Господ да ми е на помощ (Той)
5 мин за четене
Никога преди не съм обичал така.
А съм имал точно толкова връзки, че да не бъда наричан лекомислен, а просто мъж с опит. Последната дори беше доста сериозна, продължи почти половин година, но тогава се появи тя и разтърси из основи безметежното ми съществуване. Мислех, че съм щастлив и влюбен с жената, с която бях до този момент, но чак когато тя се появи в живота ми, разбрах какво означава това.
Не ни трябваше много време, за да разберем, че сме един за друг – това стана ясно още щом се докоснахме. Не исках да я пускам от ръцете си, желаех я с цялата сериозност на обвързването, което един брак предполага.
Дори не подозирах, че ще изберат точно мен за тази специализация, въпреки че наистина го исках. Все пак имаше толкова кандидати, а бройките бяха ограничени. Като знаех каква борба е за тези места и колко връзкарчета има, не хранех големи надежди и все пак... Винаги съм бил твърде амбициозен, и то защото знам какви са възможностите ми.
Когато разбрах, че съм одобрен, извиках от радост. После обаче ми причерня, защото видях датата на заминаване – седмица преди сватбата. Дори не знаех как да ù го кажа, само знаех, че пропусна ли тази възможност да замина, друга едва ли ще ми се отдаде. Но повече от всичко се тревожех да не стане това, което в крайна сметка се случи – тя ме намрази.
Не можех да искам от нея да ме чака толкова дълго, след като бях причината за позорно провалената сватба, но... някак дълбоко в себе си се надявах. Като тежко болен, който се надява на чудо, въпреки че умира.
Но чудото така и не стана. Тя просто престана да говори с мен изобщо. Не ми се развика, не ме нагруби, дори не се разплака пред мен. Просто си отиде, още преди да съм заминал, вече я нямаше. Усещах само огромна празнота.
Мислех, че работата и новата среда ще ми помогнат да я запълня. Имах две-три връзки, които обаче вместо да излекуват раната, като че ли само я подлютиха. Защото във всички търсех нея, а не я откривах.
Когато се прибрах отново, почти веднага научих за този конкурс за началник отдел и подадох документи. И отново шанса беше на моя страна – бях одобрен сред всички кандидати. Може би е вярна приказката, че на който му върви в работата, не му върви в любовта...
Както и да е, нямаше начин да живея спокойно, след като разбрах, че тя ми е подчинена. В началото ме обзе див възторг, че ще я виждам всеки ден, ще разговаряме. После... просто видях очите ù, изражението ù и това което зърнах, ме потресе. Тя ме възприемаше не само като чужд човек, но и като враг, срещу когото трябва да се бори със зъби и нокти, виждаше в мене заплаха за спокойния си подреден живот.
Разбрах, че не е омъжена, не знаех дали има сериозна връзка, но се вбесявах от начина, по който колегите я зяпаха. Направо я събличаха с погледи, а тя изобщо не подозираше, че само едно нейно преминаване през офиса предизвиква истинска буря от незрели мъжкарски забележки и подхилвания, а от там – и истинска буря в мен.
Точно затова представих момичето от съседната квартира за моя годеница, с нея станахме добри приятели.
Човек рядко може да попадне на жена като нея – с красива външност и прекрасен характер, истинско мъжко момиче, много точна във всяко отношение. Ако имах поне малко мозък в главата, си щях да се влюбя в нея, но не успях. Имахме един-два по-интимни момента, но стана ясно, че не сме един за друг и решихме да запазим по-ценното – приятелството си.
Забелязах, че когато „годеницата” ми идва в офиса, тя се дразни, усещах го, защото много внимателно я наблюдавах. Искаше ми се да я хвана и здраво да я разтърся, да проникна чак до същността ù, където някога аз бях най-важното нещо.
Не можех да сдържам ръцете си, когато беше наблизо, те сами се протягаха към нея, а тя усети един-два пъти и реагира като бясна котка. И това, че ù показах колието с нейната буква, което уж беше за годеницата ми, беше, за да видя реакцията ù, исках да проникна под бронята ù.
И точно когато си помислих, че успявам да зърна сянката на онази страст и можех да усетя, че има нещо, което да ми даде надежда, кой знае защо замълчах и не ù признах, че всичко това го правя заради нея.
Това я изкара съвсем извън релси, прие го като подигравка и малко по-късно ме сюрпризира с решението си да напусне. Бях потресен дотолкова, че ми идеше да я убия, а после да убия и себе си. Вместо това отново демонстрирах завидното си самообладание и вече бях сигурен, че съм я загубил завинаги.
Едва ли има някой друг с толкова саморазрушителни инстинкти като мен. Изобщо не знам кое ме караше да се държа по този начин, при положение, че тя е единствената жена, на която продължавах толкова да държа. И да съм луд по нея.
Когато осъзнах, че я губя, направо обезумях, веднъж вече я бях оставил да си иде, но втори път нямаше да го допусна. Случайно разбрах от нейна колежка, че заминава да се устрои в чужбина, и нямах никакво време за губене.
Не съм религиозен, никога не съм се молил, но този път го направих. „Господи, помогни ми да си я върна, нали сам ни учиш, че любовта е всичко. А тя е моята любов, Господи!” – думите извираха направо от сърцето ми.
Дори не помня как се озова този букет с рози в ръцете ми, явно господ наистина ме е водил, защото знаех, че това са любимите ù цветя, обаче изобщо нямах време да помисля за това. Но когато изскочих от колата и видях как тя ме погледна, вече бях сигурен, че молитвата ми се сбъдва.
