Грешница

Жената се ослуша тревожно и погледна към  планината. Навсякъде вреше и кипеше от месец и тя преглътна мъчително. Мъжът ú беше на фронта, а тя сама с  децата и стария свекър едва смогваха с полската работа. Слуховете, донасяни от преминаващи, караха сърцето ú да замръзва. В устата на всички бяха издевателствата на гърците и техния жесток девиз ”Българин да не остане!”.

- Мамо, бежанци! – втурна се през портата  голямото ú дете.

Тя обърса ръце в престилката, остави недоизпрани дрехите в легена и се показа на улицата. Върволица като мравуняк пъплеше по пътя. Лицата на всички бяха уморени и уплашени.

- Бягайте! – викаха те на излезлите хора от селото. – Гърците палят всичко по пътя си! Бягайте към България!

Жената притисна момченцето към себе си и се прибра. Десет години работиха като роби за това парче земя. Едва вдигнаха нова къща. Синовете пооотраснаха, а момиченцето се роди през зимата. Пуста война! Как ще остави градина и къща, как ще отиде да живее на чуждо място?

Погледна към стареца. Той мълчеше и гледаше в нищото. Годините го бяха превили и от зимата не бе същия като преди. Седеше на двора под ореха и пушеше. Сега бе свалил лулата и тръскаше с пепелта ú оловни думи.

- Събирай багажа, снахо, вземай децата и  тръгвай!

- А ти, тате?- въпросът ú увисна самотен.

- Моята е изпята – въздъхна той. - Дали гърците ще ми вземат главата, или оная с косата, все  едно. Гледай да отървеш децата.

- Тате - проплака снахата и се приближи към него, но той я спря с вдигната ръка.

- Войната е по-страшна от чума, снахо. Няма  победител и победени.  На всеки къса месо от сърцето. Бягай с децата,  а мене ме остави.

До вечерта тътенът от гръцката кавалерия започна да се чува. Бежанците продължаваха да прииждат на групи. Сърцето ú се късаше от болка.  Нямаше вече съмнение - трябваше да замине.

- Бягайте - викаха  уплашени преминаващите покрай тяхната къща. – Бягайте, че лошо иде!

Вечерта забули селото, когато огнените цветя на пожарите от съседни села разкъсаха ризата на небето. А нейното сърце се  разкъса от чувството за вина.

Жената се защура като луда из къщата. Трябваше да събере покъщнина - кое по-напред, Боже, шепнеше тя. Минаваше от стая в стая и трупаше в каруцата на двора топли дрешки, вода, малко хляб, старата домашна икона, недотъканата черга от стана – с жълти  и оранжеви шарки, като плаха светла надежда.

- Остави тая каруца, снахо – прекъсна мислите ú  старецът. - Грабвай мулето и тръгвай с децата. Гърците ще са тук до сутринта.

Замаяна, тя метна чергата върху мулето, върза дисагите  и намести двете момченца отгоре. Бебето гукаше в ръцете на свекъра. Той целуна момиченцето по шапчицата с треперушка отгоре и се загледа в  планината. Оставаше сам  със смъртта.

- Време е - прокашля се той и замълча.

Тя се наведе да му целуне ръка, но той я отдръпна и тя гузно отстъпи.

- Прости ми, тате – прошепна младата жена и хвана повода на мулето.

По пътя се сляха с бежанци от Баракли Джумая. Бебето лежеше на гърдите ú и дишаше тежко. Беше болно от седмица. Имаше огън и тя го носи няколко пъти на баене, но детето отиваше зле. Лоши предчувствия я заливаха и тя вървеше като несвястна.

Тъмнината ги обгърна, пътят стана каменлив и стръмен. Изкачиха  хълма и  от там погледнаха селото. Бе студено в планината, децата спяха в дисагите, а малкото бе млъкнало от известно време и тя с тревога пипаше челцето му често-често.

- И гробището са запалили, огън да ги гори и тях - проплака жена близо до нея.

Снахата се взря в пламъците. Гореше и селото, и гробището. Почувства лед в сърцето си. Без гроб ще остане свекърът. А тя и децата ú вече бяха без дом.

Вървяха цяла нощ. На развиделяване клоните с влажни росни листа я удряха през лицето и тя с устни ги облизваше. Стискаше бебето и със страх се питаше защо не проплаква. Побутна го с пръст, то не отвори очи. Бяха в средата на върволицата бежанци и тъкмо прехвърляха билото на планината. Пътеката беше тясна и тя не можеше да спре или отбие.

- По-бързо! - викаше  водачът на групата. – По-бързо, ще ни настигнат, преди да стигнем България!

Тя плачеше беззвучно и стискаше бебето. Ръцете му бяха ледени, а очите му не се отваряха. Храната намаляваше, а имаха още  път.

Към обяд трябваше да признае истината -  детенцето беше мъртво. Искаше да спре  да го погребе, но страхът я скова. Не смееше да се отдели от групата и го остави под един храст.

- Прости ми, Господи, ако можеш – проплака тя и  сърцето ú в този момент бе по-студено от камък.

До вечерта стигнаха първия български град. Краката я боляха, и сърцето. Храна нямаше, от водата останаха няколко глътки и тя я пазеше за синовете. Огледа се.

- Отивайте по къщите на бегалите турци! – викаха им хората от града. – Е, там, до турското гробище!

Тя дърпаше мулето към указаната посока и сякаш вървеше по разпалени въглени.  Къщите на избягалите турци зееха празни, с извадени прозорци. Местните бяха ограбили каквото могат и сега къщите приличаха на човеци без  очи.

Тя спря пред малка къща срещу вратата на  гробището. Заради ореха, който ú напомняше изгорения дом в Хазнатар. Свали децата от мулето и седна на прага.

- Кога ще ядем, мамо? – задърпа я за полата малкият син.

Очите му бяха гладни и пълни със сълзи. Нито едно от децата не попита за бебето. И тя се почувства най-прокълнатата грешница в света. Стисна очи и стана.

Намери в градината малко домати и чушки, приготви набързо храна на синовете и ги остави да спят. Извади иконата и я сложи срещу турския оджак.

Ако знае стопанката какво става в дома ú, въздъхна тя. „Войната е по-страшна от чума!” чу  думите на стария свекър и се разплака. Колко още щеше да откъсне от сърцето ú тя?

Вечерта отиде за вода и  мина  напряко през турското гробище. На връщане съгледа мъничък гроб. Коя ли майка е оставила тука детето си, запита се тя. Наведе стомната и  го преля. После се свлече на земята  и ви като вълчица в тъмното.

Прибра се у дома със сухи очи. Целуна децата  и се прекръсти пред иконата.

- Живея с децата си в турски дом, а моя го изгориха гърците. Детето ми и свекърът останаха непогребани, а аз преливам чужд гроб и се моля за прошка, а знам, че такава за мене на тоя свят няма – шепнеше жената и удряше глава в коравите дъски.

На другата вечер, и много вечери след това тя пак минаваше през турските гробища и пак преливаше детския гроб с прясна вода и сълзи.  Прибираше се после със сухи очи, целуваше двете момчета и разговаряше с иконата до сутринта.

 Бе 1913 година и войната разкъса  много човешки сърца.