48.
Баща, любовник, а сега и брат. Брат, роден от светлината също като нея, но много по-силен. Брат, към който изпитваше неимоверно възхищение.
Той не се впусна в подробни обяснения на случилото се пред останалите, както пред нея, Ерик и Ханк. Дали защото сметна, че не е важно, или просто защото нямаше време, Лили не знаеше. Просто им каза: „Имам оръжие, с което вярвам, че ще надделея над Антъни. Искам да ви дам малко от него. Той е увеличил способностите на последователите си – аз ще направя същото за вас.“
После те стояха около масата, някои прави, други седнали, със свалените шлемове в ръце. Гледаха Чарлс, а той не помръдваше. Пръстите му бяха опрени в слепоочието, очите притворени. Изминаха няколко безкрайни, унасящи минути – тишината не напрягаше, тя отпускаше. На Лили ѝ се прииска да се облегне на рамото на Чарлс и да заспи.
Раздвижването и последвалият шум я разбудиха. Учудиха я различните им реакции. Лоугън се скри в един ъгъл и се разрида. Ороро, тъмнокожата повелителка на времето, която бе пристигнала със самолет преди около час, се сви на един стол и скри лице в шепите си. Слабичкия син Кърт скочи и се разтанцува със смях из всекидневната, размахал дългата си опашка. Питър се облегна на стената, хапейки устни, с широко отворени очи, които се местеха от човек на човек, докато накрая не се спряха върху Ерик и не се заковаха там. Не отклоняваше поглед от него и за миг – на Лили ѝ заприлича на робот с повреден шиен механизъм, който вече може да държи главата си само по един единствен начин.
Ханк остана седнал на стола, но за изумление на Лили, физическата му форма се промени – от грамаден, космат син звяр, той се преобрази във висок, слаб мъж на около четиридесет години, със симпатично издължено лице, разрошена черна коса и големи тъмни очи. Мъжът се огледа объркано, после грабна одеялото, проснато на облегалката на съседния стол и уви с него голото си тяло. Протегна слабите си ръце напред и се втренчи в тях с разширени очи.
Скот също остана на стола си и за около десетина минути бе напълно вцепенен. Заради защитните очила тя не можеше да проследи погледа му, но нито едно мускулче на челюстта му не трепваше, а фигурата му бе като изляна от камък. Най-сетне той се изправи, бутна стола настрани и със залитане се приближи към Чарлс. Чарлс отдръпна малко количката назад, за да му позволи да застане пред него.
- Тя дойде при мен…- прошепна Скот. Коленичи и хвана ръката на Чарлс. – Имаше светлина, страшно много светлина…и любов. Тя беше там. Джийн беше там. Чух гласа ѝ…каза ми, че ме обича…каза ми, че…- той се пресече и избухна в сълзи. Сълзите му, обаче, се смесваха с усмивка и трапчинки на неизказана радост надипляха бузите му. Чарлс се наведе напред и двамата се прегърнаха силно.
- Знам, Скот - промълви Чарлс. – Джийн дойде и при мен. Каза ми какво да направя, как да се измъкна. Посочи ми пътя. Не е мъртва, там, при светлината е. Светлината е начинът да я достигаме, а и тя нас. Винаги ще е с нас. И тя, и Рейвън, и Алекс. И брат ти Алекс, Скот. И той е там.
- Аз…не знаех, че може да е толкова прекрасно…толкова хубаво… Боже, Чарлс! - Скот посегна, избърса бузите си, посегна да повдигне очилата си, после се спря. – Ето затова не обичам да рева - каза с пресеклив смях. – Не мога да си избърша очите!
- Винаги си бил толкова чиста душа – прошепна Чарлс. Помълчаха малко, после се отдръпнаха един от друг. Чарлс му се усмихна леко. – Я ми кажи нещо сега. Чувстваш ли се по-силен?
- По-силен ли? Не знам - Скот повдигна лице нагоре. – Чувствам се свободен. Не ме е страх вече. В момента не ме е страх от абсолютно нищо. Мислиш ли, че това означава, че…
- Че си по-силен? О, да, със сигурност. Вероятно ако се опиташ, сега можеш да подпалиш и покрива на някоя къща в Сан Франциско.
