ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

КОРИ Е САМ В СТОЛИЦАТА

В напредналите сутрешни часове, когато топлината на слънцето започваше да се усеща и котките по дворовете на къщите излизаха да се изтегнат на припек, Кори яздеше бавно по улиците на Пила. Оглеждаше се и се опитваше да се приспособи към новата обстановка.

Стражите на градската порта го пуснаха в града без проблеми. Той бе изгорил всички уличаващи Верел документи и бе оставил само свидетелството от майстора, което използва за пропуск. Стражите му обясниха как да стигне до двореца, така че не се наложи да пита никой в самия град. Сега яздеше в посоката, която те му бяха посочили (и която съвпадаше с обясненията на Делио) и гледаше всичко – извивките на калдаръма, по който стъпваха копитата на коня му, височината и украсите на сградите, облеклата на хората, с които се разминаваше, погледите им, начина, по който се обръщаха и комуникираха един с друг. Направи му впечатление, че хората почти не се усмихват. Някаква предпазливост и дистанцираност се усещаше у всички, с които се разминаваше. Те вървяха бързо, всеки по работата си, с прикрити, сериозни, затворени лица. Стори му се, че кожата им е по-бяла от кожата на хората, които бе свикнал да вижда в юга и тази белота сякаш се сливаше със сградите наоколо. Сега вървеше през квартала на средната класа – там, където живееха майсторите, занаятчиите, търговците. Всички къщи около него бяха бели. По-богатите домове бяха от камък, със зеленина по прозорците и черни или червени капаци, заобиколени от зелени дворове; а по-бедните, макар и дървени, бяха до една измазани с бяло. Направи му впечатление чистотата на улиците, факта, че много малко животни се разхождаха на свобода и сдържаната учтивост на хората един към друг. Никой по улиците не крещеше, не се разправяше, не се биеше. Делио му бе казал да върви без да се отбива никъде, но въпреки това Кори спря до една малка хлебарница, привлечен от младото момиче на вратата. Купи си малка питка с козе сирене, която му се стори невероятно вкусна. „Като осъден на смърт“, каза си, докато се тъпчеше с хляба. Усмихна се сам на себе си.

Но градът не беше наред.

Въпреки топлия ден, студенината, която бе почувствал сутринта, когато за първи път видя кулите, не изчезваше. Въздухът бе пропит от нея и го караше да изтръпва при всяко поемане на дъх. Тази студенина, съчетана с невероятната белота на всичко наоколо, го караше да си мисли за зимата. „Сякаш вървя сред планини от сняг. Сякаш тук е вечна, безкрайна зима, а слънцето е само една нарисувана на небето илюзия…“

Студенината внушаваше враждебност, за която допринасяха и пълчищата от стражи по улицата. Всички те го оглеждаха зорко, докато минаваше покрай тях. Никога не беше виждал толкова много друни на едно място. Само заради военната подготовка ли беше? Не му се вярваше. Обгърнат от студенината и мълчаливата заплаха на друните, Кори за пореден път се зачуди какво правят двамата с Делио, накъде са тръгнали . . .и отново го обзе усещането, че са закъснели, че някакво невидимо присъствие, противоположно и далеч по-доминиращо от присъствието на Най-Светлия, вече контролира изцяло ситуацията. Когато го обземеха тези усещания, единственото, което му помагаше да запази спокойствие и да продължи напред, бе скритата у него пръчка.  

След половин час видя встрани от пътя един Съветнически дом. С желанието да получи поне малка утеха, Кори спря, слезе от коня и го завърза отстрани под навеса. Група мъже пред входа си говореха тихо.

- Всички знаят, че сме обречени – тонът на единия беше едновременно мрачен и подигравателен – а тоя взел да ми приказва за вътрешната ни сила . . . влез в който и да е Дом, да видиш какво става – чиста пропаганда, това е. Всички ще измрем.

- Все някога ще умрем – отвърна другият – може и да е по-добре да загинем във война, която си струва.

- Щеше да си струва, ако имахме някакъв шанс – каза първият – но да си подлагам врата под ножа на касапина за нищо . . .

- Значи няма да влизаш, така ли? Аз ще ида при Кети, чака ме. Обещах ѝ.

- Аз ще остана тук – първият мрачно се изплю на земята. Когато Кори мина покрай него, видя, че държи в ръцете си запалена лула тютюн. Носеше занаятчийска престилка, косата му беше прошарена, брадата сплъстена. Изгледа Кори със странен, навъсен поглед, после се обърна на другата страна. Момчето се поколеба, после прекрачи входа на Дома. Беше пълно с хора, пейките бяха заети, много стояха прави, притиснати един в друг. Кори остана найназад, до самия вход и си каза, че ще послуша малко и после ще си тръгне. В голямото помещение беше тихо, шумовете от улицата бяха приглушени, и ясния глас на съветника се чуваше идеално. Момчето затвори очи. Така ли му се струваше, или усещаше някаква топлинка на това място? Да, определено въздухът бе по-топъл, не го караше да трепери при всяка глътка, която поемаше.

