи с пояснението: - Открих информация в изследванията на майка ми, че в последните години руски учени са установили, че салтово-маяцки рунически знаци са се ползвали от много северокавказки народи - алани, касоги, хазари, както и от древните българи живели в районите на северното Черноморие.

 - И тези какво значат? – Пламен се обади от другия край на Бараката, където заедно с Катя мълчаха до сега.

 - Да видим сега? – каза Мария придавайки си важност. Рацата гледаше с интерес какво прави Мария на компютъра му.

 - ПОГЛЕДНЕТЕ В КНИГАТА! – каза Мария.  – Това е второто изречение, да видим и третото: ПОТОПЕТЕ СЕ В ПОЗНАНИЕТО!

  - Да, но никое не казва как и кога ще се върнат! – Рацата стана и взе книгата от бюрото на брат си и направи опит да я отвори. Но не се получи, след което я хвърли ядосано на земята. Пламен стана, взе я от пода и я постави обратно на бюрото, с думите:

 - Извинете братовчед ми.

 - Не се притеснявай, разбираме го. – каза Катя. - Какво можем да сторим, още?

 - Очевидно трябва да чакаме! – каза Мария. Лаптопа на Рацата издаде странен непознат звук. Мария погледна и учудено повика сърдития Радослав с думите:

 - Имаш съобщение по някакъв чат?

 - Чат? – учуди се Рацата, който седна до нея и отвори въпросния чат. На него бяха изписани GPS координати, а под него, написано на български: „Ние сме тук, елате! Камен и Любе“

 - Бате, ела бързо...! – извика Рацата към Пламен. – Дай си телефона!

Пламен подаде телефона на Рацата и погледна съобщението на лаптопа.

 - Дали са те наистина? – попита, прочитайки го.

 - Да, те са! Виж  мястото, на което са координатите? – каза Рацата, връщайки му телефона и Пламен погледна къде водеха координатите. Момичетата ги наблюдаваха с интерес, без да се обаждат.

 - Но това е връх св. Никола, този до кулата! – каза накрая Пламен.

 - Да! Миналата година там започна всичко! – каза Рацата, опитвайки се да напише съобщение в чата, но той изчезна, както се бе появил. – Хм, чата изчезна!

 - Така ли? – намеси се Мария. Рацата поклати глава, след което погледна братовчед си.

 - Бате, да се обадим на баба и дядо и да вървим! – каза Рацата, прибирайки лаптопа си в раницата.

 - И ние идваме...! – казаха едновременно сестрите, след което учудено се спогледаха, че са го казали заедно.

 - Татко казва, че с жени не се спори, може би същото се отнася и до момичетата. – каза Пламен и продължи: - Отидете да се обадите на баба си, да не ви търси и след десет минути пред кметството. Нямаме много време имаме поне три часа път до горе!

Момичета изтичаха бързешком през вратата.

Двамата успяха да смотолевят прилично оправдание, че Камен и Любослав ги няма. Взеха мекички за из път и нарамили раници с лаптопи и различна екипировка застанаха пред кметството. Откъм къщата на баба Мара, се зададоха Мария и Катя също нарамили раници и обули анцузи.

 - Да, вървим...! – каза Мария като най-голяма и поведе четата нагоре към върха. Никой не се възпротиви, че тя води. Просто всички я последваха. Слънцето печеше, по това време на деня то започваше да става много силно. Докато стигнаха до чешмата на дядо Божко, както всички я наричаха, те си бяха преполовили шишетата с вода.

 - Момчета знаете ли легендата за дядо Божко? – попита Мария.

 - Аз не се сещам, - каза Пламен който напълни шишето си с вода: - ще я кажеш ли?

Рацата загледа кака си Мария с интерес, а Мария отпи от студената вода, която преди малко си наточи и поде:

 - Някога, когато дядо Божко бил млад замръкнал с овцете и тогава срещнал една самодива. Той се влюбил в нея и всяка вечер идвал тук на тази поляна, за да се срещат. И така в продължение на години. Но, когато дядо Божко навършил вече четиридесет години самодивата му казала, че ако дойде следващата вечер тук на тази поляна ще умре. Той, обаче не я послушал и дошъл. Изведнъж задухал силен вятър и от нищото се появили много самодиви. Всички облечени в бели премени, те започнали да танцуват самодивско хоро. Дядо Божко много им се радвал, но когато хорото спряло всички самодиви се скупчили пред него. „Ти бе предупреден повече да не идваш тук!“ – казала една от самодивите. Дядо Божко гледал със страх, предчувствайки смъртта. Но пред нея застанала неговата самодива и разменила живота си за неговия. След години дядо Божко направил тази чешма в нейна чест.

