Докато се взирах в окачените на стената дипломи и сертификати  от конгреси, участия в симпозиуми и различни квалификации, мислейки си, че не са оказали особено голямо влияние върху професионалното ми израстване, не съм усетил, кога следващият клиент е отворил вратата. Тя плахо поздрави  и седна на стола срещу мен.

Не исках да приемам тази жена, защото моята секретарка я беше записала почти без пари, а към тези клиенти имах особено отрицателно отношение, даже ги мразех, почти не ги слушах: мислех си за всякакви други работи от рода на: как ще си платя наема за този кабинет, таксите на децата за детската градина и всички онези разходи, съпътстващи всеки средно-статистически психо-терапевт.

Изобщо не я слушах какво ми говори, а се оглеждах почти незабележимо  в отсрещното огледало.

Любувах се на гладко обръснатата си глава, като си мислех, че малко хора  могат да си позволят това,  защото нямат идеално оформен череп, какъвто аз притежавах.

Заслушах се внимателно едва тогава, когато разказът ѝ стигна до момента, в който спомена: “... съседското дете умря!“. Върнах я няколко изречения назад  и разбрах, че това ѝ се е случило, когато тя самата е била дете по време на лятната ваканция, прекарана на село при баба и дядо. Ядосана от изхода на някаква игра, казала на съседското дете: „Дано да умреш!“. До този случай не вярвала в думите, които възрастните наричали клетви. След няколко седмици нейната баба ѝ разказала, че същото дете умряло, защото главата му се “била напълнила с вода“ и докторите не успели до го спасят.

Минало, заминало, детски истории...

На няколко пъти вече, когато станала зряла жена, е попадала в ситуации, в които или е била обвинявана несправедливо, или любовта и приятелството ѝ били предавани.

Веднъж една нейна приятелка я  изоставила безпричинно, след което започнали да ѝ се случват  големи нещастия: бизнесът ѝ пострадал, едно от нейните  деца станало наркоман, мъжът ѝ я изоставил.

Веднъж, когато на най-близката ѝ приятелка  изчезнали от дома златните бижута, а несправедливото обвинение паднало върху нея,  започнали да се случват отново странни  неща.

Мъжът на приятелката ѝ катастрофирал, останал инвалид на легло и не след дълго починал.

Искаше да ѝ дам отговор дали е виновна за тези събития, които нито е желала, нито е предизвиквала, къде е причината  за тези ужасни трагедии, които мислеше, че ѝ се случват само за това, че някакво несправедливо обвинение е падало върху нея.

Толкова бях погълнат от историята, че се осмелих да задам един-единствен въпрос: “Имало ли е начин тези хора да се предпазят от това, което им предстои?“

Тя ми разказа, че е чула как бабите си говорят, че клетвата и лошата поличба  могат да се развалят само тогава, когато човек си отреже кичур от косата и го изгори.

Мълчах и нищо не казах, а в огледалото виждах гладко обръснатата си глава.