30.

В шест и половина здрачът обгръщаше Нов хоризонт като надиплена тъмносива пелена и ниските сгради се превръщаха в редици от призраци, събрани на тягостна раздумка. Чарлс стоеше на верандата на Ерик, вдигнал яката на коженото си яке и наблюдаваше как, една по една, светлините на бунгалата от отсрещната страна на улицата угасват. Хората излизаха навън, нарамили сакове с багаж и тръгваха след Иван и Ричард. Разговори почти не се чуваха – тук там, някоя откъслечна дума, някой кратък въпрос. Ерик му бе казал, че най-късно до осем, двата автобуса и самолета ще са натоварени и ще отпътуват. В селото нямаше да остане никой.

„Бива си го, Ерик, умее да убеждава.“, помисли си Чарлс и пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си. Студеният вечерен вятър брулеше лицето му и караше кожата му да настръхва. „Ако е имало някога друг от нашия нещастен вид със завидни лидерски качества, освен мен, това е той.“

Само десет минути след разговора им, Кметът Пабло Фернандес, директорът на училището Иван Андонов и Ричард Крайлър, треньорът по плуване, тръгнаха из града и започнаха да събират хората. Пилотът продължи зареждането на самолета с гориво и тестовете за изправност, шофьорите на автобусите също се отправиха към превозните си средства, за да ги подготвят. Скоро селото щеше да се опразни напълно.

Вратата зад него скръцна и се отвори. Чарлс отстъпи крачка назад и неволна усмивка разсече лицето му.

Ерик стоеше пред него със стария си защитен шлем в тъмночервено и сиво. Носеше черна риза и панталони, а на раменете му висеше тъмночервено наметало. В ръката си държеше друг шлем – по-нов вид, от сребрист, олекотен метал.

- Ще ме убиеш! – през смях, Чарлс наведе глава и сложи ръка на челото си. – Ти сериозно ли?

Ерик се ухили и дръпна наметалото си.

- Бях го заврял в един шкаф в килера – отвърна. – Знаех си, че ще повдигне духа ти!

Чарлс замълча. След първоначалната неволна реакция на комично неверие, почувства как по гърба му полазват тръпки. Този стар костюм не само караше Ерик да изглежда като идиот. По някакъв странен начин, той го караше и да става убиец. Или пък го слагаше, когато решаваше да стане убиец.

Вгледа се в очите на приятеля си. Те бяха спокойни, съсредоточени. Нямаше я в тях онази остра, смъртоносна решителност от миналото. Онзи черен блясък, прикриващ дълбоката, стаявана с години болка. Не – в тях сега имаше само мир. Най-сетне, след толкова години борба със себе си и с миналото, Ерик се беше успокоил. И очевидно, този път, единствената причина да се облече по подобен начин, бе да развесели самия него.

Когато осъзна това, Чарлс се усмихна отново.

- Да, стари приятелю – той се пресегна и го потупа по рамото. – Накара ме да се почувствам много по-сигурен, наистина. Приветствам с огромно удоволствие завръщането на Магнито.

Ерик приседна на един от столовете на верандата и остави втората каска на масата.

- Иска ми се да можех да кажа същото и за теб – промълви той. Вгледа се в тъмната улица зад оградата.

- Какво имаш предвид? – Чарлс се отпусна на другия стол. Последните три часа бе непрестанно на крака и сега усети, че стъпалата му тръпнат от болка, а мускулите на бедрата и прасците му се свиват спазматично.

- Иска ми се и аз да можех да приветствам със същото огромно удоволствие завръщането на професор Екс. – Ерик въздъхна.

- Ерик…- Чарлс се размърда неспокойно на стола. Всички светлини на улицата бяха угаснали, откъслечните разговори вече не се чуваха. Кварталът тънеше в пълен мрак и тишина. Само вятърът свистеше в оголените клони на дърветата, сякаш им шепнеше неразбрани заклинания. – Не мога да избегна това. Не мога да избегна конфронтацията с Антъни.

- Напротив, можеш! – Ерик се обърна рязко към него. – Можеш да си сложиш ей-този шлем тук! – посочи към масата. – Можеш утре сутринта пак да си изпиеш дозата серум! Можеш да ни оставиш да посрещнем проклетия Антъни и да му прережем шибаното гърло. После ще намерим Ема Фрост, и Питър Странд, и другите двама телепати в Европа и Азия, които са отговорни за бедствията и ще ликвидираме и тях. С това ще се приключи. Знаеш, че вирус, който не намира приемници, рано или късно изчезва от само себе си.