 - Еха! -ахна Рацата.

 - Да, беше интересно но трябва да вървим, - прекъсна ги Пламен, който се изправи: - че вече отива два часа. Имаме още два часа до горе, а колко време ще ги търсим, никой не знае!

Всички се съгласиха с него и потеглиха по пътеката, за която миналата година им бе споменал дядо им. Тя съкратяваше пътя поне с тридесет минути.

На върха въпреки, че нямаше сянка бе поне с десетина градуса по-хладно отколкото беше при чешмата на дядо Божко. Вятърът не спираше да духа от всички страни.

 - Бате помниш ли къде бате Камен, намери отвора? – попита Рацата, когато вече бяха на върха. Пламен го изгледа, разочароващо и им даде знак да стоят там, след което се покатери по скалите. Но Мария извика:

 - Пламене, виж... – тя посочи един отвор в самата скала, на десетина крачки от мястото, където се катереше Пламен.

Рацата извади лаптопа си и се запъти към отвора. Пламен скочи от мястото, на което се бе покатерил и вадейки фенер последва Рацата, който проверяваше посредством един хакнат шпионски сателит на САЩ какво има под върха.

 - Показва дълбока кухина. – каза най-малкия, показвайки им на лаптопа си. Момичетата гледаха неразбиращо екрана на Рацата, но Пламен реши да поясни:

 - Това в оранжево и жълто са кухини, колкото по тъмен е цвета, толкова е по-твърда и плътна скалата. – младите дами кимнаха в знак на разбиране. Мария извади своя фенер и тръгна напред последвана от Пламен, Катя и най-накрая Рацата. Той гледаше изплашено, но сега го нямаше батко му да го успокои. Дали беше вътре? Какво правеха там? Въпроси, на които  очакваше да намери отговори вътре в пещерата. Пламен се обърна да го провери. Той му се усмихна, знаеше че с Камен си бяха много близки и големия му брат много му липсваше. Рацата леко, но изкуствено му върна усмивката.

Пещерата бе висока и влажна. Подът се пързаляше от влагата, която се стичаше от тавана, по стените и по него.

 - Внимавайте, че се пързаля! – предупреди Мария, но вече бе късно за Катя, която се бе подхлъзнала с нейните розови кецове. Пламен кавалерски и подаде ръка, но когато се опита да я издърпа се подхлъзна и загуби равновесие, падайки и той. Рацата бързо вдигна Катя, а после помогна и на братовчед си. Последва смях от страна на всички, ала бързо се съвзеха и потеглиха навътре.

Скалата навътре се видоизменяше придобиваше странно зелен цвят и това първо направи впечатление на Катя.

 - Момчета, како вижте... – каза тя и освети скалата вляво от нея. Всички се загледаха. Никой от тях не бе виждал зелена скала. Рацата я докосна и каза учудено:

 - Няма мъх по нея!

Катя и Пламен също я докоснаха, гладка студена камениста, но защо зелена? Решиха да продължат, защото нямаха много време. Стигнаха до малка зала без изходи цялата от зелена скала. Децата се скупчиха в центъра и почнаха да осветяват във всички ъгли залата, но изхода бе само този, от който бяха дошли.

 - И сега, дами и брат‘чед? – попита лаконично Пламен.

 - Не знам... – отговори Мария, която видя нещо в единия край и се приближи. Рацата я последва като и той освети към точката, която гледаше приятелката им.

 - Имам някакъв древен текст. – каза тя. И поиска лаптопа на Рацата. Той бързо го извади и ѝ го подаде. Тя го отвори, интернета въртеше! Нямаше как да има на такава дълбочина в скала. Но тя отвори сваления файл и написа надписа после го преведе и извика, а ехото в пещерата го повтори:

 - САМО ЧИСТИТЕ ДУШИ ЩЕ ПРЕМИНАТ.

