ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

ФЛО ОТИВА В СЕВЕРНА АГОРИЯ

По реакцията на баща си към случилото се, Фло разбра, че назрява голям проблем.  

Майка ѝ я прегърна и ѝ каза да бъде силна и да приеме съдбата си. Окуражи я по начина, по който само тя можеше. Баща ѝ обаче мълчеше. По принцип той уважаваше законите и дори понякога да се случеше някой от тях да го ощети, се примиряваше, убеден, че те са над всичко. Този път обаче реагира различно. Прие пратениците на краля в замъка, изслуша искането им с мрачно лице и макар външно да не се противи, цяла вечер лицето му приличаше на буреносен облак. А на следващия ден, докато я изпращаха, Фло го видя как гледа на север към Маринео, със стисната до побеляване челюст.

По пътя до Маринео тя яздеше мълчаливо до групата от друни, които я придружаваха – общо петнайсет на брой – и мислеше. Опитваше се да разтълкува странната ситуация. Знаеше, както всяка дъщеря на благородник в Агория, че кралят има обичай да избира жена от произволен род в страната, но това никога не бе ставало толкова изненадващо. Семейството се известяваше месеци предварително; сам кралят първо се запознаваше с въпросното момиче, за да прецени дали е подходящо. Благородническият род се изследваше поколения назад, за да се прецени силата на кръвта му. Освен това кралете живееха в Северна Агория. Северът, малко или много, бе затворена единица. Доколкото Фло си спомняше от историческите книги, от два века насам не се бе случвало крал да си избере момиче от Юга.

След като си блъска главата часове наред над тази загадка, тя я изостави и започна да се чуди какво ще се случи оттук нататък. Баща ѝ очевидно бе бесен от създалата се ситуация, главно защото това щеше да развали отношенията му с Орнело Лити. Лити бе владетелят на Южна Агория, кой южен велис искаше да изпадне в немилост пред него?

Да…баща ѝ щеше да извести Орнели в най-кратък срок, но после какво? Дали Орнели щеше да се опита да спре кралската свита и да си я върне? Но ако направеше това, какво щеше да последва? Война със Севера? Това бе абсурдно, при и без това напрегнатата обстановка в страната от бъдещата евентуална война със Саурия . . .не можеше на всичко отгоре страната да се разцепва на две!

И тогава в ума ѝ започнаха да проблясват смътни идеи – ами ако точно това бе идеята на някого? Да раздели Южна и Северна Агория?

До Маринео, потънала в мисли, не обръщаше внимание какво става около нея.  Яздеше, хранеше се и говореше с друните напълно механично. Когато обаче спряха да преспят в едно село до крепостта, Фло започна да се оглежда.

Осъзна, че че се крият. Нямаше никаква друга причина да отсядат в селото, а не в Маринео. Семейството, което ги приюти, живееше в една от последните къщи, там, където започваха натегналите от ръж и пшеница ниви. Домът им бе двуетажен, измазан в бяло, с червени кантове и червен покрив. По прозорците се редяха червени и жълти цветя. Фло се качи да спи на горния етаж при семейството, а друните останаха долу. Тя стоя до късно будна, вслушана в гласовете на капитан Мерло и адютантите му Рико и Страно. Говореха си за жените и децата си, за хобитата си, за стари весели случки, преживени заедно. Цяла вечер пиха доста вино и вероятно щяха да прекалят, ако капитанът не ги бе отпратил по стаите. После те заспаха и долу настъпи тишина, но Фло продължаваше да стои будна. Осъзнаваше, че се намира само на няколко километра от крепостта на Маринео, където доскоро си мислеше че ще е осъдена да прекара живота си. „Благодаря ти, Най-Светли“, помисли внезапно, изпълнена с неописуемо облекчение, „благодаря ти, че ме освободи от онзи ужасен дъртофелник! Дори кралят едва ли ще е толкова лош!“  

Кори…какво ѝ беше казал той? Че няма как да знаем какво ще ни донесе бъдещето. Че може наглед неприятни събития да ни заведат точно там, където трябва да сме. Май точно това се случваше в момента.  

