Стоях пред входа на болницата, подпряна на дървените патерици, които ми бяха дали, и гледах ужасено стълбището. Докато вървях по коридора на излизане, не срещнах особени проблеми при придвижването с патериците, но сега имах чувството, че ще падна и ще си счупя още нещо. Огледах се безпомощно наоколо. Имаше доста хора, но никой не гледаше към мен. След малко реших, че ще мога да се справя и сама. За моя радост стълбите бях добре почистени. Преместих патериците напред и ги подпрях на първото стъпало. Бавно заслизах надолу, като внимавах да не ударя босото си ходило в стълбите. Лекарят ми беше казал, че в никакъв случай не трябва да стъпвам на пострадалия крак. По едно време се олюлях, но успях някак си да запазя равновесие.

– Помогнете на това момиче! За малко щеше да падне по стълбите! – извика една прегърбена възрастна жена.

Минаващият покрай мен мъж направи крива физиономия и неохотно се приближи до мен. Аз му казах, че нямам нужда от помощ и продължих да се клатушкам надолу. След известно време успях да се добера до паркинга. Спрях за момент, за да наместя щипката, която придържаше навития до бедрото десен крачол на дънките. Гипсът се виждаше почти целия; струваше ми се, че изглеждам ужасно потрошена. Реших, че не трябва да ми пука. В единия ъгъл на паркинга беше спряло такси. Отправих се към него, шляпайки из преспите с изправния си крак. Студът вече започваше да щипе босото ми стъпало и аз размърдах пръсти, опитвайки да го стопля. Не успях. Ускорих крачка, защото исках по-бързо да се добера до таксито. Чух бръмчене на мощен двигател и видях, че към мен се приближава огромен джип. Застинах на място. Джипът профуча само на около метър от мен и изпръска краката ми с киша. Гипсът стана целия на петна. Притесних се, защото лекарят ми беше казал, че не трябва да го мокря. Преместих патериците под дясната си мишница и се опитах да го почистя с лявата си ръка. Продължих да се тътря напред. Придвижвах се по-бавно от преди, защото ме беше налегнала умора, а и пукнатото ми коляно пулсираше от болка. Мечтаех да се прибера вкъщи и да си полегна. Видях, че таксито тръгва и извиках от яд. За моя изненада то заобиколи паркиралите коли, а след това спря точно пред мен. Отвътре изскочи мъж на около четирийсет години, който ми се усмихна приветливо.

– Видях, че вървите към мен и реших да ви улесня – каза той.

– Много ви благодаря, много мило от ваша страна – отвърнах аз и се ухилих широко.

Мъжът отвори предната врата, за да мога да вляза. Аз измъкнах патериците изпод мишниците си, хванах ги с дясната ръка и се подпрях на покрива на колата. Тъкмо се канех да седна, когато осъзнах, че гипсираният ми крак няма да може да се събере вътре. Вероятно, ако бяха обездвижили коляното ми в свито положение, щеше да се получи, но така – в никакъв случай.

– Така няма да стане, по-добре да седна отзад – казах аз.

Таксиметровият шофьор ме изгледа стреснато.

– Не, не! – възкликна той. – Ще избутам седалката назад.

Аз гледах скептично на предложението му, но се отдръпнах назад, за да видя какво ще направи. Той избута седалката и отпред се отвори доста място.

– Не искам да ви създавам затруднения – промърморих притеснено аз.

– Няма проблеми, та нали сте клиент.

Докато сядах, ударих гипсирания си крак във вратата и изписках от болка.

– Внимателно, внимателно! – извика разтревожено шофьорът. – Ударихте ли се?

– Нищо ми няма – отвърнах аз и махнах небрежно с ръка.

– Дайте да сложа патериците ви в багажника.

Аз му ги подадох, после хванах с две ръце гипса, за да се опитам да го наместя вътре.

– Подът е кален, по-добре подпрете крака си на таблото, ей там, над жабката. Идеята му не ми се стори много добра, но не му възразих. А и долу наистина беше доста кално. Подхванах крака си с две ръце и го вдигнах нагоре. Бялата “колона” тежеше доста. Шофьорът изприпка до мен и ми помогна да подпра петата си над жабката. Ръката му се плъзна за момент по гипсирания ми прасец. Почувствах се неловко.

– Наместихте ли се удобно? – попита шофьорът.

Аз кимнах, а той запали двигателя. Казах му накъде да кара, после се отпуснах на седалката и притворих очи.

– Счупен ли е? – Той кимна към гипсирания ми крак.

– Коляното ми е пукнато.

– Лоша работа. Боли ли?

– Не много, търпи се.

– Как стана?

– Паднах в една шахта.

– Мамицата им, крадат капаците на шахтите, затова стават такива неща.

Замълчах си. Изобщо не ми се говореше, исках само да се прибера вкъщи, да си почина и да се отърся от ужаса, преживян предната вечер. Шофьорът престана да ми задава въпроси, сякаш бе усетил какво ми е настроението. Тогава забелязах, че той от време на време поглежда босото ми стъпало. В очите му блещукаха странни пламъчета.

– Имате изящен глезен, а и извивката на стъпалото ви е много секси – каза той и нервно прокара пръсти през косата си.

Аз се изчервих и се вторачих стреснато в лицето му. Той се усмихна плахо.

– Пръстите ви са малко късички, но пък имат момичешки чар. Хубаво е, че не сте си лакирали ноктите. Не харесвам лакирани нокти.

– Какви ги дрънкате, по дяволите? – извиках аз и се надигнах.

– Спокойно. Просто реших да ви направя комплимент. И не ме гледайте с такива уплашени очи. Не ям хора.

– Това, че не ядете хора е прекрасно, но още по-прекрасно ще е, ако престанете да ме задявате и ме закарате до вкъщи.

– Ще ви закарам където трябва, не се тревожете – каза той, ухили се мазно и добави: – Струва ми се, че под гипса се крие един строен и добре оформен крак.

– Вече разбирам защо висяхте пред болницата.

– Дълго чаках да се появи нещо свястно – каза той и се изсмя гръмко, като потърка слабините си с длан.