- Значи така, Ерик – промълви Чарлс. Опря несъзнателно пръсти на слепоочието си. – Пак тръгна да убиваш хора, така ли? Значи съм бил прав да се стресна от екипировката ти. Никога няма да се уталожи това желание за кръв у тебе, а?

Ерик се наведе към него през масата. Ръцете му се свиха в юмруци, очите му пламнаха.

- Чарлс, Антъни е болен! Шансът да се възстанови – шансът ти да му помогнеш да се възстанови – е изключително малък. Сам ти ми го каза преди половин час, забрави ли? До момента повече от трийсет хиляди души са мъртви заради него и ще стават все повече и все повече! Той унищожава света, а ти пак мислиш как да го спасиш!

- Всеки заслужава своя шанс – каза Чарлс тихо. – Колкото и малък да е.

- И каква цена ще платиш ти за този шанс, който му даваш? Рискуваш разума си, живота си! Чарлс, ти си единственият ми приятел. Единственото ми семейство. Нямам никой друг вече. Ти, и приятелите ми тук – само вие ми останахте. Не искам да те изгубя. Не искам да се жертваш заради някакъв побъркан маниак! Моля те!

Чарлс стисна зъби и погледна Ерик право в очите. Погледът му бе толкова остър, че Ерик подскочи и се отдръпна назад на стола си.

- Много пъти в живота си съм се жертвал заради побъркани маниаци, приятелю! – процеди той. – Ако не беше така, ти самият нямаше да си жив в този момент. Не смяташ ли?

С тези думи той стана, заобиколи масата и рязко заслиза по стълбите. Жестока болка пронизваше стъпалата му – стискаше зъби, за да удържи стенанията. Прекоси градината и отвори външната порта. Излезе на улицата и тръгна по тротоара, надолу в мрака.

След десетина минути чу стъпки зад себе си. Задъхан, Ерик се изравни с него. Беше махнал костюма на Магнито и носеше обичайните си работни панталони и кожено яке. Само каската стоеше на главата му, и в лявата си ръка, държеше другата.

- Добре – избъбри той, търсейки погледа му. Чарлс спря и сви устни. – Добре, предавам се!

- Предаваш се! Смяташ, че това е игра на шах ли, а?

- Не! Прав си, Чарлс! Прав си, по дяволите! Поддадох се на навика, на старото си мислене! Прав си и те подкрепям изцяло, повярвай ми! Мамка му, не мога да разбера как точно това, заради което се караме най-много, ме кара да те обичам най-много!

- Обичаш ме, защото те карам да заобичваш себе си – Чарлс въздъхна дълбоко и понижи глас. Вгледа се напред, мъчейки се да различи края на улицата в тъмнината. Някъде надолу трябваше да е пресечката, която водеше към неговото бунгало. – А ме мразиш, защото смяташ, че не трябва да обичаш себе си. За толкова години, как не се научи най-сетне да се цениш, Ерик!  

- Трябва ми още малко време, предполагам – каза Ерик. Двамата продължиха бавно надолу по тротоара. – Още малко бръчки и още малко бели косми в косата.

- Добре. Дано доживея да те видя помъдрял!

31.

Зад ниската ограда на дома си, Чарлс с изненада различи фигура, седнала на верандата. Беше обляна в езерото от светлина, плиснато от уличната лампа на тротоара. Когато отвориха портата и стъпиха на асфалтовата алея, лицето ѝ се очерта съвсем ясно пред погледа му.

Лили.

Тя се изправи в мига, в който ги видя. Дълъг плетен зелен шал загръщаше раменете ѝ над дънковото яке, косата ѝ бе хваната на конска опашка. За първи път виждаше косата ѝ вързана – напомни му на ученичка, готвеща се за наближаващо контролно.

- Лили! – възкликна Ерик и веждите му се свиха рязко. – Какво правиш тук, Ричард не мина ли да те вземе?

- Да, мина преди петнайсет минути – отвърна тя и слезе по стълбите. Спря се пред тях. Чарлс я усещаше, че се опитва да улови погледа му, но той преднамерено гледаше само към гънките на шала върху раменете ѝ. – Казах му, че няма да дойда и че съм съгласувала решението си с вас.

