Бог, който е в Троицата, сътвори небето и земята, и морето, и всичко, което е в тях, и което е дошло от небитието, защото нямаше свят и нямаше нищо в него, а Бог го превърна в битие и стана светът. И тогаз Той взе пръст от земята и създаде човека, когото награди със своя образ и стори така, че да разговаря с него, да владее всички животинки и да е началник над цялото видимо божие творение. И го остави в рая, но дяволът му завидя и прелъсти първия човек заедно с жена му Ева. Затова човекът бе изгонен от рая и от божественото място на този свят, и Бог стори така, че след него да отпадне целият човешки род...

Кой си ти, Дяволе? Къде си? Как да те намеря? С рога ли си? Копита имаш ли? С какво име те викат твоите вещери и бродници? Сатана ли си? Или си Луцифер? Чувал съм някои братя от манастира да те наричат Азазел и да се кръстят като побъркани. Виждал съм ги да бесят черни котки. Тия същите са ми казвали, че в Земенския манастир идвали от далечни западни земи някакви странни хора да служат безбожни литургии на падналите ангели. Дяволе, Дяволе, защо ми плашиш монасите? Покажи им се, поне да знаят от какво и как да се пазят. Ако не го направиш, аз ще те издам. Защото добре те познавам. Де да беше такъв – с козина и опашка, какъвто те изписват. Но не си. И името ти е друго. Преди беше Баязид Светкавицата. После Муса Кеседжията. После Мехмед Завоевателя. После Селим Свирепия. После Сюлейман Законодателя. После Мурад Третия. И после четвърти. И десети. И стотен. Но все същия. Кръвник. Злодей. Касапин. Лукава змио, колко българи вече прелъсти да забравят майчин език и бащино огнище, и още колко искаш да отмъкнеш, мръснико? Няма ли край? Няма ли насита?

Ами ти, Боже? И ти ли си турчин, Господи? Ако не си, защо не воюваш с тия пусти агаряни, с тия черни арапи, с тия жълти манафци? Или ще кажеш, Боже, че монасите са твоята войска с расо за броня и молитва за оръжие? Лъжа е това, Боже. А истината е, че бронята на твоите монаси са имотите, а като оръжие държат парите. Или не знаеш, че в годината 1569-та от Христа, султанът, дано се затрие родът му, заграби всички православни църкви и манастири в империята, без тези в Цариград и още два града. И позволи на християните да ги откупят. Що пари се потрошиха тогава! Не продаде ли Зографският манастир всичките си овце, биволи и коне, не заложи ли при евреи сребърните си съдове и метоха на река Струма, само и само да се отърве? Хиляди и хиляди аспри! Не можехме ли да ги дадем за стомана и за барут, а не за турска милост? По каквито и манастири да съм ходил, навсякъде се хвалят с иконите си. Тази била неръкотворна. Онази правила чудеса. Какви са тия чудеса? Какви са тия икони, дето трябва да се бранят не с вяра и молитви, а със сиромашки пари и еврейски жълтици? Нали уж вярата планини премества? Къде са ти светците – войни, Господи? Къде са свети Георги, свети Димитър, свети Теодор Стратилат? Защо те си не пазят иконите, а трябва простите, измъчени орачи и копачи българи да ги откупуват от поганците с кървавата си пот?

А помниш ли, Боже, летото 6977-мо от Сътворението на света, или 1469-то от Христа, индикт втори, когато ковчегът на свети Ивана Рилския беше пренесен от преславния град Търнов и от Загорската земя в неговия манастир, който се намира в Рилската пустиня? Помниш ли как християните честваха похода на светите му мощи, както някога дедите им са чествали победите на Самуил и на Асен? Помниш ли как българските велможи го удариха на ядене и пиене като на царска трапеза? Обаче, когато решиха свещениците в Средец да изпроводят ковчега със свещи и кандила, някой от народа рече: „Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят.” И всички се съгласиха. Толкоз. Светец ли е, мощи ли са, ние се боим от завистта на агаряните. Дайте да се скрием, да се наведем, да си платим, дано ни отмине.

Не мога да забравя думата на Степан Димитри: „Клето българско стадо, без овчар останало, вълци те водят на паша!” И е истина! Не плаща ли чернокапият гръцки владика в Цариград, дяволското изчадие, не плаща ли на султана и пешкеш, и харадж, и всякакви други данъци и подкупи с повод и без повод? И от кого взима тия пари, ако не от българите, които нечестивият падишах е предал да страдат под неговата власт? И не е ли нашият кюстендилски владика Михаил сърбин, от сръбски княжески род? Грижи ли се той за народа си или предпочита да живее добре и в разкош? Кажете, вие по-добре знаете, аз ще мълча. Такива са ни владиците. Такива са ни овчарите.

Не.

Не съм прав.

Уморен съм и съм гладен. Студено ми е. Затова говоря така. Стар съм и съм сприхав. Не искам да съм стар. Но какво да сторя? Страх ме е. Не защото ще умра. А че нищо не съм оставил след себе си. Нямам деца. Нямам семейство. Никога не съм любил жена. Седя в тясната си килия и мисля – дали писането поне малко прилича на това да се любиш? Може и да прилича. Нали се разголваш. Нали се отдаваш. И се надяваш твоето усилие да даде плод.

Не е право, че всички монаси и църковници са страхливи и нечестни. Има и истински християни. Вземете един Дионисий Рали, за когото тепърва много ще чуете. Какво като е грък? Нали той започна великата война за нова България? Вземете свети Пимен Зографски, дето си вадеше очите да рисува по стените на селските църкви. Вземете свети Георги Софийски – това младо и хубаво момче на двайсет години, което не пожела да се отрече от род и език и прие мъченическа смърт от побеснелите турци. И още колко като тях? Стотици ли са? Хиляди? Или още повече? Цяла една армия от мечтатели, дето зъзнат и страдат по тъмнините. И всеки от тях със своята нищожна сила се труди, за да не изчезне България, да не се затрие, а да пребъде. Без да очакват отплата. Умиращи с отворени очи, без да са вдъхнали дори и една свободна глътка въздух. Очакване. Каква хубава дума! Има и още по-хубава – чаяние. Всеславное чаяние болгарское. Виждам в сънищата си странен монах с рошава коса и гневен поглед, дето все ме пита: „О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” Кой ли е той? Сигурно не се е родил още. Но да знаете – от него ще започне някой ден всичко. От монаха. От книжовника. Защото е речено: „В началото бе словото, и словото беше у Бога, и Бог бе слово.” Виждам и друг човек – още по-странен. С гайтани и ширити по дрехите, с гола сабя, с бяло чело и тънки мустаци. Заобиколен от ликуващи селяни, той вика гороломно: „Братя българи! Христос възкръсна и в нашата земя!...” Луд ли съм? Или прозирам бъдещето? Вие ми отговорете! Вие сте бъдещето. Не аз. Аз съм миналото. Непотребното, запустяло минало. Онова време, в което живя Димо Сирак. За него ще ви разкажа.