 - Но ние сме още деца, няма как да имаме грехове, нали? – попита Рацата.

 - Така е! – каза Мария, загледана в надписа и възкликна. – О, не! 

 - Какво? – попитаха Катя и Пламен един след друг, а Рацата поклати глава и каза:

 - „Чисти“ от към материални неща! Трябва да се съблечем!

 - А не, аз няма да се събличам!  - каза Катя.

 - Няма никой да те види, тук е тъмно. – каза успокоително Мария, изключвайки фенера си и попита: - Нали, момчета?

Всички загасиха фенерите и застанаха с гръб един към друг, така че да не се виждат. Когато се съблякоха застанаха прикриващи срамните си части и зачакаха.

 - Защо нищо не става? – попита Пламен?

 - Катя? – извика Мария.

 - Оф, добре де... – Катя свали и бельото си. Това толкова чисто по детски чувство на срам, което всички изпитаха ги пренесе в безтегловност. Всички преминаха и се рееха в космическото пространство, но всички отново бяха облечени. Катя погледана сестра си и възкликна:

 - Но, как? А къде сме?

 - Я, с дрехи сме? – учуди се и Рацата. Пламен се кефеше, че лети и се рее. Преобърна се и закачи Рацата по ухото. Рацата на свой ред му хвана крака.

 - Мъже! – поклати сериозно глава Мария, скръстила ръце пред гърдите докато се рееше. Звездите около тях блещукаха, а Пламен премина покрай Мария и прошепна:

 - Още сме момченца... – след което се засмя, а Мария го погледна презрително.

Докато се закачаха и смееха се озоваха в класна стая с голяма черна дъска. Четиримата се заоглеждаха с почуда, а пред тях седяха Камен и Любослав, които слушаха внимателно говорещата дъска с зелени очи:

 - Това беше за днес. - каза тя, когато се появиха Мария, Пламен, Катя и Радослав. – Дойдоха да ви приберат!

Зелените очи изчезнаха и дъската стана нормална. Камен и Любослав се обърнаха и с радостен глас казаха:

 - Я как дойдохте? – попита Любослав, а Камен погледна влюбено Мария, която му се усмихна. После разроши косата на Рацата и братски го гушна с една ръка.

 - Какво стана, какво беше това нещо в дъската? – попита Рацата, който бе изключително щастлив да види брат си.

 - Всичко ще ви разкажем, нека се прибираме. - каза Камен.

 - Но как ще си тръгнем, бате? – Пламен попита недоверчиво. Камен и Любослав се погледнаха и казаха едновременно:

 - Светът, който ние познаваме е просто ментално творение в Ума на Цялото.

Шестимата се появиха пред Кметството на селото и гледаха двете спрели коли пред къщата на баба им и дядо им. Това бяха колите на родителите им.

 - Еха...- възкликнаха всички. Камен и Любослав си стиснаха ръцете.

 - Как го направихте? – попита Пламен.

 - Всичко ще ти кажа, дребен да вървим да оставим батко ни! -каза Любе и поведе малчуганите към къщата. Камен изпрати Мария и Катя. По-малката сестра избяга напред, за да останат двамата влюбени сами.

 - Извинявай за онази веч... – започна Камен. Но Мария сложи показалеца си на устите му и каза тихичко:

 - Шшт. Днес помислих, че съм те загубила. – тя страстно го Целуна, а после побягна след Катя, обръщайки се с усмивка и показвайки телефона си, с намек да ѝ пише. Той се засмя и се прибра вкъщи. Там разбра прекрасната новина, че всички вкупом утре заминават на море.

Пред тяхната къща въздуха се раздвижи и едно прозрачно лице с зелени очи проговори:

 - Тези момичета няма ли да объркат нещата?

До него друго прозрачно лице с оранжеви очи отговори:

 - Не се притеснявай, съвета си знае работата, всичко ще се нареди!

Зеленоокото прозрачно лице отново опита:

 - Нали знаеш какво следва?

Отговора не закъсня, оранжевоокото прозрачно лице се усмихна с думите:

 - Знам и чакам с нетърпение да видя как ще се справят...

Лицата изчезнаха, а децата в къщата очакваха с нетърпение утрешния морски ден...

Костадин Койчев – kovak

18.07.2023г.