- Ако наруша клетвата, нека падна мъртъв от коня! – рече йоанитът. На български. Сигурно Шуна го е научила какво точно да каже. Малко заваляше думите, но му се разбираше. Славянин беше. Немец не може да говори така нашия език. Славянин значи. Кой ли е и какъв? Не го е избрала Шуна случайно. Има тука нещо по-дълбоко, но какво – само тя знае.

Шуна... Обърна се на изток, разпери бавно ръце, запя. Песен ли? Що за песен беше това? Нисък, продран, равен звук, все едно държи исо в черква.

- Ааааааа...ааааааа...

Ръмжи. Като вълк. Като звяр. А ръцете й – широко, широко и по-нагоре. С хищни пръсти и нокти.

- Ааааааррррр...ааааааа...

Какво е това нещо? Уж е без думи, а го разбираш. Всичко разбираш. Знаеш, усещаш, звънтиш. Съживяват се погубени истини, сенки от миналото фучат наспроти вещицата яко вихър и порив. Бяга разпиляна мъгла, а отсреща блести непобедимото слънце, та едва можем да виждаме стройното девиче тяло, плътно обвито в черна кожа, върху която искрят сребърни знаци на сила и българщина.

Пък тя пее.

Да ни подлудиш ли искаш, Шуно? Малко остана. Не е дадено на простите люде да прозираме как душа може да напуска обиталището си, а на нейно място да идват нявгашни духове на жреци, колобри и канове.  Боли ли те, милата ми? Мене ме боли. Заради тебе. И ме е страх.

Защото нейното ектение ставаше все по-далечно и все по-дълбоко, като на чужд човек, докато накрая заглъхна съвсем и се обърна на нещо друго:

- Ааааааа... Азъ... – изрече могъществено Гласът.

- Азъ, Азъ, Азъ... – повтори ехото на гората.

- Букъй, Вядя, Глаголи, Добро, Йестъ, Живяти, Дзело, Земля, Иже...

Тогава не разбирах, после ме научиха, сега казвам и на вас: Тая алфавита, която е нашата писмовност, не я мислете за прост сбор от черти и резки. Тя е много повече – молитва е. Отколешна, българска и прабългарска. Като „Отче наш”, само че по-хубава, защото е към своите ни богове. Когато Борис и Климент предали българската земя на Христос и на новите букви, когато избили верните родове и разрушили капищата, воглаве с Медното ни гумно, сърце не им стигнало да погубят и Великата молитва, останала от деди. Не посмели, че страшна им била славата на онези, старите. Ами я оставили да я срича всяко дете, пристъпило прага на школото. Да остане с българите завинаги. Ех, позавъртяли й началото, та много да не се набива на поповете на очи, ама ако я изречете на глас, колкото повече към края отивате, толкова се отмива от нея всичко славянско и християнско и си остава чистото и здраво българско, каквото е било при Крум и Аспарух. И преди тях. Опитайте! Сами се убедете! Ще ми се да бяхте с мене тогава, в Конявската планина, когато Шуна се молеше. Когато беше извикала на Велик сбор духовете на бащите ни. Когато ветрищата беснееха, а чародейката издълбоко и с несвой глас редеше нашата, тайната, родната, святата молитва...

- ... Твръдо, Укъ, Фрътъ, Хяръ, Отъ, Ци, Чръвъ, Ша, Ща, Йеръ, Йеръй, Етъ, Ю, Я, Енъ, Онъ, Йенъ, Йонъ

И като изрече всичко това, Шуна се обърна отведнъж, та преряза гърлото на кучето си. И пръсна кръв навсякъде, потече преизобилно по камъка, горско пиле записка и стана земетръс, разлюля се земята под краката ни, понечи да ни потрупа, да ни затрие. Но не можа. А в целия този ужас девойката побърза да замахне с ножа отново, разпра топлите още, неспокойни гърди, бръкна в тях и отдели сърцето, което биеше, туптеше и не щеше да повярва, че е умряло.

- Богом напред, радвайте се! – глухо ни продума тя. – Угодно е небесех да вземем, за което сме тръгнали. Вижте сърцето, пипнете го, ако не вярвате. Гладко, здраво и валчесто. Голяма сполука ни чака.

- Да ти опустее и сполуката! – викнах насреща й. – Жена ли си, звяр ли си, какво си?... Що ти беше виновно кучето? Мене да ме беше заклала, грехове имам да плащам, ами то? Знаеш ли, Шуно, че никой никога няма да те обича повече от това сърце, дето го стискаш в ръката си? От тука напред и ти си сама като мене, и още отгоре, че аз поне цял живот без свиден и свой, свикнал съм, ама ти, твоето ще е по-лошо и от моето... Защото колиш и бесиш. Най-близките си. Давиш ги в кръв.

А вещицата вдигна почервенялата си пестница напреде ми. И челото й беше червено, и очите.

- Ти ли се намери да ме съдиш, бе? Ти ли само имаш душа и на тебе ли ти е само жал? Да мълчиш и да се скриеш, че ако не трябваше най-милото си да сторя жертва, твоята глава щях да резна и чаша да си направя от нея! Ама то и сега не е късно. Жив за нищо не ставаш, курбан чорба поне да излезе от тебе!

И потръгна Шуна към мене, а аз отстъпих и се поприслоних зад гърба на рицаря. Не вярвах наистина да рече да ме убие, ама знаеш ли я? Че беше страшна и велика егълнишката чародейка. Трептеше и светлееше среброто по нея, черните й одежди подобяваха вълча козина, а дългият остър нож беше насочен към мене и мътно, жадно търсеше още гърла и приношения... Нова крачка направих назад, и втора, и тъкмо да обърна позорно гръб и да побягна като последен страхливец, когато викна Сирмината щерка:

- Гледайте!

И ни посочи мъртвото песовище, от тялом чието шуртеше гъста кръв. И се лееше кротко връз каменния капак на ковчега, гдето момата беше заклала кучето си. Течеше по невидими улеи, дълбани кой знае кога и от кого. Течеше, зографисваше тайна карта, запечатана каменем от векове и появила се явно сега, поради невинната жертва, положена от Шуна пред покойните прадеди. Вашите прадеди, българи! Които отрекохте и забравихте. Ала те още са тука! Не можахте да ги прогоните. Живеят, помагат и искат най-доброто за своите деца. Които сме всички ние. Всички. Заедно. Деца. На българите. На старите... И тая карта полека явяваше пред нас пътя, по който да минем, за да намерим короната на българските царе. Виеше се пътят из радомирските пущинаци, нагоре и надолу, та накрая се спря и смири в пещера някаква, която върху камъка беше белязана със същия забранен и прокуден Дулов знак като онзи на вещерските Шунини дрехи. Там трябваше да отидем. И отидохме. Кръвта ни отведе. Кръвта на последния от стражите на България. Пожертвахме го и вече няма кой да я пази. Само вие останахте. Затова бойки и будни бъдете. Не допущайте да погине бащиното огнище. Четете и препрочитайте сию книжицу и пазете я да не изчезне! Защото мнозина са, които искат да изтрият всеки спомен за гордост и смелост и да направят децата и внуците ви слуги и измекяри!