Въздъхна и се завъртя на една страна. Кори. Как да спре да мисли за него? Откакто се бяха разделили на хълма преди няколко дни, само той бе в ума ѝ. Виждаше искрения му, нежен поглед, сините очи, леко издълженото, хубаво лице, русите къдрици, паднали на челото му. Струваше ѝ се, че ако протегне ръка, ще го докосне. Чудеше се кога ще го забрави, когато вълшебството на лика му ще избледнее, за да се превърне само в неясен, далечен спомен. Вероятно никога нямаше да го види повече. Колко несправедливо! Да изпита подобно привличане към някого, с когото ѝ е отредено да прекара само няколко кратки мига…

Не усети как е заспала и на другата сутрин я събуди повикването на Страно. Стана, изми се и се облече. След като хапнаха набързо, всички потеглиха към Момо, оставяйки постепенно маринейската низина далеч зад тях.

Пътят през най-високата планина на света (много агорийци вярваха, че е така, въпреки че се носеха истории и за много по-високи планини още по-далеч на север, в царствата след Саурия и Моланд) завинаги щеше да остане за Фло едно от най-трудните преживявания в живота ѝ. Друните се стараеха максимално да я улеснят и на много места от маршрута тя бе единствената, която яздеше, всички останали ходеха пеша, за да не натоварват допълнително конете. Чуваше ги как проклинат, че им е наредено да бързат и затова са принудени да минат по трудния, а не по лекия, макар и по-дълъг маршрут. Часове наред се катереха нагоре, първо през усойните гори, после през ронливите каменни терени, където само тук-таме се виждаше по някой рехав храст. Постепенно и тези храсти изчезнаха, за да отстъпят място на безкрайна скална пустош, връх след връх, издигащи се край тях, необятни, страховити височини, изпълващи сякаш цялата земя. На Фло започна да ѝ се струва, че никога няма да прекосят планината, че ще останат вечно пленници на дивата ѝ, безмилостна прегръдка. Времето в най-високите части бе изключително студено, и въпреки дебелите одеала, палатките и огъня, който гореше в лагера, всяка нощ тя се чудеше дали ще оцелее. Призори се събуждаше с вдървени крайници и главоболие, което понякога не минаваше по цял ден. Капитан Мерло ѝ обясни, че това се дължи на чистия въздух, който премахва отровите от тялото, както и на факта, че на тази височина въздухът е разреден и се диша по-трудно. Тя го слушаше, изпълнена с възхищение от познанията му за природата.

Една вечер, на около половината път, седнали край огъня пред палатката ѝ, увити в одеалата си, капитан Мерло и двамата му адютанти проведоха странен разговор. Останалите войници спяха в своите палатки, или стояха на постове в периферията на лагера. Фло лежеше в палатката си, но очите ѝ бяха отворени. Тя подозираше, че Мерло и подчинените му смятат, че отдавна е заспала, иначе едва ли щяха да се отпуснат толкова пред нея. Всъщност те обсъждаха бъдещия ѝ брак с Лио. Изумена, тя разбра, че кралят няма никаква представа какъв е брачният партньор, който водят при него.

- Не зная как Верел е убедил Лио да не се рови в това – каза Страно и Фло чу пукащ звук адютантът вероятно чупеше нова клечка, която да хвърли в огъня – да му каже, че ще му води жена от Юга, и Лио да не се поинтересува изобщо коя е тя и какви проблеми могат да произтекат от това.

- Верел има много поголяма власт и влияние в двора, отколкото можеш да си представиш – отвърна Мерло с дълбокия си глас. – Предполагам, че Лио му вярва безрезервно, така че каквото и да му е казал, кралят не го е поставил под въпрос. За мен по-голямата изненада е, че е допуснал мисълта за сватба точно в това усилно време . . . но тук пак, е намесен, предполагам, Верел.

- Не го харесваш много, а? – обади се Рони и по провлачения му глас Фло усети, че втория адютант е почти заспал.

- И питаш даже – каза мрачно Мерло.

- И все пак се бориш за място при него?

- Боря се не по причините, които смяташ ти – отвърна капитанът. – Дрей ми беше близък приятел.

Настъпи кратка тишина, след което Рони каза:

- Наистина ли, капитане? Извини ме, не знаех.

- Мисля, че имам шансове да се докопам до някоя позиция – каза Мерло – Верел е наясно, че с Дрей контактувахме често и знае, че съм усетил какво става. От известно време забелязвам, че ме покровителства ето сега, например, изпрати ме на тази мисия. Все още не съм сигурен как да тълкувам отношението му, но на каквото и да се дължи то, ме докарва по-близо до него. Това е единственото, което ме интересува.

- Подозираш ли Верел в нещо? – гласът на Страно бе така спаднал, едва се чуваше.

Отново настъпи тишина, после капитанът каза тихо:

- Момчета, винаги съм ви вярвал. Мога ли да вярвам и сега, че това, което говорим тук, няма да стигне до чужди уши? Иска ми се да ви го споделя, защото мисля, че в бъдеще може да се нуждая от помощта ви.