- Ако погледнем нашите деца – говореше съветникът някъде отпред и гласът му отекваше във високите стени и облия таван – какво виждаме? Това са човешки същества, които правят точно това, което и ние. Те ходят като нас. Тичат, смеят се, плачат. Рисуват, пеят, работят. Няма нещо, което да правим ние, а те да не могат. И защо е така? Защото те са част от нас и нашата същност е и тяхна. Помислете тогава – какво има предвид Най-Светлия, като ни нарича Негови деца? Нима това означава само и единствено, че се грижи за нас, както ние се грижим за децата си? Нима това означава само, че ние сме слаби и безпомощни и разчитаме на Неговата сила и подкрепа? Да, това е вярно, но само това ли е, приятели? Само това ли? Помислете си. Не е ли главната идея всъщност съвсем друга? Не иска ли да ни каже, че ако сме Негови деца, всъщност сме носители на Неговата същност? Не иска ли да ни каже, че сме създадени, за да се развиваме и да станем един ден точно като Него? Не сме ли създадени да пораснем, да достигнем Неговата зрелост? И един ден, да станем преносители на Неговата същност в света?

Той помълча изразително. Кори все още стоеше със затворени очи, усещайки напрегнатите тела на струпаните около него хора. Гласът на съветника отекваше в главата му като странна мелодия, създадена от вълшебно планинско ехо.

- И тогава какво? Не означава ли това, че на каквото е способен Най-Светлия, на същото сме способни и ние? Не означава ли това, че сме създадени да се научим да имаме силата, която има Той? Помислете на какво е способен Той! Той е Създателят на всички светове, видими и невидими, и ги е сътворил от Себе си, от Своя дъх, само с една дума. Той руши кралства и въздига кралства, Той отнема и дава живот, контролира вървежа на всичко съществуващо, насочва го и изменя така, както Той пожелае – с мъдрост, извън нашите способности на разбиране. За Него, светът не е нищо, освен глина, която може моделира по свое усмотрение. Всичко, което предстои да стане със световете, е вътре в Него, Негово видение, Негово желание! И след като Той сътворява съществуващото от самия Себе си, не би ли следвало и ние, които се наричаме Негови деца, да можем да се научим да правим това? Не би ли следвало да се научим да превръщаме в реалност това, което е видение и картина в нашите умове и сърца? Само на нас, от всички същества във вселената е дадена тази привилегия – да сме Негови наследници, Негов образ и подобие. Да можем да създаваме, както Той създава; да променяме, както Той променя; да моделираме света по свое усмотрение, така както го моделира Той . . . знаете ли, приятели, този обед не ви говоря наизуст, не ви говоря единствено и само да ви дам кураж в този труден конфликт, който предстои на страната ни, говоря ви за нещо, което видях тази нощ. Най-Светлия ми се яви в съня ми и ми каза, че иска да ни даде всичко. Иска да ни даде цялата си сила и да я остави да я използваме в Негово име, да се борим за Него. Иска да повярваме, че като негови деца, сме не просто достойни – ние сме създадени да носим неговия облик и лице. Често пъти, това, което не ни достига, е именно липса на вярата в самите нас. Не можем да повярваме, че сме негови наследници и че имаме вътрешната възможност да се справим с това, което ни възлага. Мрачния свят, който ни владее, ни налага това съмнение, но ако се оттърсим от него и повярваме, че нашата същност е и същността на Най-Светлия, тогава между нас и истински великите дела има само една крачка.

Кори бе отворил очи и гледаше пред себе си, целият изтръпнал. В ума му изведнъж прозвучаха разтърсващите думи на Морио от онази далечна нощ в гората: Да, Най-Светлия може да направи всичко сам . . .но Той избира велики хора и им поверява своите велики дела . . .Кори внезапно почувства, че не стои в малката съветническа зала, а се е пренесъл на друго място, огромно и безкрайно, изпълнено със сила и светлина . . .място, на което беше съвсем скоро . . .място, на което беше само на крачка да достигне нещо . . .нещо важно и неизбежно, нещо, което го изпълваше с необяснимо вълнение . . .но и нещо, което му се струваше до болка непостижимо.

Стоеше като прикован на мястото си и може би щеше да остане до края на събирането и да закъснее фатално, ако в същия момент не бе чул яростно изцвилване отвън, което го сепна и го накара рязко да се върне в реалността. Той се обърна бързо към входа, с разтуптяно сърце. „Моят кон? С багажа? Да, неговото цвилене е!“ Обърна се и бързо излезе от Дома. Мина покрай хората на входа и изтича до коневръза. До коня му стояха двама друни. Бяха го отвързали и единият го държеше за поводите, опитвайки се до го укроти.

- Какво става? – попита Кори, задъхан, все още зашеметен от преживяното в Съветнически дом. Сърцето му се блъскаше лудо в гърдите – нещо не е наред ли? Какво правите с коня ми?

Не можеше да повярва, че се случва. Бе смятал, че ще успее да избегне всякакво съприкосновение с друни, докато не стигне до двореца. Но импулсивното му спиране до Съветническия дом май се бе оказало грешка…Кори се опита да се съсредоточи, да не позволява на мислите му да се разпилеят от страх и да му попречат да намери начин да се измъкне от ситуацията.   

Единият друн го погледна и му се ухили мазно. Кори моментално разбра, че това не е нормална проверка. Присъствието на тези двамата тук нямаше нищо общо със служебните им задължения. Усмивката на ухиления друн бе широка и противна, няколко зъби липсваха от устата му. Беше стар, вероятно над петдесет, с разплуто лице, покрито с белези.