- Ти луда ли си! Ричард обясни ли ти колко сериозна е ситуацията? Слушай, момичето ми, не е време за драми. Питай Чарлс, той също не би искал да си тук. И за него, сигурността ти стои на първо място. Нали така? – Ерик го погледна, но Чарлс не отговори нищо. Стоеше, неспособен да помръдне, нито да отрони нито дума. Зеленият шал се уголемяваше и разгръщаше пред очите му; превръщаше се в необятна пролетна ливада, напоена с уханието на цветя.

- Ооо! Чарлс, моля те, кажи ѝ да тръгва! Все още може да ги хване, вероятно още се настаняват! Чарлс!!!

Лили пристъпи напред и хвана ръката му. Пръстите ѝ се преплетоха с неговите. Чарлс почти не ги усети – бе спрял да чувства тялото си, сякаш се бе парализирал отново, но не само от кръста, а и от врата надолу. Виждаше дланта ѝ, малките бели пръсти, свити около неговите, но не можеше да помръдне своите, да отговори на милувката ѝ. Единственото, което успя да направи, беше да повдигне очи и да срещне нейните.

Огромни сини очи, засенчени от гъсти тъмни мигли. Бяло лице с прекрасна, гладка кожа, незасегната от бръчки на тревога. Бледи, пълни устни, леко разтворени, вперени в неговите. 

„Виждаш ли ме?“, питаха и устните, и очите ѝ. „Виждаш ли ме?“

Виждаше я. Не, сега не можеше да види светлината в съзнанието ѝ, но я виждаше отпечатана върху лицето ѝ, върху ангелското спокойствие, което то излъчваше. Виждаше я в мекия блясък на косата ѝ под светлината на уличната лампа, в плавните, утешаващи извивки на тялото ѝ.

Разтърсиха го хиляди иглички, като в деня, в който взе серума на Ханк за първи път. Отново почувства кръвта, течащата във вените си, напрежението в мускулите, хладния вятър върху кожата си и топлината на малката длан, скрита в неговата.

Пое си дъх и стисна силно ръката ѝ в отговор. Отдръпна я.

- Нека остане – каза дрезгаво и отстъпи настрани. – Ерик, дай ѝ да си сложи каската.

- Какво? Момент…Чарлс… чакай, чакай! Не можем да я оставим тук! Освен тебе, не мога и нея да я мисля! – Ерик го хвана за рамото и впери очи в неговите. – Хвани я и я изпрати до автобуса, моля те!

Устните на Чарлс потръпнаха. Поколеба се за миг, не знаеше какво да каже. С ужас усети, че очите му се пълнят със сълзи.

- Мисля, че ще имам нужда от нея, Ерик – прошепна едва чуто.

Настъпи тишина. Ерик стоеше и го гледаше втренчено. Накрая въздъхна дълбоко, измърмори през зъби едно проклятие и подаде шлема, който държеше в ръката си, на жената до него.

- Вземи! Сложи си го на главата и го стегни със закопчалката отдолу. Няма да го сваляш нито за секунда! Разбрахме ли се?

- Благодаря, Ерик – Лили му се усмихна, после пое сребристия шлем от ръцете му и изпълни нареждането му. Беше ѝ голям – на Чарлс му се стори, че тя се смали в него и отново му заприлича на малко момиче, този път готово да се качи за първи път на велосипед. Ерик я подкани с ръка и тримата тръгнаха към входната врата на бунгалото.

- Вие, момчета, яли ли сте нещо днес? – попита тя, докато тримата влизаха във всекидневната. Чарлс запали осветлението и остави ключовете върху дървения рафт до вратата. – Да ви приготвя нещо, искате ли?

- Щом си готова да готвиш, бих си поръчал печени картофи с наденички – каза Ерик. Свали якето си и го хвърли на близкия стол. – Чарлс, имаш ли бира? Ако не, да ходя до нас да донеса? Трябва да изгълтам една на секундата!

- Хладилникът на приятеля ти зареден ли е за изискванията на изтънчения ти немски вкус? – попита Лили. Отиде до мивката, пусна водата и насапуниса ръцете си.

- Кулинарните ни предпочитания съвпадат, така че предполагам, да. А, можеш да приготвиш малко повече храна. Чакаме гости.

Лили му хвърли поглед през рамо, докато изплакваше ръцете си.

- Гости? Да не би…

- Да. Колко са, Чарлс? – Ерик присви очи, вглъбен в себе си за миг. – Петима, нали? Без Ороро?