А съм имал точно толкова връзки, че да не бъда наричан лекомислен, а просто мъж с опит. Последната дори беше доста сериозна, продължи почти половин година, но тогава се появи тя и разтърси из основи безметежното ми съществуване. Мислех, че съм щастлив и влюбен с жената, с която бях до този момент, но чак когато тя се появи в живота ми, разбрах какво означава това.
Не ни трябваше много време, за да разберем, че сме един за друг – това стана ясно още щом се докоснахме. Не исках да я пускам от ръцете си, желаех я с цялата сериозност на обвързването, което един брак предполага.
Дори не подозирах, че ще изберат точно мен за тази специализация, въпреки че наистина го исках. Все пак имаше толкова кандидати, а бройките бяха ограничени. Като знаех каква борба е за тези места и колко връзкарчета има, не хранех големи надежди и все пак... Винаги съм бил твърде амбициозен, и то защото знам какви са възможностите ми.
Когато разбрах, че съм одобрен, извиках от радост. После обаче ми причерня, защото видях датата на заминаване – седмица преди сватбата. Дори не знаех как да ù го кажа, само знаех, че пропусна ли тази възможност да замина, друга едва ли ще ми се отдаде. Но повече от всичко се тревожех да не стане това, което в крайна сметка се случи – тя ме намрази.
Не можех да искам от нея да ме чака толкова дълго, след като бях причината за позорно провалената сватба, но... някак дълбоко в себе си се надявах. Като тежко болен, който се надява на чудо, въпреки че умира.
Но чудото така и не стана. Тя просто престана да говори с мен изобщо. Не ми се развика, не ме нагруби, дори не се разплака пред мен. Просто си отиде, още преди да съм заминал, вече я нямаше. Усещах само огромна празнота.
Мислех, че работата и новата среда ще ми помогнат да я запълня. Имах две-три връзки, които обаче вместо да излекуват раната, като че ли само я подлютиха. Защото във всички търсех нея, а не я откривах.
Когато се прибрах отново, почти веднага научих за този конкурс за началник отдел и подадох документи. И отново шанса беше на моя страна – бях одобрен сред всички кандидати. Може би е вярна приказката, че на който му върви в работата, не му върви в любовта...
Както и да е, нямаше начин да живея спокойно, след като разбрах, че тя ми е подчинена. В началото ме обзе див възторг, че ще я виждам всеки ден, ще разговаряме. После... просто видях очите ù, изражението ù и това което зърнах, ме потресе. Тя ме възприемаше не само като чужд човек, но и като враг, срещу когото трябва да се бори със зъби и нокти, виждаше в мене заплаха за спокойния си подреден живот.
Разбрах, че не е омъжена, не знаех дали има сериозна връзка, но се вбесявах от начина, по който колегите я зяпаха. Направо я събличаха с погледи, а тя изобщо не подозираше, че само едно нейно преминаване през офиса предизвиква истинска буря от незрели мъжкарски забележки и подхилвания, а от там – и истинска буря в мен.
Точно затова представих момичето от съседната квартира за моя годеница, с нея станахме добри приятели.
Човек рядко може да попадне на жена като нея – с красива външност и прекрасен характер, истинско мъжко момиче, много точна във всяко отношение. Ако имах поне малко мозък в главата, си щях да се влюбя в нея, но не успях. Имахме един-два по-интимни момента, но стана ясно, че не сме един за друг и решихме да запазим по-ценното – приятелството си.
Забелязах, че когато „годеницата” ми идва в офиса, тя се дразни, усещах го, защото много внимателно я наблюдавах. Искаше ми се да я хвана и здраво да я разтърся, да проникна чак до същността ù, където някога аз бях най-важното нещо.
Не можех да сдържам ръцете си, когато беше наблизо, те сами се протягаха към нея, а тя усети един-два пъти и реагира като бясна котка. И това, че ù показах колието с нейната буква, което уж беше за годеницата ми, беше, за да видя реакцията ù, исках да проникна под бронята ù.
И точно когато си помислих, че успявам да зърна сянката на онази страст и можех да усетя, че има нещо, което да ми даде надежда, кой знае защо замълчах и не ù признах, че всичко това го правя заради нея.
Това я изкара съвсем извън релси, прие го като подигравка и малко по-късно ме сюрпризира с решението си да напусне. Бях потресен дотолкова, че ми идеше да я убия, а после да убия и себе си. Вместо това отново демонстрирах завидното си самообладание и вече бях сигурен, че съм я загубил завинаги.
Едва ли има някой друг с толкова саморазрушителни инстинкти като мен. Изобщо не знам кое ме караше да се държа по този начин, при положение, че тя е единствената жена, на която продължавах толкова да държа. И да съм луд по нея.
Когато осъзнах, че я губя, направо обезумях, веднъж вече я бях оставил да си иде, но втори път нямаше да го допусна. Случайно разбрах от нейна колежка, че заминава да се устрои в чужбина, и нямах никакво време за губене.
Не съм религиозен, никога не съм се молил, но този път го направих. „Господи, помогни ми да си я върна, нали сам ни учиш, че любовта е всичко. А тя е моята любов, Господи!” – думите извираха направо от сърцето ми.
Дори не помня как се озова този букет с рози в ръцете ми, явно господ наистина ме е водил, защото знаех, че това са любимите ù цветя, обаче изобщо нямах време да помисля за това. Но когато изскочих от колата и видях как тя ме погледна, вече бях сигурен, че молитвата ми се сбъдва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