- Твой ли е конят? Решихме, че е на някой стар планинец, дошъл да продава билките си. Какъв хубав кон! – мъжът потупа животното по гърба и конят отново изцвили. Кори осъзна, че човекът е пиян. Другият до него също се захили. Кори мина отпред без да се поколебае и дръпна юздите, за да ги измъкне от ръцете на друна. Срещна обаче съпротивата на много здрава хватка. Друнът не пускаше повода.

- Нагледахте му се – каза Кори внимателно, стиснал устни. Стоеше прав пред мъжа, който въпреки възрастта и едрото си телосложение, бе малко по-нисък от него. Кори почти докосваше с лицето си лицето на мъжа, но не помръдваше, а гледаше друна право в очите.

- Не, момче, искаме първо малко да го пояздим – каза другият, и се приближи зад гърба на Кори – не сме виждали скоро такъв хубав кон. Искаме да го пробваме. Ще ни го дадеш ли за малко, а? После ще ти го върнем. Само една малка обиколчица . . .

- За съжаление бързам – отвърна Кори и стисна още по-силно устни, а ръката му се сви здраво около юздите, за да скрие треперенето.

- Бързаш? Жалко – друнът, който бе зад гърба му, наведе главата си към рамото му – тогава ще трябва да си ходиш пеша, защото ние няма да се откажем от този хубав кон . . . не, не, няма да се откажем, докато не усетим силата на хубавите му крачка.

Кори нямаше представа какво щеше да последва в този момент, ако откъм отсрещната страна на улицата не се бяха появили, тичайки, други двама стражи и не бяха влезли под навеса.

- Какво правите? – викна единият. Блъсна този, който държеше юздите и отрезвял, мъжът веднага се дръпна настрани – половин час закъснявате за смяна! Най-Светли! Пиян ли си? За кой път те предупреждавам, Горио? Днес вече ще докладвам на капитана!

- Разпитвахме този – каза мъжът зад Кори провлачено, като се отдръпна – изглежда подозрителен. Виж му само коня!

- Затвори си устата и се разкарай! И ти си пиян! Рони, отведи ги оттук! – новодошлият друн, заедно с двамата стари, си тръгнаха от навеса, двамата мърморейки и залитайки, докато новият ги блъскаше напред. Другият остана при Кори и му хвърли изпитателен поглед. Беше висок тъмнокос мъж с остър поглед, и напомни на Кори на Делио. Къде ли беше сега Делио, какво ли правеше? Кори се почувства изведнъж така остро липсата на приятеля си, че за малко да се разплаче.

- Извинявай за безпокойството, момче – каза друнът – създадоха ли ти някакво неудобство?

- Не, господине – Кори се изкашля, и си пое въздух, за да се овладее; лицето му гореше – дойдохте навреме. Благодаря.

- Не си тукашен, нали? – друнът оглеждаше него и коня му – накъде си се запътил?

- Идвам за конкурса за дърворезбари. До края на следобеда трябва да съм в двореца.

- Конкурсът за дърворезбари, значи – друнът го изгледа изпитателно, после кимна – добре. Ще ми дадеш ли препоръките си, за да ги видя? Откъде идваш?

- От Маринео – Кори извади документите си от жакета и ги подаде на мъжа. Последният ги отвори и ги разгледа внимателно, после, след още един обстоен поглед, който хвърли на Кори, му ги върна – добре. Тръгвай, за да не закъснееш. Имаш още доста път до двореца.

- Ще тръгвам. Благодаря ви.

Качи се на коня си, усещайки погледа на друна през цялото време върху себе си. Отдъхна си чак когато се бе отдалечил няколко улици напред. Тогава препусна бързо през благородническия квартал и този път без да поглежда настрани, нито да се спира където и да било, прекоси квартала за по-малко от половин час. Намали ход чак когато стигна до стената, която ограждаше кралския дворец.  

Стената бе изградена от бели, масивни каменни блокове и бе висока близо петдесет метра. На повърхността ѝ се разхождаха въоръжени стражи. Виждаха се наблюдателните кули, разположени недалеч една от друга върху зида. Зад стената, се виждаха горните части на дворците – първият, храмът, бе разположен най-отпред. Там живееха духовниците и там се извършваха поклоненията. След него бе дворецът на краля, а най-открая се намираше третия палат, в който се намираха жилищата на приближените на краля благородници. Кори се взря в дворците, почти замаян от недействителността на гледката. И трите сгради бяха заслепяващо бели, по кръглите им, високи стени се виждаха обковани в злато прозорци, наредени абсолютно симетрично, заобикалящи малки, потънали в цветя тераси. Върховете им бяха остри, блестящи от злато, а най-високия, този на кралския дворец, прорязваше облаците и сякаш докосваше самото слънце. Кори забави хода на коня си и взрян във върховете на дворците, едва не се сблъска с опашката от хора, струпана пред южните порти.

Друни в блестящи униформи и студени лица сновяха наоколо, съблюдавайки реда на чакането. Портите бяха много широки, с няколко пропусквателни пункта. През два от тях минаваха служителите и работниците в двореца, които показваха пропуските си и влизаха по-бързо. През другите опашката се точеше бавно и мъчително. Бе ранния следобед, слънцето напичаше силно и лицата на чакащите хора лъщяха от пот и напрежение. Кори бе сложил горната си дреха на седлото и беше само по риза. Гледаше стената, върховете на дворците, с полупритворени очи, горещината и тишината го унасяха. След едночасово чакане, дойде неговия ред. Той обясни каква е целта на посещението му и даде документите си на охранителите. Те ги взеха, предадоха ги за проверка и той зачака. След безкрайно дълго време документите се върнаха и охранителите го накараха да остави меча си и камата при тях. Той не се възпротиви, Делио му бе казал, че няма да го пуснат с оръжие вътре. След като го претърсиха обстойно за други скрити оръжия, стражите го пуснаха и двама друни му казаха да ги последва.

