Госпожицата

Госпожицата носеше чадър. Винаги и навсякъде. Тя посещаваше най-прашните и спокойни места в града – библиотеката, читалището, клубовете по интереси. От малка вярваше в предзнаменованията и винаги откриваше по някое, когато мислеше, че и се случва нещо важно. Имаше собствена система да проверява хората и събитията – спираше за момент неподвижно,  преставаше да мисли и се ослушваше в тишината. Едва след това се впускаше в едно или друго или завързваше ново запознанство. Не че чуваше нещо, просто се вслушваше в себе си – това на мнозина се струваше налудничаво, но и прощаваха.

   Този следобед тя умишлено беше освободила за себе си – да се скита като безпризорна из най-затънтените места в града и да пие кафе, само с чадъра под ръка.

    Първо реши да отиде до зоопарка, но по пътя видя стария, грохнал Младежки дом, в който бродеха само пенсионери и прецени, че там ще бъде достатъчно празно и тъмно, за да се скрие човек за едно кафе. И влезе. Вътре, на единствената заета маса в сладкарницата седеше шумна компания и в едно от момичетата тя разпозна Мая.

   Красивата Мая – с необичайната, бледо златиста кожа, с порцелановосините, като нарисувани очи, стърчаща една глава над другите, високата, извънземната Мая! Сега приличаше на смачкана снимка, която някой се беше опитвал да изглади. Но беше същата.

   Госпожицата храбро прегърна чадъра си и се запъти към масата. Около нея танцуваше призракът на същата онази дискотека, на която с Мая се бяха видяли за последен път. Пак в този Младежки дом, преди петнайсет години. Беше велика вечер, те двете бяха избягали тайно от вкъщи, за да влязат на концерта на една осемдесетарска група. По пътя спореха дали има бог, много глупав разговор, а всъщност всяка оглеждаше другата и тайно и се възхищаваше. Точно пред входа госпожицата беше извикала: “Нека, ако има бог, да ми даде знак!“. И токът в целия град беше угаснал за 10 минути. Да, прекрасно беше... А на другия ден Мая, с цялото си семейство, заминаваше за Канада.

- Все още си вълшебница – каза тя, докато и придърпваше стол до себе си. – Говорех им за тебе и ти влезе!

   И времето потече различно. Госпожицата остави чадъра си, запозна се с всеки поотделно – „Жаклин, Адел, Деси – тя е от София“ – представяше ги Мая. Бяха дошли с нея от Канада, на „малка екскурзия“ и разговорът преминаваше ту на френски, ту на български.

- А това е Петър, той е тук по работа, фотограф е – мъжът беше противно спретнат и госпожицата веднага реши да не говори с него. Мая и разказа целия си живот – как се омъжила, щастливо, имала дъщеря, която носела само дрехи от суров лен, от другите кожата и се изприщвала, мъжът и бил българин, журналист в една канадска телевизия, тя никога не му била изневерявала, имала котка, но тя избягала. Никога...

- Какво? – сепна се госпожицата като събудена от сън.

- Казах, че никога не срещнах приятелка като теб – повтори Мая. – Там няма такива.

- Какви няма?

- Ами такива, като тебе. Помниш ли онази дискотека, преди да замина. Онзи от групата цяла вечер гледаше тебе, а после аз се целувах с него. Даже ревнувах малко, така те зяпаше... Беше странно. И ти не ми се разсърди тогава...

- Не, не ти се разсърдих. Трябва да вървя – госпожицата се изправи и се насочи към вратата. Сбогува се бързо, остави телефон на Мая, взе нейния. И се спаси навън от внезапно отеснялата сладкарница, вехта като старо палто. Закрачи енергично, сякаш дяволът я гонеше по петите. И наистина чу стъпки – фотографът вървеше след нея, неестествено чист и изгладен, с походка на  Буратино.

- Госпожице, забравихте си това – тя високомерно се усмихна и си взе чадъра. – Може ли да ми кажете къде тук мога да снимам нещо интересно, природа или някакъв строеж, или... – той очакваше тя да му помогне. И  нещо я отключи. Времето отново потече различно. Без да разбере как, тя му разказа за всичките  свои места, за циганската махала, която се вижда от най-красивото място в зоопарка – алеята с арка от рози и зеленина. И за лъва, който циганите се опитаха да откраднат за месо в най-гладната зима, за другия лъв, който заспиваше само ако му пуснат радио, и как пазачите хранеха лъвицата с бял хляб, а тя се търкаляше и мъркаше като коте. Говореше като отвързана. Смееше се и сякаш чуваше някой друг, отстрани. Беше и не беше на себе си.

А вечерта отидоха на ресторант и отново си говориха къде тя ще го заведе, за да снима и колко хубаво ще си прекарат утре и много други глупости. И тогава той внезапно каза:

- Помниш ли Закона на Ом? – тя мълчеше. Ресторантът затваряше и госпожицата изведнъж се уплаши.

- Законът на Ом гласи – каза той - „Силата на съпротивлението между точка А и точка Б е право пропорционална на силата на енергията, която протича между точка А и точка...“ – госпожицата не го остави да довърши. Реши да си тръгне.  Написа му телефона си. Навън ръмеше,  а тя не забеляза. Преди да заспи, си прошепна наум: “Нека, ако има бог, да ми даде знак!“ Ослуша се и заспа в тишина.

На другия ден не се обади никой. След два дни звънна Мая.  Гласът и беше изтънял, все едно е дишала хелий. Съжалявала, че не се обадила по-рано, но... Случило и се нещо изключително – „Влюбена съм“ – изписка. Спала с Петър, не, за първи път изневерявала на мъжа си, но...Беше като плоча, пусната на бързи обороти - Петър просто я разболял. Завел я на най-страхотните места в града – „Аз самата никога не съм ходила в зоопарка, а той знаеше за него. И такива неща ми разказваше. Там има една такава арка, зелена, и лъвът е наблизо, Петър го хранеше с хляб, говореше му, не знам, поддадох се... ти ще ме разбереш, само на теб мога да кажа. Като се върна в Канада, това ще се прекрати, разбира се. Ох, извинявай, че те занимавам, но с някого трябва да говоря." Чак сега млъкна и сякаш връзката се загуби. Внезапно додаде със собствения си, нисък  глас:  "Между другото снощи той ме заведе в един страхотен ресторант, управителят те познава, каза, че си  забравила един чадър там. Сега е у мен. Искаш ли да ти го донеса?“ Госпожицата преглътна веднъж и каза много тихо:

- Не е моят.

- Какво каза, не те чувам?

- Не е моят. Чадърът ми е при мен. Не съм била аз. Управителят се е припознал.

- Така ли? – Мая замълча. – Както и да е, ще се видим ли преди да замина, сърдиш ли се, че не се обадих по-рано?

- Не ти се сърдя, Мая. Но утре заминавам аз. По работа. Съжалявам.

Тя не помнеше как приключи разговора. Седеше в кухнята и се взираше в празната закачалка за чадъри. За момент застина, спря да мисли и внимателно се заслуша – нищо не чу. Беше наистина сама.