- Чак там ли? Сериозно? Всъщност, като се замисля…защо пък не? Може и да успея! – усмивката на Скот се разшири.
Един по един и другите започнаха да идват при Чарлс. Лоугън и Ороро продължаваха да плачат и подобно на Ерик, трябваше да бъдат убеждавани, че заслужават стихийния прилив на любов, залял съзнанията им. Кърт изглеждаше обезумял от радост, като дете, което е получило най-сетне мечтания си подарък. Сграбчи количката на Чарлс и се телепортира няколко пъти с нея, на различни места из всекидневната, докато най-накрая Ерик не му извика да престане. Чарлс не изглеждаше да се е притеснил от лудорията на Кърт – напротив, смееше се и му каза, че най-сетне си е припомнил карането на блъскащи се колички от детството. Питър дойде при него, стисна ръката му и му отправи необичайно топъл поглед. После обаче отново закова очите си в Ерик.
Ханк, който междувременно бе изтичал до бунгалото на Ерик, за да си сложи дрехи и да вземе очилата си, седна на стола до Чарлс и го погледна замислено.
- Това нещо…- промълви той и разтри очите си под големите очила. Лили продължаваше да го гледа без да може да повярва на трансформацията му. Единствената форма, в която го познаваше досега от телевизията, бе синия Звяр. Тя очевидно отразяваше силата му, желанието за независимост и контрол над света. А тази, в която бе сега – тази уязвима човешка форма, почти толкова крехка, колкото тази на Чарлс – тя бе нещо, което бе крил от света. Може би и от самия себе си. – Тази…тази светлина, която ни даде, тя явно ни кара да приемем всички аспекти от личността си. Всички. Изненадан съм, че аз…аз очевидно не съм приемал факта, че освен супергерой, съм и човек. Не съм се харесвал като човек, Чарлс. Можеш ли да си представиш? Чак сега го разбирам!
- О, да, приятелю – Чарлс се усмихна. – През цялото време се тормозеше за мутацията си. В началото, като се запознахме, се тръшкаше за големите си крака, после пък, като си отключи преобразяването в Звяр, направо щеше да се самоубиеш. Не това те е тормозело, обаче. Мъчели са те единствено спомените за годините, в които са те скъсвали от подигравки затова, че си зубрач, затова, че си прекалено умен. Това, което си отричал непрекъснато, е не формата си на Звяр, а формата си на човек!
- Абсолютно! – Ханк поклати удивено глава. Вгледа се отново в ръцете си. – Явно свързвам формата си на човек с интелекта си – а винаги ме е било срам от него!
- Което, както сега разбираш, е нещо напълно идиотско, нали? – Чарлс го потупа по рамото. – Мисля, че сте готови, Ханк. Антъни ще е тук след час-два, предполагам. Излезте и доуточнете защитната си стратегия. Ще трябва да ме покриете за половин-един час, докато се боря с него. Ще ми стигне, предполагам. За да имам по-големи шансове за успех, обаче, трябва да го оставя да дойде възможно най-близо - тоест, да е тук, в селото. Искаше ми се да можем да избегнем физическата битка, но няма как. Опитайте се да не наранявате фатално децата, нали? Знаеш, че са болни. Ако ги опазите, после ще освободя умовете им и всичко ще е наред.
- Добре! – Ханк стисна ръката му и се изправи. – Ерик, Лоугън, хайде! Време е!
49.
Лили гледаше гърба му - облегалката на количката беше ниска и закриваше само кръста му. Чарлс се придвижи до мивката, спря и си наля чаша вода. Гледа чашата известно време, после отпи няколко глътки и я остави на плота.
Бяха двамата сами и във всекидневната отново цареше тишина – но този път не унасяща, а наелектризираща. Изпълнена с въпроси.
- Чарлс – каза Лили.