- Още малко, и нямаше да влезете – подхвърли единият – мисля, че ще сте последният, който ще пуснат.

- Колко други са дошли днес? – попита Кори. Бяха задържали и коня му, и той вървеше пеша по блестящия от слънчевата светлина калдаръм, с голям сак на рамо, в който бяха сложили багажа му. Друните вървяха от двете му страни.

- Днес ли? Десетина момчета. Вече са настанени. Стаите и работните ви места са съвсем близо до кралския дворец.

С крайчеца на очите си, Кори попиваше всичко около себе си. Пътят, по който вървяха, бе широк и се разминаваха с карети, работни каруци, пешеходци и стражи. Заобикаляха ги разкошни градини с тучна, грижливо поддържана зелена трева и безбройни видове цветя, високи дървета с пищни зелени корони, които хвърляха дълбоки сенки. Градините бяха сякаш безкрайни, цели полета от треви, цветя, храсти и дървета, пресечени от бели калдаръмени пътечки за разходки, фонтани и водоскоци и малки езерца, където плуваха риби, патици и лебеди. Кори видя красиви склуптури на древни герои, разположени между дърветата, беседки с превъзходни дърворезби на животни, цветя и други неизвестни орнаменти. Имаше чувството, че е попаднал в самия рай, толкова прекрасно беше всичко наоколо.

За известно време, докато вървяха между хората и дърветата, бе спрял да вижда дворците. После, като погледна нагоре, видя, че изведнъж, върхът на кралския палат се е извисил точно пред него – беше толкова висок, че трябваше да наклони глава назад до краен предел, за да види върха му. Значи бяха минали край храма, той бе останал някъде зад тях и това, което виждаше сега, бе мястото, където живееше самият крал!

Разбира се, в самия дворец нямаше да влязат. Друните свърнаха вдясно и го поведоха по едно отклонение от пътя, което се отдалечаваше от палата. Минаха край градина пълна с дървени фигури и склуптури и се спряха до една дървена сграда, която изникна внезапно пред очите им, сякаш появила се от нищото. Беше едноетажна, с висока входна врата, много прозорци с разтворени капаци, и огромен заден двор. Кори видя, че зад тази къща има и друга, подобна на нея, а още по-надалеч – още една. Десетки стражи сновяха напред-назад около къщите, между тях вървяха и хора, очевидно прислужници, които тикаха някакви закрити колички. До двора, встрани до първата къща, Кори видя някаква друга малка дървена постройка, прилична на хамбар.

Друните спряха, когато към тях се приближиха двама от местните стражи.

- Не пускайте никого вече, бройката се изпълни – каза единият от местните. Придружителите на Кори се обърнаха и се отдалечиха обратно по пътеката. Кори остана сам. Единият от новите стражи пристъпи към него и като го измери с безизразен поглед, го бутна по рамото.

- Хайде, идвай!

Кори тръгна след тях, обзет от чувство на неопределена тревога. Водеха го към малката постройка встрани от къщите, която приличаше на хамбар. Чуваше чуруликането на птиците от дърветата, жуженето на насекомите и разговорите на хора, които долитаха отвсякъде като ромона на река. Стигнаха до постройката и отвориха вратата. Вътре бе широко и светло от големите фенери, окачени на стените. Нямаше прозорци, нито мебелировка. Стаята бе широка, съвсем празна, дъсченият под бе потънал в прах.

- Влизай! – каза друнът рязко – остави си багажа отвън.

Кори се поколеба, после пусна сака на земята и видя как други пазачи се приближават, за да го вземат.

- Какво става? – попита – вече провериха багажа ми.

- Ще си намериш багажа в спалните помещения покъсно – втория друн го побутна – хайде, върви.

След като влязоха в помещението, друните затвориха вратата след себе си. Единият пристъпи към Кори.

- Събличай се – каза. Тонът му беше рязък, формален, неопределен; тон, на който не можеш да не се подчиниш. Кори се поколеба за миг, после посегна към връзките на ризата си. Смъкна ризата през главата си и мъжът му посочи пода.

- Сваляй всичко. И си остави дрехите тук.

Кори се подчини и скоро стоеше напълно гол под погледите на двамата друни, които огледаха тялото му със студени, преценяващи лица. Изследваха всеки сантиметър кожа, опипваха ръцете, краката му, гърба му. Кори видя с удивление, че от раната на врата му няма вече и следа; дори и малък белег или неравност не бе останал, който те да забележат. Помисли си, че ако тази рана бе останала, със сигурност щеше да предизвика подозрения у тях; явно Най-Светлия не случайно го бе излекувал. Напомнянето на това невероятно чудо го накара да си повъзвърне донякъде душевното равновесие и той ги изчака спокойно да приключат с проверката си. После обаче друните се насочиха към дрехите му и отново го обзе страх. Кори гледаше пред себе си, но с периферното си зрение съзираше как вдигат ризата му, обръщат жакета и панталоните му, вдигат и разтърсват ботушите му. „Най-Светли, ще я намерят. Ще я намерят и всичко ще свърши!"

