После той написа последните думи с  остатъка от нейното червило върху огледалото - “Гущерите не обичат портокали”.
    Така те двамата определяха себе си.
     Той - гущерът, студен, но привързан към единственото нещо, което му даваше подслон - онова портокалово дърво от поезията на Лорка.
      Тя - портокалът, който зрееше, докато наглата влюбеност на един пустинен гущер  го накара да се покатери по нея - и с тежестта на самотната си обреченост да счупи тънката връзка между небето и земята.
     Тя зрееше толкова отдавна, че вече си мислеше, че ще изгние неоткъсната. Семето в нея искаше да се пръсне по това, което бе създало - и нея самата.
    Той обичаше слънцето, но, невидял го никога, създаде свой идол - едно слънчево кълбо, родено на хиляди километри от слънцето и далече на мили от дребния нещастник долу.
   Когато, прегърнал своето дребно божество, той мастурбираше, онази неузрала портокалова същност ликуваше, заради своето откриване.
   Тя започна да омеква от този студен допир  на земята, която желаеше и наглия допир на онзи, който я любеше.Той отдаваше любовта си. Пръскаше това, което е мечтаел да дава на своя идол, на това, което, сам съборил на земята, въздигаше и смачкваше едновременно.
    Вече пръснала себе си, посяла красотата на своята възвишеност тя пося и наглото семе на този, без когото вече не можеше.
   Тя умря.
   Той вече не можеше да люби слънцето.
   Тя ражда.
   Той вече не обича портокалите, но продължава да обича слънцето.
Сега дояжда дъщеря си!

/2006 г./