На Чарлс му беше трудно да наблюдава обстановката около себе си. Цветовете бяха твърде ярки, очертанията на предметите и двете човешки фигури пред него твърде отчетливи, гласовете им – твърде силни. Чувстваше се като призрак, мъчещ се да си пробие път в реалния свят.

- Какво? – той се напрегна, за да осмисли въпроса на Ерик. – А, да. Петима са. Може и Ороро да дойде, но по-късно. Когато настани децата в лагера.

- Кога ги чакаме приблизително?

- След половин, един час.

- Чудесно – каза Лили.

Чарлс погледна към Ерик, който тъкмо отваряше хладилника и оглеждаше вътрешността му.

- Ерик, затвори хладилника и ела отвън, моля те – каза той с внезапна решителност. – Лили ще се оправи в кухнята, знае кое къде е. Да не ѝ пречим.

Ерик му хвърли кос поглед и се надигна.

- Мислех, че вече изяснихме каквото трябваше – очите му се присвиха уморено.

- Не сме. Облечи си якето.

32.

Двамата седнаха на столовете на верандата. Мракът се бе сгъстил още – толкова плътен беше, че можеше с нож да го разрежеш. Светлината от уличната лампа мъждукаше някъде далеч, недостижима като мираж в пустиня.

Чарлс седеше облегнат назад на стола и се взираше в тъмнината. С полезрението си виждаше наведената напред фигура на Ерик, опрените му на коленете лакти.

- Сигурен ли си, че беше добра идея да я оставим тук? – чу дрезгавия му, тих глас. – Знам, че си влюбен в нея, но тя не е боец. Рискуваме живота ѝ.

- Тя ми дава надежда – отвърна Чарлс, също така тихо. – Не знам защо. Когато се спря до нас на двора, изпитах усещането, че…че трябва да е тук. Че трябва да е до мен.

- Влюбените имат неприятната склонност да вярват в чудеса – забеляза кисело Ерик.

- Не знам, Ерик. Връзката ми с нея, отношенията ни…по-различни са от всяка друга връзка с жена, която съм имал. Не че са били твърде много, но…- Чарлс поклати глава. – Това, което видях у нея първия ден…това е нещо, към което винаги съм се стремял, но никога не съм успявал да го постигна. Мисля, че тя е първият човек, който може да научи мен на нещо.

- Ау! – Ерик се засмя. – Забележително, наистина. Е – явно си заслужава да жертвам резервния шлем.

Той хвърли кратък поглед към него – вероятно очакваше смях и от негова страна – но Чарлс остана мълчалив. След няколко минути, обвитата в чернота тишина най-сетне се пропука отново.

- Исках да поговорим за утре сутринта, преди да са дошли другите – каза Чарлс. Гледаше към бледия кръг светлина на тротоара- толкова близък и същевременно толкова далечен.

Чу как Ерик въздъхва дълбоко.

- Имам чувството, че освен предпазен шлем, скоро ще ме принудиш да си сложа и тапи за уши.

- Имаш ли нещо у вас, с което да ме завържеш за леглото? Имам предвид, да ме завържеш здраво.

Погледна го с крайчеца на очите си. Видя го как повдига високо вежди.

- С цялото ми уважение, Чарлс, но не мисля, че ще представляваш физическа заплаха за някого от нас. Всички ще сме със шлемове и…

- Трябва да ме завържеш! – Чарлс повиши глас, зъбите му бяха стиснати. – Не знам какво мога да направя и колко бързо мога да го направя. Не знам какво ще стане с мен.

Ерик помълча малко, после отново въздъхна.

- Добре. Имам един чифт белезници вкъщи, ще ги взема като отида за бира.

- Добре! – Чарлс потри очи. – И още нещо.

- Какво? Камшици и запушалки за усти нямам, чак дотам не са ми стигали секс експериментите.

- Млъкни! Млъкни и ме чуй! Ако нещата се объркат…ако не успея да отблъсна това нещо, каквото и да е…ситуацията може да стане много сериозна. Аз не съм Антъни, Ерик. Единственият по-силен телепат от мен на тази земя беше Джийн, а тя вече не е тук. Няма да има кой да ме спре. Не знам дали в един момент дори и шлемовете ви ще могат да ме спрат.

- Страхотно- изскърца със зъби Ерик. – Просто страшно! Уникално!

- Ако нещата стигнат до там, искам да…- Чарлс преглътна - …искам да ме убиеш.