Проверката на дрехите му се стори безкрайна. Когато двамата най-сетне ги оставиха, трябваше да стисне зъби с все сила, за да не въздъхне от облекчение.

- Добре – каза единият мрачно – можеш да се обличаш. И побързай, за да не изпуснеш вечерните инструкции. Утре сутрин е първият ви изпит.  

Кори се облече и докато връзваше връзките на ризата си, усети, че ръцете му треперят. Последва стражите през отворената врата и излезе отново на двора, облян от златистата слънчевата светлина. Поспря се за миг, за да позволи на светлината да го облее, да разсее поне малко непрестанния студ, който пропиваше въздуха. Друнът го бутна грубо по рамото.

- Хайде, не се мотай. Няма да губя цял ден с тебе.

„Проклети северняци“, помисли Кори гневно. Не случайно им се носеше такава ужасна слава. В Южна Агория никой друн не би се държал по подобен начин с човек от цивилното население. А може и грубостта им да се пораждаше просто заради напрежението от предстоящата война, кой знае.

Заведоха го до една от къщите. Минаха през малко, тъмно предверие и се озоваха в огромно помещение с високи тавани и украсени с фенери дървени стени. Трийсет легла се редяха по протежение на стените. Десетки момчета стояха прави до тях, увлечени в разговор; имаше и такива, които седяха или лежаха. Заведоха го до последното легло, където стоеше сака с багажа му, после напуснаха помещението.

Кори посегна към сака, отвори го и огледа набързо съдържанието му – допълнителните дрехи, тоалетните му принадлежности, парите – всичко беше непокътнато. Затвори го и се озърна. На съседното легло седеше момче на неговата възраст, облегнато назад на дървената рамка. Клатеше опрените си на коленете ръце и зяпаше Кори дръзко.

- Как ти е името? – подхвърли момчето. Кори седна на леглото си и избута сака с крак настрани.

- Кори Алино. А твоето?

- Аз съм Антонио Нейри. Откъде си?

- От Маринео – Кори не спираше да се оглежда. Толкова много хора! Вероятно в съседните къщи имаше дори повече. Ако принцесата се наемеше да обикаля всички . . . кога, в името на Светлината, щеше да стигне до него?

- Аз съм оттук – каза момчето от Пила. Живея в западния квартал на майсторите. Познаваш ли Пила?

- Не, за първи път съм тук – каза Кори.

- В началото градът изглежда малко особен, нали? Но ако поживееш малко тук, ще видиш, че е страхотен. Най-хубавото място на света. Кажи, имаш ли си момиче?

Кори го погледна изненадано. Момчето му се усмихваше високомерно, с вдигната нагоре брадичка.

- Не – отвърна той.

- А аз пък имам. И съм ѝ обещал да спечеля, за да я доведа да живее тук. Знаеш ли какви апартаменти дават на дворцовите майстори? Ей там, отсреща, в третия дворец, там са майсторските жилища. Умът ти не може да го побере!

- Предполагам – каза Кори – значи, смяташ, че ще спечелиш, а?

- Разбира се. Да не съм дошъл тук да губя.

- Никой не е дошъл да губи – Кори се усмихваше с присвити очи. С известна изненада установи, че копира съвсем точно подигравателния поглед и тон на Делио. Момчето се поколеба, взряно в него с леко учудване. После се намръщи:

- Не си прав. Не всички са тук за печалбата. Например Марио. – посочи едно слабо момче от отсрещната редица легла – виж го, той е дошъл, защото е имал някаква история с дъщерята на майстора си, и майсторът сега го гони да го убие. Направил си е фалшива препоръка. Крие се.

- Така ли? – Кори хвърли попродължителен поглед към въпросното момче, което се бе озърнало към тях в момента, в който Антонио Нейри бе споменал името му. Марио се отдели от групичката, с която приказваше и се приближи към тях със заинтересовано изражение:

- За мен ли говориш?

- Много са ти дълги ушите – каза Антонио – тъкмо разказвах на . . .как се казваше? Да, на Кори . . .тъкмо му разправях за твоите житейски драми.

- Бих ти бил благодарен, ако не го издрънкваш на всички, Нейри!

- А ти тогава защо го разтръби в стаята като глашатай, като влезе?

- Не съм го разтръбил, ясно ли е! Казах само на теб и на Ило!

- Не се притеснявай от мен – намеси се Кори – наистина ли бягаш?

- Нямаш си и представа – отвърна Марио навъсено – идвам чак от Елеа. Знаеш ли къде е?

- Елеа? – Кори го изгледа с удивление, искрено впечатлен. Елеа бе крайморски град далеч на юг, стотици километри понадолу от Костелини. – И как си успял да стигнеш чак дотук?

- Откраднах парите на майстора ми. Купих си кон. Препусках толкова много, че конят ми умря, след това си купих друг. Спях по полетата, не ядях нищо. В планината се присъединих към група друни, и с тях я преминах. Ако не бяха те, изобщо нямаше да съм жив сега.

- Благодаря на Най-Светлия, че на мен не ми се налага да минавам тази планина – забеляза Нейри, отново с отсянка на високомерие в тона.