Той постоя неподвижно няколко секунди, после обърна количката към нея. Лицето му беше по-хубаво от всякога – кожата нежна и гладка, очите със светлосиньото спокойствие на юлско море, устните – потрепващи от чаровна момчешка свенливост. Усмихна ѝ се, после завъртя рязко колелата и остави количката да се плъзне сама напред, докато не достигна до масата, където седеше тя.
Лили опря брадичка на дланта си.
- Добър си – на фона на неутралността в тона си, тя вложи и доза закачливост. Чарлс повдигна леко вежди.
- Добър в какво?
- Във въртенето на колелата – тя отметна косата си назад. – Имам чувството, че си упражнявал доста трикове с тази количка. Права ли съм?
- Ами…- той вдигна рамене. – Всъщност, да. Правех го, когато съм нервен. Вместо да тичам…
- Ще ми покажеш ли?
Чарлс я гледа известно време, после се засмя кратко.
- О, моля те!
- Момент – тя се наклони към него, така че лицата им почти се докоснаха. Чарлс не помръдна, но тя видя внезапното напрягане на мускулите на челюстта му и едва забележимото присвиване на очите. Видя и сянката, която падна върху нежната синевина на ирисите му и ги затъмни. – Чарлс, знам, че усещаш това, което усещам и аз. Знам, че светлината вече е в теб така, както е и в мен. И затова знаеш, че всичко ще бъде наред. Нали така?
Лицето му бавно се отпусна. Ирисите му изсветляха. Той въздъхна, после кимна и се усмихна леко.
- Да, знам.
- Добре. Значи можеш да ми позволиш да те докосна, без да изпаднеш в умопомрачителен ужас?
Той не отговори, само я гледаше. Погледът му я пронизваше така силно, че сърцето ѝ се разтуптя, а дланите ѝ овлажняха. Лили протегна ръка и плъзна пръстите си по слепоочието му. После по бузата. По брадичката. Усети новото, леко стягане на челюстта му, после новото, колебливо отпускане.
- Ето, справяш се – тя се усмихна. Наведе лицето си към неговото, докосна с устни слепоочието му. – Не е толкова страшно, нали?
- Не – проговори той. – Не, но…
- Ами това? – тя скочи, прегърна го през врата и седна в скута му. Чарлс се сепна; трепет премина през горната част на тялото му и той се отдръпна за миг назад, задържал дъха си. Лили усети стягането на мускулите на ръцете му; видя как обгръща колелата с такава сила, че кокалчетата му побеляват.
- Хайде! – каза тя. – Седнах удобно, държа те за врата, няма да падна! Покажи ми номерата с количката!
Чарлс издиша задържания въздух. Поколеба се, после наведе глава и я облегна на нейната.
- Ти не си нормална! – промърмори. – Все се карах с Ерик, като ми разправяше, че си луда, ама май ще се окаже прав!
- Хайде, хайде! – тя се разсмя. – Не прехвърляй топката към мен! Аз направих една смела стъпка, твой ред е! Или те е страх? Страх ли те е от екстремните спортове, професоре?
Чарлс си пое рязко дъх.
- Добре, откачалнице! Дръж се тогава! Готова ли си?
Тя едва беше успяла да кимне, когато той рязко завъртя колелата назад и количката се вдигна наполовина във въздуха. Двамата се наклониха толкова много, че Лили не успя да потисне писъка си – стори ѝ се, че ще се сгромолясат с главите надолу. Без да сваля позицията, Чарлс започна да върти колелата – отначало по-бавно, после по-бързо, и по-бързо, докато се завъртяха в такава шеметна въртележка, че стомахът ѝ се надигна и тя се разпищя с все сила.
- Какво правиш? – смееше се и крещеше едновременно. – Ще се претрепем! Чарлс!
- Нали това искаше? – той спря за миг въртенето, после плъзна количката с все сила напред по паркета. Тя полетя като стрела надолу и малко преди да стигнат до стената, той направи рязък завой, от който тя едва не изхвърча във въздуха – спаси я само факта, че стискаше врата му с все сила. Вдигна я отново назад и отново я завъртя в главозамайващия валс; ушите ѝ забучаха и стаята се размаза пред очите ѝ, но тя не спираше да се смее. Накрая той направи няколко силни, раздрусващи подскока напред-назад, плъзна количката напред и я спря до масата.
