- Нали искаше банална история?
- Разбира се, че искам!

…

Господин и Госпожа Никой се срещнаха на ъгъла на Петте Реки… (Спорен въпрос на кой от всичките ъгли, но все пак на един от тях, в това няма ни най-малко съмнение) Стояха известно време, наблюдаваха се. Той - на единият мост, тя - на отсрещния. Накрая им писна да се гледат един друг и си тръгнаха. Така всеки ден срещаха погледите си…
- Харесва ми мълчанието - каза вместо поздрав Госпожа Никой.
- С щипка въздишки по между мълчаливите погледи? - отвърна Господин Никой.
И замълчаха… А може би се ожениха… А може би умряха по отделно… (Спорен въпрос какво точно е станало след това, едно е сигурно - мълчанието рано или късно се е изчерпало - като въздуха, който дишат, и е трябвало да се разделят, за да си набавят още доза мълчание…)

…

Близнакът каза:
- Обичам те и ти ме вдъхновяваш.
Лилавият отвърна:
- Но ти не правиш нищо, за да докажеш думите си… Само думи, думи, думидумидумидуми… Нищо не правиш!
И се самоубиха по отделно.
(Междувременно Господин и Госпожа Никой продължаваха да търсят мълчание…)

…

По същото време, но на друго място Бог каза на Другата Същност на Лилавия:
- Няма нужда да си казваме каквото и да е било, ние го знаем.
- Няма смисъл от главните букви.
- Няма смисъл…
И намериха някакъв стар часовник с ръждясали стрелки…

…

- Здравей, Вдъхновение!
- Не, не ме наричай Вдъхновение - отдръпвам се рязко, разливам кафето на скъпия килим, чува се тихия звук от тиктакането на стария часовник… - Ти не направи нищо, за да докажеш, че съм Вдъхновение! Изостави ме тук, без да знам нищо, без да получа отговори… Връщаш се и си мислиш, че ще те оставя да ме наричаш Вдъхновение! Не се постъпва така с хората…
- Но аз толкова те обичам…
- СТИГА празнодумства! Направи нещо! Покажи ми, че ме обичаш, не ми трябват романтично-банални обяснения… Ти наистина ли не виждаш?! - подавам Очилата За Виждане На Истини, вдигам чашата от земята и не запалвам цигара. - Ти си противоречиш през цялото време!
- Просто не бях тук и нямаше как да…
- Трябват ми точно две твои думи, за да си тръгна - обличам се, взимам книгата и прибирам сърцето си в портмонето. Ще го нося там… Колкото по-дълго, толкова по-добре… Колкото по-скрито, толкова по-добре…
- ОБИЧАМ ТЕ!
Ето… Пак го направи… Пак! Пак и пак! Какви банални, глупави, празни думи са това, когато не ги подплатиш с действие… Колко кухо дрънчат… Тогава пристигна Използвачът:
- Дай ми това… Дай ми онова… Направи това… Направи онова! А само преди Някакво Време ме нарани… Завинаги… Сега пък иска услуги… О, няма да стане…
- Е, майната ти на теб и на поведението ти - не може да се държиш с мен като с парцал и после да искаш да ти помагам, някак си не става - отварям вратата, поглеждам ги, (колко са жалки, обсебени от фантазиите си…), не запалвам цигара - Майната ви…

…

Странно, но не плача за тях. Трябва да плача. Така пише в Сценария. Но не мога да го направя. Защо винаги Сценарият изисква от мен нещо, за което нямам сили?
Господин и Госпожа Никой… Самата идилия… Утопия, би казал ти, нали? Абсолютната утопия… Каква тъпа дума!
- Вече не ти вярвам на нито една дума. Накарай ме да ти повярвам… Омръзна ми от това… Омръзна ми от теб… Защо не отидеш да си плетеш сънища с утопии?! Омръзва ми и въздухът около теб…
Опитвам се да ти кажа колко ме боли от Нищото, което правиш, но думите ми бягат по върха на пръстите… Изплъзват ми се…

…

По същото време, но на друго място, едни хора искаха да изгорят някакъв човек… Отидох при него и казах:
- Пич, хайде да си сменим местата. Идвам от място, където няма Зима… И въпреки че няма Зима, пак е студено… Искам да се сгрея…
- Но те искат мен, не теб! - каза Пичът.
- Ами виж… Ще направим следното… Какво толкова искаш да им кажеш, а те не те разбират?
Той ме погледна уплашено…
- Ох, добре. Кажи ми го на ухото.
Каза ми.
- Аха… Ясно… - обръщам се към всички тези настървени селяни - с коси и пушки в ръце, сърпове, факли… (колко са жалки - заключени във фантазиите си…) - Идвам от бъдещето, за да ви кажа нещо!
- КАКВО? - изрева тълпата…
- Земята е кръгла и се върти…
Това им беше достатъчно. Пуснаха Пича и застанах на неговото място. Завързаха ме добре.
- Малко очна линия - промърморих на Лилето, която като един истински гримьор винаги знаеше кога да се появи… Все пак, когато се снима последният епизод на Сериала, всичко трябва да е изрядно…
- Почвайте! - изрева Режисьорът.
На сцената се появиха Господин и Госпожа Никой, последвани от Лилавият, Близнакът, Бог, Пичът, Другата Същност на Лилавият, Използвачът и дори самото Вдъхновение… Публиката започна да аплодира… Огънят гъделичкаше краката ми… Такова приятно усещане… Не знаех, че е толкова затоплящо и приспивно… Да си запиша: по-често да се горя на клади, подпомага кръвообръщението! Усмихвам се спокойно. Господин и Госпожа Никой ми помахват за довиждане, все още неосъзнали, че се обичат. Близнакът ми казва с поглед “Обичам те!”. Захапал цигара, Бог кима. Другата Същност на Лилавият и Лилавият ми смигват - всеки с различно око… Пичът плаче… Използвачът се усмихва тъпо… Показвам му среден пръст. (Така е по сценарий) Вдъхновението ми се покланя елегантно, докато придържа огромната си лилава рокля, която се влачи по сцената… Тази пиеса е за мен. Те играха за мен. И аз играх за себе си. Аплаузите гърмят в ушите ми като прибой… Суфльорът ми подава последната реплика:
- И все пак… Тя се върти…