- Смяташ ли, че тук ще си в безопасност? – попита Кори, обърнат към Марио.

- Не знам – Марио седна на леглото до Кори – но поне ми предлагат храна и подслон за известно време. И има шанс, въпреки че не вярвам да се класирам до финалите, някой майстор да хареса работите ми и да ми предложи място. Никъде другаде няма да ме вземат ейтака, нали разбираш.

- Да, вярно е – каза Кори – ами, успех, тогава. Дано да ти се развият добре нещата.

- Я виж ти, каква благосклонност към конкуренцията – забеляза Нейри подигравателно – аз пък не искам да му се развият добре нещата. Искам да го хванат, че е лъжец и да го изхвърлят от двореца.

- Нещастник – каза Марио – затова ли ти се доверих?

- Стига, Антонио – каза Кори – той не се бори за класиране, ти сам го каза. От него ми се струва поне, че няма защо да се страхуваш.

- Аз не се страхувам от никого – каза Антонио предизвикателно.

- Нито пък аз – каза Кори и го изгледа отново с присвити очи и изкопираната от Делио присмехулна усмивка. Антонио отпусна ръце, повдигна леко вежди, прехапа долната си устна. Изсумтя сърдито, после се изправи и се насочи към другия край на стаята, където явно му се струваше по-безопасно. Марио остана при Кори и двамата си поговориха още малко. Кори усети, че изпитва възхищение от смелостта на това момче, преборило се само с толкова много трудности. Чудеше се дали той би имал куража да тръгне сам от Костелини към Пила? Щеше ли да го направи, ако онази далечна нощ, Делио не му бе предложил помощта си?

Настъпи вечер. Малко преди лягане, в спалното помещение влязоха трима друни. Помолиха всички за тишина и внимание. Очите на трийсетте момчета се насочиха към тях.

- Първо да ви приветствам с добре дошли – каза единият с дълбок, силен глас – и да пожелая успех на всички ви. Докато сте на територията на кралския дворец, по време на целия конкурс, стига да спазвате реда и изискванията, ще ви бъдат осигурявани защита, легло, храна и баня. Конкурсът трае петнайсет дни. Изпитите са общо пет, като всеки продължава по един ден. След всеки изпит следват два дни почивка, по време на които кралските майстори ще оценяват работите ви. Общия брой на кандидатите е деветдесет. Избирани сте от цялата страна, според нивото на препоръките ви. За последните две седмици се явиха повече от хиляда кандидати, но само деветдесет от вас бяха допуснати до двореца. На всеки изпит, ще отпадат по двадесет от вас, така че след четвъртия изпит, ще останете само десет. Тези десетима ще бъдат обявени за победители. На всеки от тях ще се предостави възможност, в продължение на пет години да се обучава тук, при найдобрите майстори в страната. Както знаете, има и пети изпит, който ще бъде проведен в предпоследния ден между последните десет кандидата, и победителят в този изпит ще бъде и главния победител в конкурса. На него, за разлика от другите девет, ще му бъде дадена възможност да работи самостоятелно като майстор в двореца, ще му бъде отпусната заплата и ще му бъде дадено самостоятелно жилище. – друнът направи пауза, докато момчетата го гледаха, без да помръдват и без да мигват – както знаете, тематиката на всеки изпит ще бъде различна, за да се проверят уменията ви в различните начини на работа с дървото. Тематиката ще бъде давана всяка сутрин, преди началото на изпита. Първият изпит започва утре сутрин. Ще ви събудят преди зазоряване, за да се подготвите. Изпитите ще се провеждат на открито. На двора ще бъдат поставени масите и столовете и ще получите материалите и инструментите, от които се нуждаете. Ще сте наблюдавани постоянно, за да сме сигурни, че няма измами. Ясно ли е всичко? Ако имате някакви въпроси, сега е моментът да ги зададете.

Кори затвори очи. Най-Светли, колко му се искаше това да е истина, а не само роля, която играе! Искаше му се в действителност да се бори, да вложи всичките си сили да се докаже пред другите. Знаеше, че би се справил по-добре от всички тук, дори и от надутия Антонио.

Едно момче вдигна ръка.

- Кога ще можем да се изкъпем? – попита.

- Утре, след вечеря. Ще имате възможност за баня всяка вечер, ако желаете. Баните, както и столовата, са на долните етажи на кралския дворец. Закуските ще ви бъдат раздавани тук, но за обедите и вечерите ще се ходи в столовата, в точно определен час, така че внимавайте, защото ако някой закъснее, ще се размине с яденето.

Антонио вдигна ръка.

- Ще идват ли външни посетители, да наблюдават работата ни по време на изпитите? – попита той. Кори се надигна и го погледна, сърцето му се разтуптя лудо.

- Най-вероятно, да. Всички благородници, живеещи тук, са свободни да минават и да ви гледат как работите. Това не бива да ви смущава.

Антонио се облегна назад, доволен. Някакво момче се обади: ”Ама аз се притеснявам, когато ме гледат други хора! Така нищо не мога да направя!”. Кори гледаше към Антонио. Значи принцесата наистина щеше да има възможност да дойде . . . стига да го поискаше. А ако не поискаше? Делио му бе казал, че ще намери начин да я накара, макар и да не можеше да я види лично. Най-Светли, къде ли беше Делио сега? Дали вече бе влязъл в двореца? Тук наблизо ли беше някъде? А Фло? Фло къде беше?

