ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

ПРИНЦЕСА ЕМИ ИЗГОТВЯ ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЯ

Еми се изправи и се вгледа в затворената входна врата на апартамента си. Нямаше никакво време, трябваше да измисли разрешение на проблема незабавно. Остана известно време взряна във вратата, умът ѝ работеше трескаво. Едно беше очевидно – от тази врата не можеше да излезе. Отвън на прага имаше четирима друни, които със сигурност щяха да докладват на Верел дори за миг само ако я зърнеха около бравата. Но дори и да успееше някак да им се изплъзне, тя не знаеше към кого да се обърне за помощ. Имаше ли човек в двореца, на когото можеше да повери да отнесе съобщението до краля? Можеше ли е сигурна, че когото и да извика, няма веднага да отиде и да докладва всичко на министъра? Имаше ли някой, който все не бе под негова власт, който познаваше истинското му лице?

Да, разбира се. Андреа Мерло.

Капитанът, за когото Фло ѝ беше говорила. Той знаеше. Той считаше Верел за свой противник и единствено той вероятно нямаше да се поколебае да свърши задачата, с която щеше да го натовари. Чудесно, но как да се свърже с него, без пазещите отвън друни да разберат нещо?

Опря длан на устните си. Стоеше права, очите ѝ шареха неспокойно из стаята. Идеята ѝ изглеждаше напълно неосъществима. . .освен ако. . . освен ако не го направеше без да напуска стаята си. Освен ако не тя, а някой друг повереше задачата на Мерло!

Еми се спусна през стаята и отвори дървената врата, която водеше към малкия балкон на приемната. Излезе навън. Терасата бе съвсем малка, точно колкото да стъпи и да направи по две крачки встрани и напред. Бе с висок тъмнокафяв дървен парапет, отрупан с розови и бели рози. Погледна вдясно. Отсреща, успоредно на нейния, се виждаше балконът на Фло. Бе пуст, а вратата затворена. Какви ли правеше Фло в момента? След първата им доста разтърсваща среща известно време Еми не бе имала желание да я вижда (знаеше, че Лио я е посетил два пъти, но така и не бе успяла да говори с него, за да разбере какви са впечатленията му), а после обстоятелствата се бяха стекли така, че я бяха накарали да забрави напълно за съществуването на момичето.

Еми се вгледа внимателно в отсрещната тераса. Далеч от нейната, но не чак толкова.

Върна се в стаята, измъкна от шкафа в спалнята си малък пергамент, перодръжка и мастило и написа кратка бележка: Фло, намери правдоподен начин да се свържеш с капитан Мерло и да му предадеш това съобщение. Той трябва да замине веднага да доведе краля, който в момента е в Турано. Никой не трябва да разбира за това и трябва да стане незабавно, въпросът е на живот и смърт. Кралят трябва да се върне в Пила възможно най-бързо. Еми се поколеба, после се подписа отдолу и прибра мастилото. После се заоглежда в търсене на подходящ предмет. Най-сетне, след известно колебание, се спря на един голям зелен декоративен камък, който бе купила навремето от един брегонски търговец. Взе малко канап и върза бележката здраво около камъка. Вдигна го. Тежеше достатъчно.

Излезе на терасата с камъка в ръка и се вгледа в отсрещния балкон. Хапеше долната си устна.

„Какво ще стане, ако пропуснеш и камъкът, заедно с бележката, падне долу на паважа? Стражата ще го открие веднага и ще го предаде право на Верел!“

Все едно. По-зле от сега не можеше да стане.  

Започна да диша бавно и отмерено. Погледът ѝ беше насочен към терасата, очите ѝ преценяваха разстоянието, тежестта на камъка, височината на парапета. Мускулите ѝ бяха напрегнати до болка. Най-сетне вдигна ръка и след едно последно поемане на въздух, хвърли пратката си.

В един ужасен миг си помисли, че не е успяла, че камъкът ще падне още на половината път, но той тупна на парапета на Фло, върху едно от цветята, като събори саксията и заедно с нея, се изтърколи шумно навътре. Със силен трясък двата предмета паднаха на каменния под на балкона.

Еми се дръпна назад и се облегна на стената с дълбока въздишка. Успях! Успях!

