На следващия ден шефът ми забрани да ползвам служебната кола, до второ нареждане. Не се изненадах, още след спречкването осъзнах, че той ще ме лиши от привилегии. Въпреки това ме беше яд на простотията му. Казах си, че непременно трябва да си потърся друга работа. Но не бях настроена да сменям работата си, харесвах това, с което се занимавах в момента.

Секретарката дойде в стаята ми и ми заяви, че трябва да отида да подам някакви документи в общината.

– Деси, това не е моя работа – казах аз.

– Шефът каза ти да отидеш – отвърна секретарката и ми се усмихна дяволито. – Ядосала си го май. Какво е станало?

– Нищо не е станало.

– Не ме будалкай, станало е нещо. Вчера. Да не би случайно да ти е пускал ръце?

– Не, не ми е пускал ръце.

– Мен от време на време ме пощипва по задника, но аз не му се репча. Ти обаче със сигурност си му се изрепчила. Оправяй се сега сама, не мога да ти помогна.

– Не съм те и молила да ми помагаш – казах аз.

Деси се изкиска подигравателно, после се врътна на токчетата си и излезе.  

Налагаше се да отида до общината с градския транспорт – нямах достатъчно пари за такси.

Докато чаках на спирката, отпусната тежко върху патериците си, заваля дъжд. Скрих се на сушина, за да не се намокри гипсът. Автобусът, който дойде, беше претъпкан, затова реших да изчакам друг. Следващият също беше претъпкан, но аз го атакувах. Хората търпеливо ме изчакаха да прехвърля патериците си в едната ръка и да изкача трите ужасно високи стъпала, без да рискувам да се пребия от бързане. Шофьорът обаче бързаше, чух го как ми тегли една майна. После някой ме блъсна в гърба и аз, за да не падна, се хванах за един възрастен мъж. Той изсумтя недоволно и се извърна настрани.

Рейсът се понесе напред, а аз наместих патериците под дясната си мишница и се хванах с лявата ръка за близката седалка.

– Няма ли някой да отстъпи място на това момиче? – каза стоящата до мен русолява жена на около петдесет години. Гробно мълчание. – Не виждате ли, че е с патерици, едвам се държи на краката си – продължи да се възмущава жената.

– Благодаря, госпожо, но не искам да сядам – казах аз.

– Как така не искаш, не те виждам аз, че се мъчиш.

– Наистина, госпожо, наместила съм се удобно, добре ми е така.

– Какви времена настанаха само!

– Стига си опявала ма, дъртачко – провикна се седящият на два метра от мен шкембест мъж на около четиридесет години. – Не я ли чу, че не ще да сяда.

– Но тя е с болен крак…– измънка стреснато русолявата жена.

– И какво, аз да не съм лекар. Като не ù харесва градският транспорт, е, пълно е с таксита. Цяла минута я чакаме да се качи и после защо рейсовете закъсняват. 

– Как можете да говорите така, господине! Не ви е срам!

– Казах ти да млъкваш!

– Не го слушайте. Моля ви отстъпете място на момичето! – каза жената.

– Госпожо, благодаря ви, но няма нужда да се разправяте с простаци заради мен. А и кракът ми вероятно няма да се събере отпред, тъй като не мога да го сгъвам. Нали разбирате, разстоянието между седалките е твърде малко и…

– Какво? Простак ли ме нарече? – Шкембелията ме гледаше злобно. –  Искаш ли да те изхвърля от рейса със се патериците, пикла с пиклите такава.  

Аз си замълчах, не ми се участваше в скандали.

Дойде време да слизам. Не успях да докуцукам навреме до вратите и те се затвориха пред носа ми.

– Моля ви, отворете, не успях да сляза! – провикнах се аз към шофьора, който прояви разбиране и отвори вратите. Заслизах припряно, удряйки на няколко пъти гипсирания си крак в стъпалата.    

Шкембелията изкрещя:

– Хей, кучко саката, що не си размърдаш малко кльощавия задник! Няма цял рейс тебе да чака! Заради теб закъснях, смотана патко!

Автобусът потегли от спирката, но след петдесетина метра пак спря – двама мъже налагаха шкембелията.