Момчетата задаваха и други въпроси, но Кори вече не слушаше. Когато друните си отидоха, той легна на леглото и се загледа в тавана в мрака. Някои от момчетата говореха шумно, смееха се, други разговаряха по-тихо, някои лежаха мълчаливо, увити в завивките си. Скоро тези, които се опитваха да заспят, започнаха да крещят на другите да млъкнат. Постепенно в спалното настъпи тишина. Единствено Кори продължаваше да лежи с отворени очи и да гледа в тавана. Фло. . . тя вероятно сега беше съвсем близо до него. Колко странно да е тук, на същото място, а да не може да я отиде при нея! Сигурно живееше в кралските покои. Може би вече се е видяла с краля, вероятно го е харесала, влюбила се е в него. „Какво очакваш, не мога да разбера! Защо продължаваш с тия глупави фантазии!“

Заспа много късно, и сънят му бе изпълнен с кошмари, в които се преплитаха образите на Фло, на Делио, на родителите му, на мечката, която го бе хвърлила до огъня, и на някаква странна тъмна фигура, властна и студена, която доминираше над всичко. Когато пазачите дойдоха да ги събудят на зазоряване, се чувстваше изтощен, премръзнал и го болеше главата. Когато се изправи, му прилоша и едва се удържа да не повърне.

„Най-Светли“, помисли си отчаяно, „Започва се! Започва се, а аз не знам изобщо дали съм готов. Изобщо!"

След като закусиха и се измиха, ги заведоха в просторния двор зад къщата. Там бяха наредени трийсет маси и столове, на достатъчно голямо разстояние една от друга. Върху всяка маса имаше обработени, но неоформени парчета дърво във формата на правоъгълници, графити за рисуване, както и комплект от длета, нож, тесла. Момчетата се настаниха на масата си и темата на изпита беше обявена. Трябваше да направят изискан поднос за закуски. Подносът трябваше да е завършен до свечеряване. Обявиха, че обедната почивка ще бъде два часа. Когато обявяващият темата помощник-майстор си отиде, Кори огледа поляната. Дворът бе заобиколен от неподвижни друни, впили в тях сурови, безизразни очи. Извърна поглед от тях и огледа парчето дърво, сложено пред него на масата. Веднага позна високостъблената бяла топола. Това беше един от най-некачествените материали за работа, но бе ясно, че са го предпочели, защото беше лесен за обработка. С по-здравите орех или явор (да не говорим за дъба и бука) едва ли би могъл да свърши и половината от работата за един ден. За разлика от дървото, обаче, длетата бяха превъзходни. Докато ги оглеждаше със смайване, усети как ръцете му се разтреперват от вълнение. Вдигна едно от тънките длета и се сети как цял живот си бе мечтал да докосне фин инструмент като този. Как ли се извайваха лица с него . . . устни . . . клепачи . . .

За днес, обаче, едва ли щеше да му бъде необходим. Щеше да работи предимно с големите.

Той си помисли, че каквото и да стане, все пак не му се иска да се провали на изпита. Затова отдели време да помисли върху концепцията, по която щеше да работи и чак тогава започна. Постепенно се вживя и се вглъби в работата си. Беше почти напълно забравил това усещане; това пълно откъсване от действителността, тоталното потопяване в образа, който ръцете му трябваше да изваят. От време на време регистрираше присъствието на хора около него – минаваха, поглеждаха ги и си отиваха. Имаше мъже, имаше и жени. Той им хвърляше по един поглед, но след като не виждаше жената, която му трябваше, моментално ги забравяше.

„Може пък и да стане“, мислеше развълнувано, потопен в работата, с навити до лактите ръкави; коса надвиснала над челото, и лице, което беше започнало да се поти от горещината и напрежението, „може наистина да стане! Защо да не? Представи си, че спечелиш! Представи си, че те изберат да се обучаваш тук. . .“

Еми се появи малко преди обед.

Кори б вдигнал небрежно очи нагоре, изтривайки с горната част на ръкава си потта от лицето си и тогава я видя как стои – в началото на двора, наведена над масата на едно от момчетата, с гъсти руси къдрици, които падаха край лицето и шията ѝ. Беше облечена в зелена рокля, с дълги, разширяващи се надолу ръкави и дълбоко деколте; част от косата ѝ бе вдигната нагоре и прихваната на слепоочията със зелени панделки. Кожата ѝ бе бяла, страните зачервени, цялото ѝ същество излъчваше някаква странна, обаятелна смесица от миловидност и сила, нежност и твърдост и над всичко, една безкрайна, невероятна доброта. Кори се почувства разтърсен, удивен, почти сломен; и веднага разбра какво е имал предвид Делио: „Духът на кралската кръв, това имаше у нея, в поведението ѝ, в очите ѝ . . . това, за което копнеех, на което исках да бъда верен . . .единственото, на което съм искал да служа в живота си.“

„О, Делио! Делио . . . ако някога съм виждал жена, която да изглежда точно като теб, която е направена за теб, това е тази жена! Сега те разбирам! Сега разбирам всичко!“

С работата му бе свършено.Той пусна длетото и за миг опря длани в панталоните си, опитвайки да се овладее, защото усещаше как стражите са започнали да го гледат. „Най-Светли. . . сега трябва да го направя . . .трябва да говоря с нея. Дойде моментът, моментът, заради който всъщност съм тук. Трябва да го направя без нито един от друните да разбере какво става. Но ще успея ли изобщо да си отворя устата? Ще успея ли да произнеса дори една дума?“

А щеше ли тя изобщо да дойде при него?

