Гробът на Димо: Жив

 Чудех се аз ли водя магарето или то мене. Нямаше ни път, ни пътека по тая пуста планина. Давахме го на кестреме – през чукари и оврази, прескачахме ручеи, закачахме се по шипоци. И да ви кажа – магарето по-умно беше. По-мъдро избираше откъде да минем и как да заобикаляме непроходимите джендеми. Свършиха водачите. Измряха. Останах само аз, който за нищо не съм кадърен. Дишах тежко. Пот се стичаше по лицето ми. Пот ли? Или сълзи? Кой знае... Има ли значение?.. Важното беше да се изкатеря. И катерех се Тъпчех българската земя, търсех върха, превил се под бремето на ковчега. Право е, не на мене, а на магарето лежеше той, ала и аз усещах някакъв непоносим товар на плещите си. Затова приведен бях и една що не лазих нагоре по рътлините. Оставиха ме да се оправям сам. Всички. Даже и Шуна. А пък рече: „Не ви оставям”. Лъжеш, вещице! Като не ме оставяш - ела, покажи ми пътя към върха, помогни ми! Спрях. Спря и магарето и допря топлата си муцуна до ръцете ми. А пчели жужаха, пеперуди хвъркаха нагоре-надолу, птички пееха и любеха се в гнездата си. Над това всичкото грееше благодатно слънце и целият свят радостен беше, и доволен беше, и живееше, само аз носех скръб, мъка и гроб. Буйната трева меко се залюля около коленете ми. Приседнах в нея. И целият почти се скрих. Разрових пръстта. Всякакви буболечки се разбягаха околом. И червеи имаше. Дали тези ни ядат, когато сме в земята? Или има някакви особени? Човекоядци. Дето дебнат, скрити в преизподнята, а когато им хвърлиш нов труп, насбират се яко чакали около мърша? И гризат, хапят и късат плът... Що за човеци биваме, щом тия твари винаги ни побеждават? Нали уж сме подобие Божие? И тебе ли ще те ядат червеи, Господи? Някой ден, когато този, който е над тебе, се умори от твоята несправедливост... Защото ти не си най-отгоре, не... Винаги се намира друг, който е по-високо, който е по-бесен, който е по-всемогъщ. Не си единствен, Боже. Много сте. И се трепете и избивате без милост и срам. Като нас!

 Пак хленча, пак съм недоволен. И защо? Че съм сам и не знам на къде да вървя. Ала по-ясен друм не може да има – нагоре, нагоре, нагоре. И когато около тебе няма вече друго, освен звезди и небеса, значи си стигнал. Значи там е върхът. И там е гробът.

 А че съм сам – дали е проклятие? Или благословия? Кого чаяех до мене сега? Да заровят Димо мъртвите не са способни. Живите не са достойни. Искаш ли някой да оплаче ковчега ти, приятелю мой? Редно и прилично би било тука да е поне твоята сестрица-звездица – Денка. Все я криеше ти, Димо, та да не би да й навредят турците. Остана си тя самичка – жертва невинна на братята си. Без деца, без мъж и венчило. На никого не я довери. Даже и аз не знам къде е. Но можех да я потърся. Поне да опитам. Но си спомних какво каза на децата на Алтън Сирма, когато трябваше да я погребваме. Че не им било там мястото. Нямали право да мислят за майка си като за умряла. А че е жива. Сирма жива била. И ти си жив, Димо! Никой няма място до ковчега ти. Ти си жив, а аз умрях вместо тебе. Затова сега съм тук. И мъкна кирки и лопати за гроба ти. Само аз мога. Но за едно ми е мъчно, приятелю мой. Да имаше, ех да имаше деца, на които да кажа същото: „Не мислете за баща си, че е умрял. Жив е!”... Да им се радвам какви са руси, хубави и смели. Като тебе. Но не би. Пресъхна родът ви. Никого не оставихте след себе си... И Денка, и ти. Така било писано.