30.
В шест и половина здрачът обгръщаше Нов хоризонт като надиплена тъмносива пелена и ниските сгради се превръщаха в редици от призраци, събрани на тягостна раздумка. Чарлс стоеше на верандата на Ерик, вдигнал яката на коженото си яке и наблюдаваше как, една по една, светлините на бунгалата от отсрещната страна на улицата угасват. Хората излизаха навън, нарамили сакове с багаж и тръгваха след Иван и Ричард. Разговори почти не се чуваха – тук там, някоя откъслечна дума, някой кратък въпрос. Ерик му бе казал, че най-късно до осем, двата автобуса и самолета ще са натоварени и ще отпътуват. В селото нямаше да остане никой.
„Бива си го, Ерик, умее да убеждава.“, помисли си Чарлс и пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си. Студеният вечерен вятър брулеше лицето му и караше кожата му да настръхва. „Ако е имало някога друг от нашия нещастен вид със завидни лидерски качества, освен мен, това е той.“
Само десет минути след разговора им, Кметът Пабло Фернандес, директорът на училището Иван Андон ...