Наведе напред глава, за да надникне към балкона. Сега оставаше и Фло да излезе навън. Еми се страхуваше да остане дълго на терасата, защото стражите можеха да проверят какво прави. За щастие Фло се появи почти веднага. Еми видя дългата кремава рокля, която се диплеше край краката ѝ, видя я как се навежда надолу и дългите до кръста червеникави коси закриха лицето ѝ. Тя вдигна камъка и известно време го оглеждаше, без Еми да може да види лицето ѝ заради падналата коса. После Фло отметна кичурите назад и се обърна наляво, към балкона на Еми. Погледите им се срещнаха. Еми видя бледото ѝ лице и присвитите, потъмнели очи. Фло ѝ кимна. Еми също ѝ кимна и отпусна глава назад.  

Обратно в приемната, седна на креслото, наля си чаша с вода и сплете пръсти до брадичката си. Очите ѝ се притвориха в безгласна молитва. Докато седеше, всичките ѝ сетива бяха нащрек, готови да реагират и на най-слабия шум, който можеше да наруши неспокойната тишина.

. . .

Новите ѝ покои действително бяха по-луксозни от предишните, но Фло прие обстановката без особено вълнение. След прекараните в двореца няколко дни - особено след обиколката с краля - бе престанала да се удивява на заобикалящия я разкош. Бе странно колко бързо човек свиква с всичко.

Апартаментът, в който сега се намираше, имаше двойно по-голяма спалня. Рамките на голямото легло бяха златни, драпериите на леглото, както и покривката му, от тежко падащо, зелено кадифе с избродирани жълти орнаменти. Падащите до пода ресни бяха от чисто злато. Огромни гоблени красяха стените - мащабни пейзажи, нежни любовни сцени и задушевни натюрморти. Точно срещу леглото огромно огледало със златна рамка заемаше цялата стена и отразяваше леглото и част от страничните гоблени. Фло притежаваше отделно помещение за гардеробна, отделно помещение за баня, а приемната, която бе отделена от входа с малък коридор, бе също така грандиозна. Там имаше диван и три невероятно меки кресла в червено и златно, дъбова библиотека с много книги, а прислугата винаги зареждаше масата с пресни плодове и сокове. Сутринта Фло бе прегледала набързо книгите и някои ѝ се сториха интересни, но се чувстваше прекалено изморена и превъзбудена, за да чете. Бе хапнала малко, бе подредила багажа си и после, облечена в хубавата кремава рокля, се бе излегнала в спалнята. Дълго време съзерцава красотата на гоблените по стените. Най-силно впечатление ѝ направи един от тях. Пейзаж, със зелена пролетна гора, обляна в слънце. Слънцето спускаше светлината си върху короните на дърветата и тя се плъзваше надолу по стъблата им, за да достигне до две човешки фигури – на момче и на момиче – които стояха в гората. По някакъв странен начин, светлината караше половината от телата им да блестят, а другата половина да са в сянка. Момчето и момичето стояха на известно разстояние един от друг, но ръцете им се протягаха напред, сякаш за да се достигнат. Светлината създаваше илюзията, че въпреки далечината между тях, ръцете им са свързани. Позата им, цветовете, светлината – всичко говореше за някаква необикновена, нежна, почти осъществила се любов.

Гобленът събуди у нея непреодолимо вълнение. Изпитваше желание тя да бъде на мястото на момичето от картината. Беше ли обичала тя самата някога така? Не можеше да си спомни, не можеше да определи откъде идва вълнението ѝ. В ума ѝ се въртяха образи от сънищата, които я спохождаха, откакто бе в двореца, образи на нея самата и някой друг, непознат, едновременно страшно далеч и много близо до нея. Винаги се събуждаше от тези сънища объркана, разтърсена, с мъчителна болка, впиваща се в стомаха ѝ. Защо, защо не можеше да си спомни нищо? Помнеше семейството си, предишните си навици, хората, с които бе общувала в Костелини, помнеше дългия път до Пила, Мерло и останалите, които я бяха придружавали. Знаеше защо е тук, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни имала ли е каквато и да било връзка с някой мъж преди. Щом се опиташе, в главата ѝ се появяваше сиво петно, нещо като завеса, която сякаш покриваше нещо изключително важно от миналото ѝ. Завиваше ѝ се свят и я заболяваше главата, започваше да ѝ се повръща. Усилието да си спомни бе толкова мъчително, че тя скоро се отказа. Реши, че вероятно странното ѝ състояние се дължи на преумората от пътуването.