Ерик се втренчи безмълвно в него. Ирисите му потъмняха, сякаш целият мрак, заобикалящ бунгалото, внезапно се вля в тях.

- Това е единственото убийство, за което някога ще имаш одобрението ми – промълви Чарлс. – Повярвай ми, никога не бих искал такова нещо от теб, ако знаех, че може да се избегне. Страхувам се, обаче, че може да стане наложително.

- Знаеш ли какво – процеди Ерик, без да откъсва от него потъналите си в тъмнина очи. Устните му се отдръпнаха назад, оголвайки зъбите. Дишането му се учести. – Няма да чакам до утре, за да те убия! Ще те убия сега, нещастнико! Сега!

Той скочи, сграбчи Чарлс за предната част на якето и го изправи. Изрита стола с все сила и той се преобърна шумно на земята. Чарлс усети такова мощно разтърсване, че главата му се завъртя и зашумя; далеч отстрани, до слуха му долетя скърцането на металната външна порта. Извъртя очи и видя, че портата се е откъснала от пантите и се е огънала наполовина.

Той сграбчи китката на Ерик с две ръце, но в същия миг приятелят му го блъсна назад. Чарлс залитна и се хвана за ръба на парапета, за да не падне. След секунда, мълния от болка избухна в лицето му. От гърлото му се изтръгна задавен вик; наведе се напред и посегна към носа си – между пръстите му се стекоха яркочервени струи кръв. През притворените си, сълзящи очи, видя как Ерик сваля надолу свития си юмрук и отстъпва назад. Чарлс направи една залитаща крачка напред, после сграбчи внезапно дървената градинска маса с две ръце, вдигна я нагоре и я запрати срещу Ерик. Масата се блъсна в изправения срещу него мъж, накара го да залитне и да падне на земята. Ерик се извъртя и скочи моментално на крака. Чарлс се хвърли към него и сграбчи двете му китки. Стисна ги с колкото сила имаше. Ерик стоеше неподвижно, дишаше тежко и го гледаше. Можеше лесно да се измъкне от хватката му – беше много по-силен от него, и хиляди пъти по-умел в ръкопашния бой – но не помръдваше.

- Никой няма да може да направи това, освен теб, Ерик! – изхриптя Чарлс, вперил очи в тези на приятеля си. – Нито Ханк, нито Скот, нито дори Лоугън! Само ти! Затова го казвам на теб. Разбираш ли ме? Ще съм спокоен, ако знам, че ще имаш силите и волята да го направиш!

Очите на Ерик се присвиха, сякаш се готвеше да изстреля от тях торпеда от мрак.

- Правиш го, защото търсиш начин да се самоубиеш ли? – изсъска той. – Заради случилото се с Рейвън и Джийн? Защото продължаваш да се чувстваш виновен? Това ли е? Това ли е, нещастник такъв?

- Не, Ерик! – Чарлс не отделяше очи от неговите. Знаеше какво би открил зад мрака, ако можеше да проникне в съзнанието му в този момент. Болка. Огромна, всепоглъщаща, всеизгаряща болка. – Правя го, защото търся начин да оживея!

Настъпи тишина. Постепенно, разтегнатите в зловеща гримаса устни на Ерик се отпуснаха. Ирисите му изсветляха, очите му се притвориха уморено. Той отпусна ръце. Чарлс охлаби хватката си. Пусна го и се отдръпна крачка назад. Изтри кръвта от лицето си.

Ерик пъхна ръка в джоба на якето си. В дланта му издрънчаха ключове.

- Отивам за бира – каза сухо. – Ще дойда след петнайсет минути. Отиди да се измиеш и си сложи лед на носа.

33.

Лили потопи и последния обелен картоф в студена вода и изплакна ръцете си. Вратата се тракна. Тя се обърна и видя Чарлс – носът му беше подут, лицето окървавено. Той свали якето си и го остави на закачалката.

Стомахът ѝ се сви. Беше чула шума отвън и повишените гласове, но Ерик често се гневеше и не бе нещо необичайно около него да се чуват трясъци и бумтене. Никога обаче – поне по нейни сведения – не бе наранявал човек.

- Какво стана? – възкликна тя и изтри ръцете си в дънките. – Чарлс???

- Нищо – отвърна той приглушено. – Имахме малко спречкване. Не се притеснявай.

- Тече ти кръв от носа!