- Разбира се, капитане – възкликна Рони разгорещено, и се чу шум от наместване, сякаш Страно, внезапно разбуден, заемаше поудобна позиция през огъня – можеш да разчиташ на мен до гроб.

- На мен също – отвърна Страно.

- Работата е там, че Дрей мислеше, че Лио не познава достатъчно добре делата на първия си министър – каза капитанът – Дрей беше изключително наблюдателен. От хората, които забелязват неща, неуловими за другите. Когато минаваше по коридорите на двореца, после можеше да опише всички хора, които е видял, дрехите, с които са били облечени, всяко движение, което са направили, всяка дума, която са си казали. Лесно навързваше случките и го викаха да помага при разследването на почти всички пообъркани случаи в града. Непрекъснато ходеше в съдилището. Колко случаи щяха да отидат при краля като неразрешени, ако не беше той. Както и да е, той бе забелязал неща у Верел, които го тревожеха. Каза ми, че съветникът се появявал и изчезвал като дим. Било изключително трудно да направиш аудиенция с него в неофициално време. Никой не знаел къде точно се намира в определен момент. Повечето хора мислели, че ходи често в Божия университет, за да чете или да извършва консултации с колеги, но Дрей ми каза, че нарочно е отделил седмици, в които е взел дежурства край университета, и не е видял Верел да стъпва там нито веднъж. Но най-странното било, че като генерал, Верел имал много приближени. Десетки капитани, и лични адютанти били в близък контакт с него, и всеки един от тях би трябвало да е приблизително наясно с ежедневната рутина на началника си. Дрей ги разпитал, но те били силно затруднени да му обяснят какво прави по цял ден генералът. Изглеждали силно объркани, хващали се за челото, сякаш ги заболявала главата. Отклонявали темата, или говорели глупости от рода на: ”Аз не го виждам, върша си моите задължения.” Да си призная, смятах, че Дрей има някаква параноя. Мислех, че всичко е в реда на нещата и е естествено първият министър да върши неща, които не са достъпни за ухото на всеки. Дрей обаче беше решил да говори с Лио за подозренията си. Опитах се да го разубедя. Казах му, щом е толкова притеснен, да се опита да влезе в личното обкръжение на Верел и така да разбере повече. Осъзнах, че тази идея го плаши много; много повече от идеята да иде да говори направо с краля, но все пак Дрей го направи. Стана изненадващо лесно. Верел прати един от капитаните си в провинцията и взе Дрей на негово място. Сега разбирам, че вероятно Верел е знаел, че Дрей го подозира и е искал да се оттърве от него.

Мерло въздъхна дълбоко. От палатката си, Фло слушаше напрегнато.

- Знаете ли какво стана после с Дрей? Само седмица след като бе на служба при Верел, се промени неузнаваемо. Стана някак . . . незаинтересован. Апатичен. Питам го какво става, и знаете ли какво ми отговаря – ”Нищо, всичко е наред, Андреа. Върша си работата и съм доволен.” Затвори се в себе си, престана да разследва Верел, само киснеше в кръчмата и пиеше. Как ли не го питах и разпитвах, припомнях му защо е отишъл при Верел, но той все повтаряше, че всичко е наред. Можете да си представите как ме потресе това.

- После, една вечер, той идва при мен, беше като луд, първо си помислих, че е пиян, но не миришеше на алкохол. Стенеше, гърчеше се, държеше се за главата. „Помогни ми, приятелю, помогни ми!“ Непрекъснато това повтаряше. Плачеше и не спираше до говори колко му е зле, как го мъчат ужасни кошмари и вече не знае кой е. Повтаряше, че трябва да го измъкна, да го спася, но и той като че ли не знаеше от какво. Казах му, че на другия ден ще поискам аудиенция с краля и го оставих да спи у дома. На другата сутрин той сякаш бе подобре, замислен, питаше ме за разни минали неща, които изглежда бе забравил. Аз го оставих и отидох в двореца. Това бе последния път, в който го видях жив. После, знаете - намерили го в езерото в парка, удавен. Казаха, че бил пиян и паднал, но аз не го вярвам.

Край огъня настъпи дълго мълчание. Фло се отпусна назад в постелята си, трепереща. Мъчеше се да проумее смисъла на това, което бе чула. После Страно се обади внезапно:

- Но какво означава това? – адютантът звучеше безкрайно объркан  - Нищо не разбирам, звучи ми като . . .