Кралят бе този, с чиято помощ част от спомените бяха излезли на повърхността на съзнанието ѝ.

Той вече бе идвал при нея, ден след пристигането ѝ в двореца. Тогава само ѝ се представи за кратко и се оттегли. Вчера следобед, обаче, се появи усмихнат, облечен с красива, златно-червена туника, излъчващ заразяващо веселие и доброта.

- Е, Фло? – попита я.  – Ще ме придружите ли на една голяма панорамна обиколка из бъдещия си дом?

Тя го погледна усмихната и си помисли, че би могла да го обикне лесно. Само да не беше онзи странен, смущаващ образ от сънищата ѝ. . .онзи човек, когото подсъзнанието ѝ не ѝ позволяваше да забрави.

Тя пое предложената ѝ ръка и двамата тръгнаха надолу по коридора. По желание на краля не ги придружаваха лични стражи, макар че навсякъде охраната дебнеше зорко. Първата част от обиколката – в самата сграда на двореца – се оказа доста изморителна. Разглеждаха коридорите, отрупани с картини, красиви мозайки от цветни камъни и най-разнообразни видове  склуптури. Кралят ѝ показа службните помещения, балните зали, ориентира я как се стига до покоите на прислугата. Когато излязоха от двореца, вече се здрачаваше. Качиха се на малка, лъскава черна карета с позлатени колелета и кочияшът поведе конете напред. Преминаха през просторните градини, вече тъмни от удължените сенки, насладиха се на гледката на красивите фонтани с водоскоци и причудливи каменни фигури на животни и хора; разгледаха отвън високия дворцово храм. Най-сетне, съвършено изтощена, тя се отпусна на седалката, докато каретата ги връщаше обратно към входа на двореца.

- Как се чувствате, Фло? – попита кралят и хвърли добродушен поглед към нея. Искрици на загриженост просветнаха в очите му. – Хареса ли ви разходката?

- Да, Ваше Величество . . . много ми хареса – тя не лъжеше, но той очевидно долови лекото объркване в тона ѝ.

- Предполагам, че ви е дошло и малко в повече. Това е нормално. Ще видите, че с времето ще свикнете.

- Сигурно – тя въздъхна – наистина е доста различно от у дома. Всичко тук е направо зашеметяващо.

- А иначе, Фло? Чувствате ли се щастлива тук?

Тя бе леко изненадана от този въпрос. Не посмя да го погледне, но усети искреността в тона му и напълно незадължаващия характер на въпроса му. Той не изискваше отговор ”да”, не натрапваше превъзходството си, искаше просто като човек, а не като крал, да узнае чувствата ѝ.

- Не мога да кажа съвсем точно, ваше величество – промълви тя,   тук  съм само от няколко дни. Всичко е грандиозно, невероятно . . . и съм поласкана от вашия избор -  гласът ѝ потрепна.– Това е единственото, което мога да кажа.

Настъпи дълга тишина, в която тя не го гледаше, но усещаше как той я изучава внимателно с поглед. Кочияшът отвън викна на конете и каретата спря с леко разтърсване. Бяха стигнали до входа. Кралят не направи движение да слезе. Гледаше я. После попита:

- Обичате ли някого? Оттам, откъдето идвате?

Тя се извърна и го погледна; той бе впил очи в нея, изражението му бе сериозно, но все така спокойно и изпълнено със загриженост. Тя притвори очи.

- Не знам. Може би да. Сънувам някого. Виждам лицето му през нощта, но после ми е трудно да си го спомня. Имам чувството, че е някой на моята възраст. Помня също, че имаше сини очи.

Наведе глава и сплете ръце в скута си.

- Простете ми – прошепна.

Кралят не отговори, само я гледаше. После бавно се надигна, слезе от каретата и я заобиколи, за да ѝ подаде ръка от другата страна.

Докато я изпращаше до покоите ѝ, бе странно мълчалив – поразителен контраст с непрестанно му говорене от следобеда. Въпреки това, тя не се разтревожи. И през нощта отново сънува непознатото момче.  

