Говорещият    с  Бог

Селото  бе на  десетина  километра  разстояние  от Смолян. Сгушено между два  рида,  то  имаше изцяло южно изложение. Източния  рид бе по-нисък  и слънцето през  по-голяма част от годината  радваше  с топлата си  длан  ранобудните  селяни. Радваше. Така  беше  преди много,  много лета. Слънцето  пак  изгрява и  залязва,  но  няма  ги  селяните.  Сега  селото има само един жител - едноръкия  Йордан.

С него започва броенето,  с него свършва. Това трябваше  да е шега,  която  той

измисли,  но  никой  от тези,  които я бяха чули,  не се засмя. Звучеше  плашещо

- това е последния жител. Като апокалипсис...

Йордан не гледаше  толкова  мрачно на своето  положение. Беше  открил  пречистващата  магия  на самотата. Имаше  време и  възможност  да  види  истинското  лице на  природата,  без  шум  на мотори,  без мирис  на изгорели  газове,  без  обичайните  сплетни  и  скудоумие на хората.

Но кой е  Йордан? И как  бе попаднал  тук? Сам?!

Йордан бе  роден  тук,  преди  шестдесет  и  девет години. Беше сам,  един на  майка и баща. Семействата  тук не  бяха многолюдни. Животът тогава беше  безспорният  победител в двубоя. Какво можеха  да направят  хората  със  слабите си ръце,  да  секат дърва,  да сеят картофи,  да изградят чешма  и ред други обичайни  неща, но да се борят със Съдбата  те не си и помисляха. Затова  се свиваха с челядта. Едно,  най-много две. Трябва да го отчуваш,  да му дадеш нещо  като се зажени...               А откъде?

После  дойде  социализмът,  започна  индустриализация  на района.  В Смолян  изградиха  заводи. Горското стопанство  даваше  хляб  на повечето селяни. Те си бяха  потомствени  дървосекачи. Дай им брадва в ръцете,  дай им  участък за сеч  и

ги гледай  отстрани. Потта се лееше като река от обветрените  им чела,  но една лека  усмивка  на тиха радост  не слизаше  от лицата им.

  Бащата  на  Йордан   също беше  дървосекач. Цял  живот. От момче, та  до пенсия.

Йордан  не тръгна по бащините   пътеки. Времената  бяха други. В селото  имаше  училище  до четвърти  клас, по новому. Още в  началното  училище  той  усети  една  тръпка  към  машините,  която определи  живота  му. В учебниците пишеше  за  огромни заводи,  за  кораби,  които  прекосяват океана и за още  много чудеса  на техниката. Искаше  това да прави,  да създава  машини,  а  не  да сече дърва. Да има  ловки и изкусни  ръце,  с  които  да прави чудеса,  не като  ръцете  на баща му, които  приличаха  при  допир на  парче  дъска - корави  и  непохватни. Завърши

прогимназия  в съседното  село. То беше  досами  Смолян. Голямо  и много  различно от неговото. Тамошните хора бяха  начетени,  с друг  поглед към света.

Продължи   образованието  си  в механотехникум. Взе  диплома за  фрезист.

Отби  казарма  в Кърджали. Обикна   града в малкото време,  прекарано на свобода,

в  градски  отпуск. Един малък родопски град  с нов  модерен център,  широка главна улица,  театър,  кино. Това си  беше  голям свят за него,  селянчето от  селото между  двата  рида. Харесваше  му  да  живее така. След  казармата  започна  работа  в  завода  за  селкостопанска техника в Смолян. Стана  много добър  майстор-фрезист. Нестандартното оборудване,  много допълнителни приспособления  към различни металообработващи  машини бяха негово дело. Но  за да забързаме  историята,   ще се  спрем  на  по-важните  моменти от живота на  Йордан. Ожени се. По-правилно е да се каже,  че  жена му го ожени за себе си. В любовта  той не беше  вещ. Любовните умения   си  имат  и наследствен дял,  и  придобит опит. Той нямаше  нито  едното,  нито  другото.  Жена  му  имаше  вродения инстинкт  на самка,  да подбере  най-подходящия  за нея самец. Този носеше добри  пари и  нямаше  никакви апетити  към  други  женски  тела. Впоследствие  той разбра грешката,   но беше  твърде късно. Знаеше от  опит,  че всяко незнание се заплаща.

Цената  зависи  от  нещото, което  засяга  това незнание. В случая,  част от живота  му - десетина  години след женитбата. Бяха охладнели  напълно  един към  друг. Живееше по инерция. Чашката  му даваше  кратка  радост,  но той нямаше  склонност  към  алкохолизъм. Просто  такава  беше  средата. Постоянно някой  черпеше за нещо. А  и  имаше за какво. Ако не можеше  да се намери някаква част за кола, пералня  или нещо друго,  той е човекът,   който можеше да я направи.

Тогава такава беше фактурата,  стъклена. И тогава се случи  нещастието. Фрезата   завъртя ръкава  на  работната му манта. Бяха срязани  и сухожилия,  и  кости. Наложи се ампутация. Остана  без дясна ръка. Беше времето на промяната. Всичко се тресеше в очакване на  нещо ново и непознато. Нещо хубаво. Само Йордан не очакваше  нищо хубаво. Загуби работата си. Не получи  обезщетение, имаше алкохол в кръвта.

Жена му подаде молба  за развод. Разведоха се  набързо,  всеки имаше  своите  основания  да избяга по-далеч  от другия. Тя - той вече не носеше пари  и беше извън вижданията ù за  живота. Той - тя  беше смразила душата му,  движеше се в  една постоянна тъмнина. Искаше  светлината.

     И така се озова  на село  в бащината си  къща.