- Като магия? – Мерло се изсмя кратко, мрачно. – Не вярваш ли в тези неща, Страно?

- Извинявай, капитане! – възкликна Рони – но ако Верел е учил в Божия университет и има ранг съветник . . . как би могъл да има нещо общо с . . . магии?

- Чувал ли си за руанския орден? – попита тихо Мерло – онези последователи на Мрака, за които се говори, че вече са отмрели, че ги няма отдавна. Според мен, те изобщо не са изчезнали. Вярвам, че руаните съществуват, и ходят сред нас, без обикновеното население да подозира. Вярвам, че са много силни и влиятелни и заемат изключително отговорни постове в обществото. Защо иначе, мислите, страната ни запада от векове? Не сте ли чували, че найсилния руан, техния предводител, за когото се говори, че е жив от стотици години – мисля, че името му беше Рио - първо е бил мъдрец на Най-Светлия и впоследствие се е отвърнал, за да предаде силите си на Мрачния?

- С цялото ми уважение, капитане – заекна Страно, – наистина ли говорите сериозно?

- Ако и ти беше видял Дрей онази вечер – промълви Мерло – и ти щеше да мислиш като мен. Знаете ли защо имам нужда от помощта ви? Мисля, че Верел иска да се оттърве и от мен точно както се оттърва от Дрей. Затова ме привлича към себе си. Все още има някаква вероятност и Дрей, и аз да сме се объркали, но ако с мен се случи това, което се случи с Дрей, искам да отидете право при краля и да му разкажете всичко. Разбирате ли? Разчитам на вас.

- Но ако имаш такива подозрения, защо не отидем още сега направо при краля? – възкликна Рони. – Защо да чакаме да се случи нещо и на теб!

- Защото трябват още доказателства – отвърна капитанът – едва ли кралят ще повярва на голите ми думи.

- Момент – намеси се Страно – вие говорите за магии, за руани, за зловредно влияние . . . но ако е така, каква е крайната цел на Верел? Какво е замислил той? Влиянието му в страната е огромно ето, сега водим едно момиче при краля, по негова заръка - но какви са плановете му? За какво ще използва силата на Мрачния?

- Това ми се иска да разбера – отвърна Мерло – засега е ясно, че ще предизвика конфликт между Лио и велисът на Маринео, но каква е крайната му цел . . . дано успея да разбера навреме. Дано Лио да разбере навреме. Знаете ли, наймного ще се радвам, ако всичко това се окаже само измислица на болния ми ум, но силно се страхувам, че вероятно съм прав.  

Те продължиха да говорят, постепенно отклонявайки разговора към странични теми и гласовете им започнаха да ромолят като поток, примесвайки се с ритмичното пращене на огъня, Фло лежеше и чувстваше как челото ѝ гори. Тя не можеше напълно да разбере онова, което бе чула, само бе схванала, че в Пила, в столицата на страната ѝ, става нещо ужасно. Свръхестествени сили – толкова се боеше от тях! Лесно бе лесно да приемеш Най-Светлия, любовта, топлината и надеждата, които той бе завещал на хората. Трудното бе заедно с него да приемеш и Мрачния. Да осъзнаеш, че в света, освен добро, съществува и зло и че има хора, които са проводници на това зло. Фло знаеше, че приеме ли това, ще навлезе в нов свят, в който зад всяко лице може да се крие бездна от ужаси, а се чувстваше прекалено крехка и уязвима за да понесе подобен свят. Често предпочиташе да се осланя на старите вярвания за безразличните към хората богове – при тези вярвания поне, всяко зло се обясняваше с чисто човешките несъвършенства и следователно, бе способно да се поправи. Но злото, идващо от Мрака – то бе абсолютно и непоправимо. Мисълта за него караше кожата ѝ да настръхва и дланите ѝ да изстиват. Не знаеше дали вярата ѝ в Най-Светлия бе достатъчно силна, за да се справи с подобно зло – защото, доколкото бе наясно, вярата в Светлината бе единственото оръжие срещу абсолютния Мрак.

Тя спа лошо, измъчвана от кошмари. На сутринта, когато тръгнаха отново на път, бледите лица на двамата адютанти и издълженото, изпито лице на Мерло потвърдиха опасенията ѝ, че иска или не, вече е навлязла в ужаса на този нов свят.

От този ден започна слизането им и след още четири нощи, се озоваха от другата страна на планината. Вече се намираха в Северна Агория. Фло не можеше да повярва, че бяха прекосили тези страховити височини за малко повече от седмица.