„Кой е той? Кой е? И къде се намира сега?“

След прекарания час в спалнята, потопена в света на гоблените, Фло най-сетне се изправи и се върна в приемната. Взе една от книгите и успя да се зачете. Тъкмо се бе вживяла в сюжета, когато силен трясък от терасата отвън я накара да подскочи. Остави бавно книгата настрани. Светли сили, кое време беше? Бяха сервирали обеда ѝ в стаята преди доста време. Фло излезе на терасата и видя счупената саксия и бележката до нея.  

Свържи се с капитан Мерло . . . никой не трябва да разбира за това и трябва да стане незабавно, въпросът е на живот и смърт. Кралят трябва да се върне в Пила възможно най-бързо.

Принцеса Еми.

Кралят трябва да се върне . . .

Принцеса Еми.

Фло изведнъж си спомни. Спомни си абсолютно всичко. С трясък, по-силен от трясъка на саксията и хвърления камък, в съзнанието ѝ се сгромоляса разговора, който капитан Мерло бе провел с адютантите си в планината (някак бе забравила и за това!), върна се ужасът от загадъчната история за неговия приятел и кралския съветник, Верел. Спомни си за женитбата, която ѝ бе предстояла с Орнели Лити и думите на Кори: „А вярвате ли, че ще получите отговор на молитвите си? Имате ли надеждата, че ще ви бъде дадена подкрепата, от която се нуждаете? И че доброто и любовта ще наделеят над всяко зло, което може да ви сполети?”

После думите на Мерло: ” Верел има много по-голяма власт и влияние в двора, отколкото можеш да си представиш.”. В съзнанието ѝ изникна и нейния собствен разговор с Еми първия ден, последван от появата на Верел в стаята ѝ същата вечер. Бе разбрала, че това е Верел, въпреки че никога не го бе виждала. Странните му сини очи - бяха сини като очите на Кори, но толкова ужасяващо различни.

Разтърсена, Фло осъзна, че няма време да се пита какво точно ѝ е направил Верел, как е успял да обърка съзнанието ѝ по подобен начин. Принцеса Еми едва ли се шегуваше с написаното, а за да ѝ праща бележки по този таен начин, явно тя самата бе следена.  

Еми ѝ бе казала да намери правдопобен начин да се свърже с капитана . . . но какъв можеше да е този начин? Бе явно, че за да се обръща за помощ към нея, Еми вярваше, че Фло не е подозирана. Да, но ако предприемеше каквото и да било необичайно действие, нямаше ли да я заподозрат веднага?

Тогава тя се сети. Книгата, която бе подарила на капитана. Можеше да каже, че си я иска обратно, едва ли щяха да се усъмнят в това. Поколеба се известно време, търсейки пукнатини в този план; осъзна, че има много, но по-добра идея нямаше да ѝ хрумне.

Приглади косата си назад и тръгна към вратата, за да съобщи на стражите искането си.

. . .

Тано се обърна при повикването на единия от друните, който стоеше отвън. Преди да е направил и крачка към желязната решетка, тя вече се бе отворила достатъчно широко, за да го пропусне. Той бързо мина през вратата, без да се обръща.

- Адютант Исло иска да говори с вас, господине – каза друнът, а Тано го блъсна настрани без да го погледне. Изтри с ръка изпотеното си лице и бързо се запъти напред към сумрачния край на коридора. Там някакъв непознат друн стоеше и чакаше търпеливо. Тано усещаше как сърцето му ще изскочи. Крачката му ставаше все по-бърза, колкото повече се приближаваше към мъжа и накрая го доближи почти тичайки.

- Генерале, трябва да ви предам някои новини . . . – мъжът се колебаеше.

- Казвай! Казвай бързо! – Тано едва се удържа да не го сграбчи и разтърси.

- Отнася се за Фло Бари. Не знаехме доколко е важно, но капитан Арно нареди да ви намерим и да ви съобщим. Преди около половин час тя е говорила с един от адютантите на капитан Андреа Мерло и той ѝ е предал някаква книга, която тя била подарила порано на капитана. Предполагаме, че не е нещо сериозно, но капитан Арно каза, че сме длъжни да докладваме за всяко необичайно действие.