- Е? – чу тя тихия му глас до ухото си. Дъхът му свистеше – беше се задъхал. Усети ръцете му да я обгръщат и се притисна силно към него; сви се в прегръдката му. Сърцето ѝ биеше лудо, очите ѝ бяха насълзени от смеха и неочаквания страх, който ѝ бе напомнил на лудите ѝ детски дни по лунапарковете.
- Знаех си, че си лекоатлет – промълви тя пресекливо. Вдигна поглед към него и усмивката ѝ срещна неговата. Очите и устните им се засякоха заедно с мислите, които в този миг, макар и неразчетени, бяха едно цяло. – Още като те видях за първи път, си казах – тоя човек сто процента скача по рампи.
- Значи това ти беше първата мисъл за мен, а?
- Да, и…- тя протегна ръка и я прекара през челото му, докосна клепачите му. - …и че имаш невероятни очи.
Клепачите му се спуснаха. Лили се наведе и докосна устните му със своите. Целувката им беше плаха – леко допиране, леко отпиване, като от горчиво питие; после отдръпване; и той я погледна, сините му очи блеснаха срещу нея; после я притегли пак към себе си, впи отново устни в нейните – по-дълбоко, но пак така нежно, с доза младежка плахост, с несигурността на изследовател, който стъпва на чужди земи. Лили галеше тила му, а другата ѝ ръка се спусна по рамото му, опря се на мускулите на гърдите му. След няколко безкрайни мига, Чарлс спря целувката и се отдръпна назад.
- Ще ми позволиш ли да опитам нещо? – попита тихо. Притискаше я към себе си с една ръка, а другата вдигна към слепоочието си.
- Какво? – тя се усмихна.
- Затвори очи.
Тя се подчини. И почти веднага, от светлината, която обгръщаше съзнанието ѝ, се появи фигура. Беше златна и излъчваше меко, ненатрапчиво сияние. Фигурата вървеше към нея и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясни ставаха очертанията ѝ. Лили разпозна Чарлс. Беше същият, но много по-млад – с пълни, ярко очертани устни и гъсти, тъмни къдрици, паднали над челото. Погледът му беше буен, дързък, с нехайното непокорство на безсмъртната младост. Той спря до нея и се усмихна – толкова широка и толкова прекрасна усмивка, че ѝ се зави свят. Светлината започна да се върти около нея, въртеше се с безумна бързина, сякаш отново бе повлечена в екстремния валс с количката от преди малко, но този път валсът не спря, а я поведе някъде. Тя видя малко момче с присвити от тревога очи, което се опитваше да кара колело, но непрестанно падаше. Баща му придържаше седалката и му повтаряше: „Опитай пак, Чарлс! Няма нищо, опитай пак!“ И накрая приклекна при него и му каза сериозно: „Знаеш ли – ако завъртиш достатъчно силно тези педали, можеш да отлетиш в небето!“ „Не е вярно!“, извика Чарлс. „Казваш ми го само за да ме накараш да не се откажа!“ Баща му кимна и се усмихна. „Е, добре. Признавам, че няма да успееш точно да полетиш, но наистина вярвам, че ако човек не се отказва, може да постигне неща, които дори не си е представял!“
Светлината я грабна и я отведе другаде. Лили отново видя момчето – малко по-голямо този път – седнало в клоните на голям бук сред прекрасно, тънещо в зеленина имение. Държеше в ръцете си книга – „Морският ястреб“ на Рафаел Сабатини – и умът му бродеше сред далечните източни морета заедно със смелия главен герой, а сянката разхлаждаше приятно пламналото му чело. После картината отново се смени. Момчето се намираше в средата на огромна, луксозна кухня, а насреща му стоеше малко момиче със синя кожа и навлажнени жълти очи. „Остани!“, каза момчето на синьото момиче, и Лили усети безкрайното вълнение, което караше малкото му сърце да пърха в гърдите му като птица. „Остани при мен и никога вече няма да си гладна!“ Картината се смени отново. Момчето беше вече тийнейджър и се заливаше от смях в тъмен киносалон, заедно с трима свои приятели. Ядяха пуканки, замеряха се един друг и накрая избягаха от салона, защото останалите зрители започнаха да крещят гневно по тях. Нова картина – същият тийнейджър, облечен в риза и елегантен панталон, на официално награждаване за първо място на национално състезание по биология. Гледа към публиката, а там, сред десетките познати и непознати лица, вижда състареното, усмихнато лице на баща си.