- Ще спре.

Той изчезна в банята и се бави известно време. Когато най-сетне излезе, лицето му беше чисто, а по скулите му блестяха капчици вода. Носът му, обаче, продължаваше да е зачервен и подут. Той отвори хладилника и извади от фризера торбичка лед. Седна на масата, сложи я върху носа си и се облегна назад.

Лили го наблюдаваше с крайчеца на очите си. Обърна се и довърши рязането на картофите. Оваля ги в приготвената смес от подправки. Нареди ги в три тави, заедно с наденичките и ги пъхна във фурната. Изми отново ръцете си и се приближи до Чарлс. Седна на масата до него.

- Не знаех, че с Ерик се биете – каза след кратко мълчание.

- Предизвиках го – отвърна Чарлс. Гласът му беше тих, уморен. Държеше очите си затворени.

- Виж ти! – тя посегна и го погали по рамото. Пръстите ѝ се спуснаха по ръкава на синята му фланелка, по изпъкналите очертания на бицепса и силната, жилава долна част. Преминаха по китката и се спряха на дланта му. Освен с леко стягане на мускулите, той не реагира по никакъв друг начин на докосването ѝ. Не помръдна, не я погледна. Лили задържа дланта си върху неговата.

- Човек трябва да е много смел, за да предизвика Ерик Леншър – забеляза тя. Вложи в гласа си лек хумор, с надежда да го откъсне от мрачното вглъбение, но Чарлс продължаваше да стои неподвижен и невиждащ на стола. Далечен. Недостижим.

- Много смел…или много глупав – промърмори Чарлс.

- Двете обикновено вървят заедно – отвърна тя. Посегна и хвана другата му длан – тази, с която държеше леда. – Дай на мен.

Той я остави да задържи торбичката и отпусна ръката си. Лили държеше леда и гледаше устните му, влажни от водата. Гледаше тънките, очертаващи ги линии, трапчинката на брадичката, леко наболата брада. Умираше да го целуне, но усещаше, че ако само допре лице до неговото, ще превърне устните му в камък. „Отдръпва се!“, помисли. Задушаващата тежест отново започваше да притиска дробовете ѝ. „Отдръпва се от мен физически. Защо? Какво ще се случи? Кое е това, което го кара така да се затвори?“

Седяха и не говореха. След десет минути Лили стана и остави торбичката обратно в хладилника. Чарлс отвори очи и се вгледа в облегнатите си на масата длани. Тя седна пак при него.

- По-добре ли си? – попита тихо.  

- Да. Не се е случило нищо страшно. Не го мисли повече.

- Надявам се, няма да се повтори, нали? Разбрахте ли се помежду си?

- Предполагам. – Чарлс ѝ отправи лека, несигурна усмивка. Лили протегна длан, прекара я по голата кожа на главата му, спря я на тила му. Усмивката му угасна. Раменете му се свиха. Той посегна и отдръпна внимателно ръката ѝ. Задържа за миг в своята, после бързо я пусна.  

- Имаш ли нужда от помощ с готвенето? – бутна стола настрани и се изправи.

- Не, то е почти готово. Чарлс, какво има? Защо бягаш от мен? Защо не ми даваш да те докосна? – тя стана рязко от стола си. – Тази сутрин…

- Тази сутрин е вече хиляди години в миналото – Лили цялата изтръпна от горчивината в тона му. Тежестта в гърдите ѝ се увеличи. Тя се задъха. Затвори очи и се пресегна с мисълта си към светлината; светлината, която я обгръщаше, обвиваше отвсякъде като трептящи, безкрайни околоплодни води. Завъртя се в нея, окъпа се в нея, дробовете ѝ се разтвориха и отново задиша спокойно. Когато отвори отново очи, тежестта беше изчезнала. Тя се спусна към Чарлс, който стоеше до мивката и си наливаше чаша с вода. Спря водата, хвана чашата от ръката му и я остави на плота.

- Тази сутрин е сега –  Лили обгърна врата му с ръце и доближи устни до ухото му. – Тази сутрин е извън времето, извън началото и края, извън живота и смъртта. Тази сутрин е вечността!

Напрегнатото му тяло се отпусна – съвсем малко. Устните му потрепнаха. Той наведе поглед към нея, но в този миг навън се чу скърцане и тракане, последвано от какофония от гласове.

Чарлс се отдръпна от нея. Лили приглади бързо косата си и се обърна към вратата.