- О . . .  – Тано стисна зъби, за да подтисне рева на отчаяние. Вместо това го замести с неовладяно избухване. – Тъпак такъв, за подобни глупости ли идваш тук да ме безпокоиш? Мрачни сили! Разкарай се оттук, идиот! – обърна се настрани, мъчейки се да подреди мислите си. Толкова силно се бе надявал новината да бъде тази, от която се нуждаеше, че разочарованието му бе непоносимо. Фло! Какво, в името на Мрачния, го интересуваше какво прави Фло! Той се опитваше да се концентрира и не можеше; така го бе погълнало присъствието на Делио Нарди и ужасяващото усещане, че започва да губи конфликта, който бе започнал. Бе изцяло обсебен, побъркан от желанието да докаже, че може да надделее над този човек. По време на тези близо час изтезания не само не бе успял да изтръгне нито дума от Нарди, но бе и осъзнал нещо ужасно – съперникът, който стоеше в килията,  всъщност не бе врагът му от миналото, а единствения враг, от който наистина се страхуваше -  Най-Светлия. Тано знаеше, че единствения начин да разреши този конфликт в своя полза, бе да приложи плана, който бе замислил срещу съучастника на Нарди. Схватката с него бе ключът. Успееше ли с нея, щеше да извоюва крайната победа. Но този съучастник, който и да бе, не идваше. Все още не идваше. Бавенето изцеждаше силите и самообладанието му до такава степен, че той усещаше, че скоро може да загуби напълно увереност в способностите си.

Насили се да помисли върху това, което му казваше друнът. Можеше ли наистина действията на Фло да означават проблем?

- А принцеса Еми? – попита той рязко, сещайки се изведнъж, че стаите на последната бяха в съседство на тези на Фло. – Напускала ли е покоите си? Излизала ли е навън по някакъв повод?

- Не, генерале. Не е мърдала от апартамента си, поне доколкото ми казаха.

- Добре тогава . . . за всеки случай, следете Мерло и подчинените му. Ако мръднат нанякъде или направят нещо необичайно, задържете ги и ме уведомете. Сега си свободен.

- Да, генерале.

Друнът се поклони кратко и тръгна обратно нагоре по слабо осветеното стълбище, което водеше извън подземията. Тано гледа след него, докато не изчезна от погледа му, после се обърна към килията в дъното на коридора. Гледаше към нея, но не помръдваше. Там цареше тишина; очевидно поради моментното му отсъствие, друните бяха спрели ”работата си”. Изведнъж изпита силно нежелание да се върне в тази килия. Нещата там съвсем не протичаха по начина, по който бе очаквал. Истината бе, че когато се бе изправил срещу Черния друн, се бе подготвил да се сблъска с всичко – с необузданата агресия на мразещ го престъпник, с мълчаливата твърдост на опитен войник, с фаталистичното безразличие на саурски възпитаник – и ако бе срещнал кое да е от тези предизвикателства, той щеше да има отговор и щеше да наложи волята си. Тано съзнаваше, че в миналото, Нарди е съчетавал в себе си всички тези характеристики и точно заради това той самият се бе подготвил да се бори точно с такъв тип реакции. Но сега виждаше нещо съвсем друго. И за него нямаше отговор. До последно, въпреки всичките си подготовки, не бе искал да повярва, че ще влезе в тази битка, но ето че тя бе налице. Присъствието на Най-Светлия просто струеше от Нарди – от спокойното му търпение, от мекотата на погледа му, която придаваше на този поглед невероятна сила и не изчезваше и при най-голямата болка. Това бе сила, която можеше да се породи само от пълната увереност, че в крайна сметка, любовта има пълната власт. Тано се чувстваше смачкан, премазан; мяташе се като риба на сухо, изпадаше в безумна ярост, караше друните да са още по-жестоки, жестоки до невъобразим предел, но присъствието на Най-Светлия бе неизменно. До каквато и бруталност да стигаше в изтезанията, не променяше нищо друго, освен да кара човека срещу него да страда повече. И сега, докато стоеше в мрачината на коридора, Тано наново осъзна, че единственият му шанс бе тайнственият спътник на Черния друн. Този непознат бе единственото му спасение. И тогава този кошмар щеше да остане зад гърба му и нямаше дори да си спомня, че го е преживявал.

„Ела“, помисли той, вгледан в напуканата, черна стена пред себе си, „само ела! Чакам те!“