После картините започнаха да се сменят по-бързо, макар и да оставаха все така отчетливи и разтърсващо емоционални. Целувка с едно дългокосо русо момиче в ъгъла на тиха нюйоркска улица; тичане под дъжда сред необятно зелено поле с друго момиче, пак русо, но с подстригана по момчешки коса; нощ, прекарана над учебник по генетика, в която цял нов необятен свят се разкрива пред очите му; пиене на шампанско от огромна чаша след защитата на докторската му дисертация и приятелите му около него, смеят се, аплодират го, всичките му приятели; после скокът му в ледените води на Атлантическия океан от един кораб и ръцете му, обгръщащи раменете на непознат, давещ се мъж – Ерик??? Ерик, толкова млад? – и после задавените думи на този странен, млад Ерик: „Мислех си, че съм сам!“ и отговорът на Чарлс, и насълзените му очи: „О, не, Ерик! Не, не си сам!“; после тъмните очи на друго момиче и пръстите на Чарлс, вплитащи се в тъмнокестенявата ѝ коса и тревожният ѝ поглед, отправен към него, докато летят в някакъв самолет, облечени в странни жълти униформи и неговата успокояваща усмивка. После децата – десетки, десетки деца, и всяко едно пристъпващо уплашено към него, към инвалидната му количка и той ги докосва, и сърцето го боли, боли за тях, но само след едно негово докосване, уплахата им изчезва и усмивки грейват на лицата им. Те се смеят, а неговото сърце се изпълва с топлина.
Това беше целият той; целият Чарлс, целият му живот; всеки един момент, който го бе карал да се усмихва, който го беше издигал и променял към по-добро; всичко това минаваше пред очите ѝ, и с всеки кадър и радостта, излъчваща се от него, преминаваше в нея. Вмъкваше се като тънки златни поточета през върховете на пръстите на ръцете и краката ѝ; вливаше се в капилярите и вените ѝ, потичаше по кръвта, изпълваше всеки орган и набираше все повече скорост – дотогава, докато не се превърна в огромна, пълноводна река, която я заля цялата. Тялото ѝ светна, разтърсено от огнен, невиждан екстаз – имаше чувството, че цялата Веселена избухва в нея. И в този миг, потопена в центъра на този съзидателен взрив, тя осъзна, че радостта, че изпълващата я до безумие светлина, която огряваше всички спомени на човека в съзнанието ѝ, това е любовта му към нея. Тази любов бе като слънце, пръснало лъчите си над изпъстрена с цветя ливада. Светлината му подчертаваше всеки цвят и го правеше още по-красив, но същевременно ги сливаше в едно, правеше ги невидими пред всеобхватната му, безкрайна мощ.
Не знаеше колко време е минало – може би бе крещяла, или плакала, не знаеше. Само знаеше, че когато се осъзна, трепереше цялата, а тялото и лицето ѝ бяха плувнали в пот. Изпълваше я замайваща, унасяща топлина. Седеше отпусната в прегръдките на Чарлс и усещаше силните ръце, които я обгръщаха. Той я гледаше с лека усмивка.
- К-какво…- тя заекна. Прегракваше, едва си поемаше дъх. – К-какво беше това…
Той допря лице до нейното. Тя почувства топлината на кожата му, спокойния му дъх.
- Просто споделих някои неща с теб.