Друга мисъл мина през главата му. Дали Делио бе причината тя да се появи тук? Той ли е я бе подбудил по някакъв начин към това? А министърът, Верел? Къде е Верел сега? Подозираше ли какво става? Колко време всъщност имаха на разположение?

С огромно усилие взе отново длетото. Трябваше поне да симулира работа, за да не предизвика подозрение. Започна да прави безмислени, отвесни резки по дървото, сърцето му биеше лудо. С периферното си зрение виждаше как принцесата минава от маса на маса и от време на време се спира за по-дълго, за да размени някоя и друга дума с момчетата. Приближаваше се към него. Скоро вече беше при съседната маса и Кори усети парфюма ѝ, чу лекия ѝ смях, видя блясъка на сините ѝ очи. Роклята ѝ се мярна край него като зелен водопад. Той наведе глава и опря потната си лява ръка в масата. С дясната все още държеше длетото, но не можеше да я помръдне, не можеше да направи и едно движение. Чувстваше се напълно парализиран.

„Всичко ще оплескаш! Всичко! Ще разберат какво става, друните ей сега ще разберат, че нещо не е наред. . .“

Все още гледаше надолу, когато фигурата ѝ се изправи бавно пред него. Еми стоеше от другата страна на масата и той усещаше втренчения ѝ поглед.

- Как върви при тебе? – попита тя, с толкова мил и нежен глас, че сърцето му се преобърна. Кори вдигна очи и я погледна, а тя отвърна на погледа му с усмивка. Той изтри лицето си, пое си дълбоко въздух. После прошепна:

- Можете ли да останете така известно време? С гръб към пазачите? Моля ви. Усмихвайте се, все едно си говорим за работата ми. 

Лицето ѝ изрази силна изненада, после внезапно пребледня и между очите ѝ се впи дълбока бръчка. Не каза нищо, но го гледаше неотклонно.

- Аз ви познавам – промълви Кори, – вие сте Еми, сестрата на краля.

- Откъде ме познаваш? – прошепна тя.

- Няма значение. Тук съм, за да ви кажа нещо важно. Трябва да ви предам една информация за . . . за първия министър. За Тано Верел.

Видя как тя рязко си пое въздух и лицето ѝ пребледня още повече, стори му се, че сякаш ще припадне. Кори изведнъж осъзна, че тя е готова, много по-готова да го чуе отколкото се бе надявал и в най-смелите си представи.

- Ще ме изслушате ли? – попита той – нямам много време да говоря, преди стражите да се усъмнят.

Еми се наведе напред и той се възхити на невероятното ѝ самообладание. Тя докосна с ръка полуготовия дървен поднос, който лежеше на масата. Устните ѝ бяха извити в почти естествена усмивка.

- Какво имаш да ми кажеш? – прошепна тя.

- Тано Верел се готви да предаде Лио. Съюзник е на саурската армия. Има хора, които са негова свръзка със саурския крал и редовно пътуват, за да доставят информация до едната и другата страна. Ще запомните ли имената им?

- Да – каза тя, бледа като призрак.

Кори ѝ ги изброи, каза ѝ също къде могат да бъдат намерени. После предаде на Еми всичко останало, което Морио му бе казал и което бе наизустил – за връзката на Верел с руанския орден, за тайното помещение в покоите му и как точно можеше да се стигне до него. Разкри ѝ за факта, че последния от години упражнява психическо влияние над хората, за да ги държи в заблуда и да крие действията си от краля. Докато го слушаше, Еми се бе хванала за края на масата, сякаш да не падне. Продължаваше обаче да гледа дървения поднос с израз на безкрайно възхищение.

- Ще предадете ли всичко това на краля? – попита Кори, който също държеше ръката си върху подноса, сякаш ѝ обясняваше подробностите по работата си – още днес? Веднага. Възможно найскоро. Той трябва да може да се справи с Верел.

- Лио не е тук – прошепна Еми. Долната ѝ устна трепереше, погледът ѝ бе впит в масата.

- Не е тук ли? Какво имате предвид?

- Замина за Турано. Вчера. Негов приятел се е разболял тежко. Няма го и сега Верел е в контрол над двореца . . .и над целия град.

Кори изтръпна от ужас и внезапно студът, за който почти бе забравил, го обгърна отново. Бе много по-силен от преди, смразяващ като нощните ледени води на Леар, в която преди толкова много дни бе плувал, борейки се за живота си. Усетила чувствата му, Еми се протегна и докосна леко ръката му.

- Не се бой, веднага ще изпратя хора да го повикат. Щом изляза от градините, ще пратя ескорт да го върне обратно. Ако са достатъчно бързи, могат да го доведат до довечера. – тя се надигна и се усмихна и той отново бе поразен от невероятния ѝ самоконтрол – Страхотна работа! Струва ми се, че ще бъдеш от класираните днес. Продължавай така. – тя му кимна, докато се обръщаше, за да се отдалечи и погледът ѝ говореше: ”Всичко ще се оправи! Само имай вяра!”

Тя мина през останалите момчета и когато най-сетне напусна двора, Кори въздъхна дълбоко и стисна здраво треперещите си ръце.