По време на оставащия път до Пила, друните не отвориха повече дума за Верел. Очевидно продължаваха да мислят по темата, обаче, защото често си подхвърляха забележки, непряко свързани с разговора им в планината. Фло се чудеше какво ще се случи, когато стигнат в кралския дворец. Какво я чакаше там? Щеше ли да бъде способна да се опази от влиянието на Верел? Какви бяха намеренията му относно нея? Колкото повече напредваха, толкова по-голям ставаше страхът ѝ, че я чакаше някаква ужасна съдба; съдба, с която няма да може да се пребори. Когато най-сетне, на третата седмица от началото на пътя им, пред очите ѝ светнаха белите стени и кули на дългоочаквания град, ѝ се стори, че ще припадне от натрупаното напрежение.  

- Добре ли сте, госпожице? – Мерло приближи коня си към нейния. Протегна загрижено ръка да я прихване. Тя му се усмихна безсилно и стисна поздраво юздите – скоро ще сме в двореца – успокои я той – там ще имате възможност да си починете.

Може би защото бе толкова уморена, а може би и заради страха, който изпитваше, градът я замая. Невероятно високите крепостни стени, зад които в далечината, се мержелееха белите кули на дворците; широките, симетрично виещи се улици на крайните квартали, гладкият, лъскав камък, с който бяха застлани; заслепяващата белота на къщите, покрай които минаваха, минувачите, които ги гледаха със странни, изпълнени със страхопочитание лица – хората тук ѝ се сториха по-бледи, много по-различни от южняците; мълчаливи, затворени и още по-светли и руси, отколкото бе обичайно за народа ѝ. Колкото по-навътре в града навлизаха, толкова по-високи и по-бели ставаха сградите, и понеже слънцето светеше много силно, ѝ се струваше, че белотата ще я ослепи. Градът бе пълен с друни, търговци, студенти, но бе и някак странно притихнал, като пролетна гора преди буря. Хората вървяха без да говорят, търговците подвикваха едва-едва, а друните обикаляха с мрачни лица, оглеждайки зорко всеки минувач. Фло си помисли, че тук, ако протегнеш ръка, можеш почти да докоснеш наближаващата война – и не толкова заради засилената охрана, а заради обречеността, изписана по всяко лице в града и втъкана в изпъления с тишина въздух.

Вървяха половин ден преди да стигнат най-сетне до мястото, където всички я очакваха. Бяха минали по виещи се като спирали улици, покрай издигащи се бели стени, и тя виждаше високите дворцови кули, извисяващи се зад стените, толкова високи, че не можеше да ги стигне с поглед, а върховете им, блестящи от злато, се сливаха със слънцето. Минаха през главните порти и тръгнаха по широката главна алея към двореца. Фло чуваше силното пеене на птиците от близките градини, което заглушаваше шума от хорските разговори. След почти едночасово яздене по калдаръмения път, пред тях се разтвориха широки дървени порти, инкрустирани с абаносови фигури и най-сетне, придружена от охраната си, Фло влезе в кралския дворец.

Към тях веднага се присъединиха придворни, които я поведоха към определените ѝ покои. Друните се разотидоха, остана само Мерло, който искаше да се увери, че се е настанила и се чувства добре. Изглежда, по време на пътя той се бе привързал към нея. Тя го увери, че всичко ще е наред и на раздяла му подари за спомен една от историческите книги, които бе взела със себе си. Той ѝ благодари искрено за ценния подарък. Фло на свой ред му благодари за подкрепата по време на пътя, а той ѝ каза, че ако някога има нужда от нещо, да не се колебае да го потърси. После си тръгна, а новите ѝ придружители, общо петима на брой, я въведоха в покоите ѝ. Озова се в просторен апартамент, състоящ се от две големи стаи, спалня и приемна. В приемната имаше диван, големи, удобни кресла и маса, отрупана с напитки и плодове. В стаята стоеше дребничко, безлично момиче с руси сплетени коси и дълга сива рокля. То ѝ се поклони и се представи като Хели, бъдещата ѝ прислужница. Каза ѝ, че има стая в съседство до апартамента ѝ, и ако Фло има нужда от нещо, трябва само да дръпне шнура на звънеца, който висеше до виолетовите драперии на стената. После момичето ѝ показа спалнята – Фло не видя почти нищо от нея, освен голямото легло в средата, чиито меки обятия я обгърнаха и бързо я накараха да забрави за всичко.  

. . .

