„Къде си?“
Сънено опипах лявата страна на леглото. Нямаше я. Станах.
Излязох на балкона. Часът бе 3:24 през нощта, а тя седеше навън докато снежинките тихо прелитаха покрай нея. Облегнах се на рамката на вратата. Слушаше музика, но слушаше и тишината на външния свят. Тихото туптене на снега и на сърцето й. Наблюдавах всеки детайл от силуета й. Косата, небрежно вдигната в кок, от който стърчат кичури на всички страни. Изправената стойка, горда, дори когато никой не гледа. Горещият й дъх, леко изплъзващ се от меките устни, които целувам всяка сутрин за „добро утро“ и всяка вечер за „лека нощ“. Беше се загърнала с одеяло. Носеше смешните детски пантофки на жабки, които й подарих за първата ни годишнина. Седеше там и мислеше. Никога не мога да бъда сигурен за какво. Моля я да ми обясни и тя го прави, но не разбирам. Разпилени души и мисли. И я приемам. И я обичам. Странна, тъжна, чуплива. Забавна, луда, щастлива. Нежна, лека, красива. Като крилете на пеперуда.
-Хей.
Обърна се бавно.
-Хей.
...