25.03.2010 г., 13:21 ч.

Гласове 

  Проза » Разкази
458 0 0
3 мин за четене

Тъмнината бавно обгръщаше стаята, в която се намираше. Празният му изпит поглед беше втренчен в монитора на компютъра, но той сякаш не гледаше в него, сякаш погледът му минаваше през екрана и се спираше в стената срещу него. Това продължаваше от известно време. Дори той самият не помнеше точно кога започна всичко. Беше млад и кльощав, с изпито и бледо лице. Очите му издаваха, че се беше уморил, тези толкова странно преливащи се очи показваха желанието му за почивка. Годините му не наброяваха повече от 23, дори още не беше ги навършил. По призвание беше всестранно развита личност, но сега беше се отдал на студентските години, които наближаваха края си.

Изведнъж повдигна главата си рязко, погледът му вече беше концентриран, макар да не беше все още насочен в нито една посока. Ослуша се. В първия момент като че ли се успокои и понечи да се отпусне отново, но точно в този момент ги чу. Те отново се бяха появили, отново го притесняваха, като не даваха мира на съзнанието му. Това бяха те – гласовете, или както той ги наричаше - „неканените гости”. Смути се, пот изби по челото му. Гъстите му вежди се свиха, издавайки противоречиви чувства, но изглеждаше, че страхът е най-силното от тях. Гласовете определено го плашеха. Всъщност не го беше страх от самите тях, а от това до какво състояние го довеждаха и колко време му беше необходимо да се съвземе след неочакваните им посещения.

Какво всъщност представляваха гласовете? Гласовете бяха отражение на неговите мисли, неговата съвест и съзнание. Сякаш се бяха разделили на два лагера кацнали на раменете му. От едната страна бяха „падналите”, той им даде това име по аналогия на падналите ангели, изгонените от Рая. Беше ги кръстил така, защото те винаги му нашепваха абсурдни и налудничави идеи. Те бяха тези малки изкушения, които го караха да откъсне райската ябълка. Техните приказки бяха винаги насочени към най-лошото, към неща, които си мислеше, че никога няма да може да направи. От другата страна бяха "вòйните на светлината”, тези, които винаги бяха в опозиция на „падналите”. Те се бореха за всичко добро и се опитваха да го спасят от това да пропадне в пропастта, която му предоставяха опонентите им.

Той се изправи и започна нервно да се разхожда из стаята. Гласовете нашепваха от двете му страни. Започна да се държи за главата, като че ли се опитваше да ги изкара от там. Паниката вече го беше завладяла, а скоро щеше да последва и сривът, до който достигаше след всяко посещение на неканените гости. Знаеше, че възстановяването ще му отнеме доста време, а той не можеше да си го позволи. Засили се към единия ъгъл, в който беше бутилката с водка, грабна я и напълни една чаша. Изпи я на два пъти, като почти не си даде почивка между тях. Естествено знаеше, че това няма да му помогне, нямаше да прогони гласовете, може би щеше да ги заглуши за известно време. Взе слушалките и ги свърза с компютъра, набързо избра някаква песен и я усили на максимум. Надяваше се, че това в комбинацията с алкохола ще му даде известно време, в което няма да чува нищо. За негово пълно разочарование продължаваше да ги чува. Тогава в средата на нощта той се изправи, бегла усмивка се появи на лицето му. Погледът му придоби странно сияние, сякаш нещо се беше преобърнало в него. Наистина нещо се беше преобърнало в него, най-накрая проумя как може да накара гласовете да спрат да му шептят. Знаеше, че това е единственото решение, а вече беше достатъчно уморен от безкрайните битки с тях, така че го предприе без повече да мисли.

Откриха го след два дни в стаята му. Водката беше изпита до половината, музиката продължаваше да свири, а той беше на леглото, беше на леглото, което беше цялото напоено с кръв. Беше си прерязал вените. Никой не разбра защо го е направил, защо се е стигнало до този фатален изход. Много от хората го обвиниха за решението му, но всъщност това беше единственото решение за него. А ако можеха да видят лицето му, когато го откриха, щяха да видят, че усмивката е грейнала сякаш това е било очакваното спасение, сякаш това е било предусещаното чувство на щастието....

© Познат Непознат Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??