Отначало Фло не можа да си спомни къде се намира. Дългият сън, и бързата смяна на обстановката след последните монотонни дни я бяха дезориентирали. Мекото легло, завивките и благоуханията, които се носеха около нея, най-сетне ѝ припомниха, че вече е в двореца. Но момичето срещу нея не беше Хели, а друга жена. Фло се надигна, и се взря в нея объркано, мъчейки да се събуди напълно.

- Здравей! – гласът беше нежен, изпълнен едновременно с любопитство, и загриженост – казаха ми да те оставя да си почиваш още, но вече нямах търпение.  – Фло се изправи и седна в леглото, оправяйки ръкавите на дългия си халат. Усмихна се смутено; жената срещу нея веднага ѝ беше харесала. Леко закръглената ѝ фигура излъчваше топлота, бялата кожа, русата коса и хубавото, миловидно лице внушаваха доверие. По изящната рокля, която носеше и скъпите украси в косите си личеше, че е знатна дама.

- Извинете ме – промълви тя смутено, – гледам, че се е стъмнило. Явно съм проспала целия ден.

- Да, почти! – възкликна жената с усмивка. После седна до нея в края на леглото и ѝ подаде ръка – аз съм Еми, сестрата на твоя бъдещ съпруг!

Фло я изгледа изненадано, после усети как бузите ѝ пламнаха.

- О! Значи вие сте . . . – принцесата, искаше да допълни, но не довърши изречението, защото се сети, че съвсем скоро тя самата би трябвало да стане кралица. О, каква абсурдна мисъл!

- Да, а ти си Фло, нали? – жената изглеждаше толкова искрено развълнувана, че Фло усети, как смущението ѝ постепенно се стопява, за да остъпи място на истинска радост, че може би ще намери приятелка на това странно и чуждо място. Тя стисна ръката на Еми и с изненада усети, че пръстите на жената са ледени и треперят.

„Тя се страхува от нещо! От какво?“  

- Съжалявам, че те оставихме толкова време сама, но пък и ти си имала нужда да си починеш. Брат ми е ужасно зает, знаеш ли . . .цял ден не е мръднал от заседателната зала. Половината от велисите са вече тук. Говорят само за войната – лицето на Еми помръкна.

- Значи, наистина ще има война – промълви Фло.

- Да, решено е. Нали знаеш, че след два месеца годишния данък трябва да се предаде на Джером, саурския владетел. Този път няма да го предадем. И се готвим за нападение от тяхна страна. До септември войските ни трябва да са на позиции, градовете укрепени. Брат ми смята, че ще успее да привлече моландците на наша страна – въпреки че засега те пазят неутралитет. Но се водят преговори. Пратил е и хора до Орнело Лити. За да иска отново съдействие от Юга. Предния път, когато говориха, Лити бе твърдо против войната, но сега, когато нещата са само на крачка пред нас, мисля, че ще откликне.

Фло потръпна. Нима кралят не знаеше, че Лити бе сгоден за нея? Нима не знаеше, че измъква бъдещата му съпруга изпод носа му? Как можеше в същото време да му иска военна помощ? Тя си спомни отново думите на Мерло в планината: „Верел има повече власт в двора, отколкото си мислиш ти . . . а Лио му има голямо доверие.“

Беше интересно, че сестрата на краля идваше тук и веднага споделяше с нея всички подробности за политическото състояние на страната. Това вероятно означаваше, че Еми я смята вече за много важна личност.

- Благодаря ви за посещението – каза Фло след кратко мълчание.  Всички тук сте много мили с мен.  

- Но какво говориш? За какво благодариш? Това е най-малкото, което можем да направим за теб. Даже трябва да се извиня за лошия апартамент, в който си в момента, но съвсем скоро ще те настаним в подобаващ. – Еми замълча, после я изгледа с усмивка – Знаеш ли, че си много красива! Мисля, че брат ми лудо ще се влюби в теб като те види! Толкова се радвам за него! Откакто почина жена му, толкова много години оттогава. . . съвсем се е затворил за чувства. Сигурна съм обаче, че като те види, това ще се промени!

- За мен е много странно – Фло скръсти ръце пред гърдите си, чувствайки внезапен хлад, – да приеме за съпруга, и майка на децата си жена, която дори не е виждал.

- О! – Еми се засмя леко – но той знае, че Тано ще си свърши работата добре. Според мен, не е сбъркал като му се довери! Тано го познава толкова добре – познава и мен толкова добре . . . понякога имам чувството, че без него ще сме загубени!

- Тано . . .имате предвид . . . ? – гласът на Фло се пресече.