На първо време  имаше двама  глухи  и полуслепи  старци, с които с виждаше, но скоро и те се преселиха  при останалите си съселяни на оня свят. Йордан остана единственият  селянин на това призрачно село. Старците му бяха подарили неща,  важни за живота тук. Единият му подари женско козле,  а другият  -  едно пале.

Козлето стана  кротка  млекодайна  коза,  а  палето,  гласовит,  смел пазач и приятел. Отначало  Йордан  търсеше в паметта си спомена за града, за работата.

Също като наркоман,  той  беше впримчен от  навика. Но също  както при наркомания,  съзнанието  за  друга реалност  взе да се  връща  и  при него след известно  време   прекарано  в усамотение.

Започна  да усеща  отначало миризми на  дървета,  на  цветя,  на  топло мляко  и на още безброй неща, които е познавал,  но  сякаш  безвъзвратно забравил. Това му усещане  го направи  истински щастлив. Посрещаше изгрева  с усмивка - денят  ще е хубав. Преоткриваше  света. Започна  да си говори на глас. Така му  харесваше. Неговият глас  беше  неговата  компания. Беше му достатъчна.

Обикаляше  селото,  гледаше къщите  и си  спомняше  за техните  стопани. Доби навик  край къщите  на негови приятели и роднини  да  води  разговор с тях. Той задава  въпроси,  те отговарят. Получаваше  се. Той пита на глас,  те,  директно в спомена за тях,  отговаряха. Отговорите  винаги бяха  интересни и  следваха  спомена за човека. Започна  често да ходи до малката порутена  църква. Вратата ù още малко време да беше минало и щеше да падне. Той я оправи. С една ръка. Почисти  пода от прах и отломки. Все пак това е храм  и последният  жив е длъжен да се грижи за него. Така си говореше,  докато работеше. Стенописите  бяха

поизлинели  през годините. На  места,  където водата  беше капала  през пробития покрив,  рисунъкът  беше изчезнал. Йордан  се взираше  да разбере какво е  имало,

но не беше вещ в светото писание  и  сглобяваше всичко като рисунка,  на  която не разбираше  смисъла. Отказа се. Оприличи  собствения си живот с тези стенописи -

и там имаше  много заличени места. Но щом усетеше,  че го грабва пристъп на носталгия,  махваше с ръка  и търсеше  животинките  по двора.

Отначало  повече мислеше  върху това, което вижда,  но по-късно  мислите му не изпитваха  тягостната  близост на погледа. Започна да  говори с Бог. Не беше религиозен в смисъла,  като  партийна принадлежност. Така му се струваше,  когато някой коментираше тази тема. Вярата  в бога  не е проста декларация,  а  цялостно усещане  за всичко около тебе. За зеления стрък,  който с нежното си стъбълце отмества  неща, доста по-тежки от него,  за да погледне небето,  за малката лястовица, която отглежда с  радостно чуруликане  малките си рожби,  за дъжда,  който носи влага  за  треви и  дървета... Ние сме  само част  от тази вселенска  картина,   но дали  сме  достойни  за  останалото. Какво се случи, че той сега е отшелник  в селото? Дори му стана весело. Както си имахме  цар за премиер, така и аз съм   отшелник  в собственото си село. Иди, че го обяснявай  на  някой чужденец!

 Някога  не са могли да ни разберат, но сега май изобщо  няма да схванат  за какво става дума. Ха, ха, ха! Така  се смееше, когато се допираше  до абсурдните  теми.

Питаше  за  смисъла  на  всичко, което става с човека. От раждането  до самата  му

смърт. Себе си имаше  предвид.  Защо  трябваше  да направи  такава  голяма обиколка  във  времето, за да се върне  там,  откъдето беше тръгнал? Бог  никога не му отговаряше,  но  и той не се нуждаеше  от отговор. Въпросите винаги бяха  риторични.

От  града  понякога  идваха   посетители,  кой случайно спрял,  кой наследник  на имот,  дошъл да нагледа какво  може  да се  изкара  от  бащинията. Но и едните, и другите  носеха само  неприятни  спомени. Случайно спрелите  изхвърляха  всевъзможни боклуци,  сякаш това е сметище, а  наследниците  бяха в едно  гадно настроение,  те са очаквали   замък,  а намират  един  буренясал двор с  малка къщичка  с килнат  на една страна покрив. И празно село. Ужас. Бягаха  презглава и повече не се връщаха. Йордан  престана  да се приближава  и да говори  с тях.

Болеше го от това, че хората освен пари друго нищо не виждаха. Сякаш тук не е имало  живот, любови, празненства - цялата  история  на това място, от което и те водеха началото  си. Наследниците не заслужават и това, което е останало.  Те  няма да има къде да се  върнат, щом не припознават   като  безценно родното място на бащите и дедите си.  Но после идваше другата вълна. Тя пък казваше, времената са такива, хората изнемогват. Така е... Спираше спора. 

       Онзи  ден   забеляза   един голям джип  да спира на  малкото селско  площадче.

Гледаше отдалеч. Не  се интересуваше   от  хората,  още повече  от тези с големи  коли. Бяха  мъж и жена. Жената пушеше,  а мъжът ровеше  нещо в багажника. След малко си заминаха. Йордан отиде  да провери  има ли нещо за почистване.  До мястото,  където беше спрял автомобилът, имаше  един кашон. Надникна  и видя  вътре  едно  бежово пале. Беше малко,  но прогледнало и в прекрасно здраве.

Той  го взе в ръце. Палето радостно изскимтя и  го близна по лицето.

-Господи,  само ти  можеш да измислиш такава изненада -  каза на глас Йордан.

Две едри  сълзи се стекоха  по небръснатите  му   бузи. Забърза  към  къщи   да нахрани  мъничето. И  да го покаже на останалите  три кучета  и седем котки,

дошли пак  по този път от града.