- Първият министър, нашият съветник и найдобър приятел. Тано Верел. На него Лио повери отговорната задача да издири най-подходящото момиче – и не е сбъркал, както виждам! – Еми се засмя – искаш ли сега да идем оттатък, да пием чай, и да хапнеш нещо? Сигурно си гладна?

- Тано Верел? – повтори Фло, без да чуе последните думи на Еми.

- Да, чувала ли си за него? Той е първи генерал на армията ни и възпитаник на Божия университет. Найначетения и духовно просветен човек, когото съм срещала. И освен това много силен, мъжествен и хубав – Еми се усмихна, гледайки Фло с блеснали очи, очевидно мислейки за човека, когото току-що ѝ бе описала. Фло потръпна. Възможно ли бе човекът, който Еми описваше и онзи, за когото друните бяха говорили в планината, да е един и същ?

Тя се изправи и се загърна плътно в халата си.  

- Да, да идем в другата стая. Може да хапна нещо – не беше изобщо гладна, но искаше да се разсее по някакъв начин. Еми позвъни на прислужницата да донесе храна и двете седнаха на меките кресла в приемната.

- Ще видиш – каза Еми, докато прислужницата им наливаше горещ чай – брат ми ще ти хареса. Хубав е, и най-важното, много добър човек е.

Фло само се усмихна нервно, и отпи от чая си, без да каже нищо. В ума ѝ се въртеше само името на Верел. Тя гледаше миловидното лице на жената пред нея и долавяше скрития страх в очите ѝ. Осмели се да попита:

- А той, съветникът . . . женен ли е?

Еми поклати глава и лека червенина пропълзя към бузите ѝ.

- Не, не е. И все ми се иска да мисля, че е така, защото чака подходящия момент да се ожени за мен.

Отново стряскащо откровение, което порази Фло. Нима тази жена пред нея не бе говорила с друга жена от години?

- Вие . . .го обичате? – тонът ѝ бе съвсем тих.

Еми я изгледа, очевидно също леко стресната от личната посока, в която бе поел разговора. Поколеба се.

- Дали го обичам? Не знам. Много съм привързана към него. Възхищавам му се. Той ме успокоява. Имам нужда от подкрепа като неговата. Имам нужда от някой, който да разбира делата на НайСветлия, да ми обяснява това, което не разбирам. Имам нужда от духовен човек повече от всичко друго, а Тано е точно такъв. Той е всичко, което ми трябва в момента.

Фло мълчеше. Стряскащите подробности от историята на Мерло изпъкваха в ума ѝ, и тя се мъчеше да ги съпостави някак с думите на принцесата.

- Ти, предполагам, приемаш Най-Светлия?- попита Еми. Фло я погледна, поколеба се, после кимна – Тогава, можеш да предположиш колко прекрасно би било да имаш до себе си човек, който да може да те напътства в това отношение - как да опознаеш Най-Светлия по-добре. Тано е единствения човек, с когото мога да говоря за това. Бих искала да му помагам в неговите изследвания. Всеки път, когато ходи в университета, а той е там почти всеки ден, съм му предлагала да го придружа, но досега не е пожелал. Казва, че уединението му е необходимо. Вярвам му, но все пак ми се иска.

Повечето хора мислели, че ходи често в Божия университет . . . но Дрей ми каза, че нарочно е отделил седмици, в които е взел дежурства край университета, и Верел не е стъпвал там.

Ситуацията изведнъж придоби ужасяваща реалност за Фло. Тя осъзна с безпогрешна точност, че жената пред нея, която бе може би около десет години по-възрастна, но все още изглеждаше като наивно дете, бе страшно заблудена, попаднала под влиянието на една ужасна, опасна личност, за чиято истинска същност нито тя, нито крал Лио подозираха. Все пак може би подсъзнателно, Еми вероятно чувстваше опасността идваща от Верел, и затова бе очите ѝ бяха изпълнени с толкова страх.

- Вижте . . .Ваше Величество – Фло усещаше как гласът ѝ трепери, – мисля, че трябва да ви кажа нещо. Мисля, че докато пътувах насам, чух важен разговор . . . и мисля, че вие трябва да знаете за него.

И докато Еми я гледаше изненадано, Фло започва да разказва. Скоро бе предала с пълни подробности на принцесата разговора, който бе чула в планината. Докато говореше, се взираше в пода и когато най-накрая си пое дъх и вдигна поглед, видя пред себе си две невярващи и оскърбени очи.

- Какво значи това? – заекна Еми – какво искаш да ми кажеш с това? Пълниш ми главата с някакви глупости, които са дрънкали войниците, за да си губят времето край огъня?

 - Но . . . – Фло я погледна умолително – на мен ми се стори, че това е важно. Не не мога да пазя такива неща в тайна. Особено, след като вие сте толкова близки с този човек. Не зная кое е истина, и кое не, просто си мислех, че трябва да знаете.  

Еми скочи изведнъж, цялата почервеняла.

- А може би ти си измислила всичко това? А? Ти ли го измисли? Не бих се учудила, аз въобще не те познавам. Дойдох и започнах да споделям толкова лични неща с тебе и какво получавам в замяна? Опитваш се да ме нараниш? Защо? Не разбирам!

Фло усещаше как сълзи напират в очите ѝ. „Защо си отворих устата! Какъв беше тоя глупав импулс? Моя работа ли е да се бъркам в тези неща?“

- Извинете ме, Ваше Величество. Простете ми, просто си помислих, че трябва да знаете. Ако искате, намерете капитан Мерло и говорете с него, за да си изясните сама нещата.

- Да, със сигурност някой трябва да поговори с този капитан, но не знам дали това ще бъда аз! – Еми стисна устни, лицето ѝ гореше, очите ѝ светеха – съжалявам, но ще ви оставя сама сега. Трябва да се видя с брат ми!

- Може би е подобре да не му казвате . . . – Фло шепнеше, вече с пълното съзнание каква грешка е направила. Може би с лекомислието си сега щеше да навреди на добрия капитан, който се бе грижил така всеотдайно за нея по време на пътя.

- Не знам кое ще бъде подобре! – Еми се обърна и се насочи към вратата с бързи стъпки, като се препъна леко на прага – наслаждавайте се на вечерята си!

Когато остана сама, Фло скри лице в ръцете си и избухна в сълзи.

…

Тано Верел вървеше по коридора, отправен към покоите на Фло Бари. Бързаше, защото се страхуваше, че може да закъснее и да не успее да свърши това, което бе намислил. Бе оставил Лио и велисите преди половин час в заседателната зала. Сигурен бе, че кралят не може да приключи дискусията и да стигне до Фло за толкова кратко време, но винаги съществуваше минималната възможност да греши. Каквото и да правеше, колкото и добър да беше във всичко, винаги оставаше страхът от възможността да направи грешка.

И този път обаче увереността в собствените му сили не го излъга. Когато отвори вратата към покоите на Фло, тя бе там съвсем сама. Седеше свита и изплашена на едно от креслата в приемната. Не го бе чула да влиза (когато пожелаеше, можеше да бъде напълно безшумен и почти невидим) и той се наслаждава известно време да сърцезава красотата на крехката ѝ фигура, и разпиляната над златистия халат огнено-червена коса, която покриваше целия ѝ гръб и рамене. Наистина! Беше я виждал в магическия кристал, но на живо, бе съвсем различна, бе неописуемо красива! Той се усмихна, като си представи как само след минути, покорната ѝ ръка ще се озове в неговата и ще бъде способен да направлява съзнанието ѝ и действията ѝ както пожелае.

Присъствието ѝ бе толкова вълнуващо, че Верел за момент забрави страховете, които го мъчеха напоследък. Тези страхове се бяха надигнали след ненадейната поява на Черния Друн в Маринео и странната сила, която го придружаваше навсякъде. Имаше чувството, че ако не разреши бързо тази загадка, това може да му струва всичко. Мислеше утре да отиде при учителя Рио за нова консултация с него, въпреки изричната забрана на последния. Идващата среща – а дали изобщо щеше да бъде възможна? – го притесняваше толкова много, че и сънят и апетитът му бяха напълно разстроени. Но сега тези неща изчезнаха. Угрозата за бъдещето му се изпари напълно, докато гледаше нежното, беззащитно същество пред себе си; същество, чиито ум скоро щеше да му принадлежи. „Ще те накарам да забравиш, Фло. Да забравиш за всеки друг мъж в живота ти, освен за краля. Все пак не трябва точно ти да му казваш за малката ситуацийка с Орнело Лити, която така успешно крия до момента, нали?“

Той пристъпи към нея, излизайки от прикритието на безшумността и тя го чу веднага. Ръцете ѝ се отдръпнаха от лицето, тя скочи, отстъпи крачка назад, блъсна се в рамката на креслото и едва не падна. Разширените ѝ очи се впиваха уплашено в неговите, докато Верел я гледаше спокойно и се усмихваше.