- Сподели някои неща с мен ли?? Та това...това беше целият ти...всичко от теб…цялата ти същност…беше едно цяло с мен…превърна се в мен, Чарлс! Превърна се в мен!
- Не целият аз – той се усмихна. - Само добрата ми част. Хубавото е, че вече виждам главно нея.
- Беше невероятно, Чарлс! Никога не съм изпитвала подобно нещо! Такава близост! Никога досега не съм…сливала съзнанието си с това на някой друг! Не знаех, че е възможно!
- Възможно е – промълви той, все така усмихнат. – Но само ако човекът е готов да те приеме. Досега не съм правил това с друг. Не и толкова пълно. Споделял съм по нещо откъслечно, при необходимост. Но по този начин – не.
- Сега вече те познавам напълно. Знаеш ли, видях точно това, което очаквах да видя. Всички тези прекрасни неща…всъщност аз ги очаквах. – тя го целуна по челото, по бузата, по устните. – Любовта е била в теб, Чарлс. Винаги. Не така, както сега, но пак я е имало. И другите са я усещали. Всички хора около теб са я усещали. Дори родителите ти. Дори противниците ти. Била е достъпна за всички, просто някои не са могли да я приемат.
- Да – той въздъхна. – Сигурно е така.
- Искам пак да го направиш! Искам пак да те видя, да те почувствам по този начин! Искам пак да сме заедно така!
Той се усмихна и очите му отново я пронизаха – с такава сила, че тя наведе леко глава, неспособна да издържи на погледа му. Чарлс наклони лицето си към нейното.
- Значи ти се стори по-хубаво от секса, а? – той издиша струя топъл въздух в ухото ѝ. Лили подскочи, после се засмя нервно и наведе глава. Опря чело в неговото.
- О? Ами…ами не знам. Имаше нещо общо като усещане, да, макар че беше доста по-силно.
- Страхотно – той се усмихна. – Значи мога да го патентовам.
Говореше закачливо, но очите му бяха извърнати встрани. Изведнъж се беше отдръпнал от нея – ръката му бе слязла от кръста ѝ и стискаше здраво колелото на количката. Лили видя с изненада, че челюстта му отново се е стегнала, а устните са побелели. С внезапна жар, подхранена от топлината на току-що изживяното, тя го хвана за раменете и го стисна силно.
- Чуй ме! – каза. – Слушай ме внимателно!
Той прехапа устни.
- Виж…
- Чарлс, обичам те! Обичам те както не съм обичала никой друг в живота си! Обичам те толкова много, че ще ми се пръсне сърцето! Толкова те обичам, че за първи път откакто се помня изпитах страх! Страхувам се да не те изгубя, всяка секунда съм в такава паника, че ми трябва ужасна сила, за да се преборя! Знаеш ли какво обаче -ако те изгубя, искам да е заради нещо, което е извън нашия контрол. Не заради твоите собствени глупави страхове! Няма да бягаш от мен! Няма да бягаш от мен, чуваш ли!
Той трепна; после наведе глава и се вгледа в дланта си. Сви я бавно в юмрук, отпусна я.
- Нали беше в ума ми преди малко – продължи тя разгорещено, – не видя ли какво изпитвам? Ако трябва, влез пак, прочети мислите ми, усети чувствата ми! Хайде, направи го! Направи го, за да се успокоиш веднъж завинаги!
- Знам какво изпитваш, Лили – промълви той. Не откъсваше поглед от ръката си.
- Тогава какво?
- Просто не мога да те подложа на това…не знам дали…
- Аз сама решавам какво да правя с живота си. Сега имаш светлината в себе си и тя ти позволява да виждаш грешките, които си направил. Твърде често си отнемал свободния избор на хората около теб. Човек трябва да оставя другите да правят грешки. Остави ме да направя грешка, ако трябва. Остави ме да проваля живота си. Остави ме! Това е мой избор!
Настъпи тишина. Лили дишаше тежко, а Чарлс гледаше ръката си. Най-сетне той вдигна поглед и се усмихна.
- Голяма умница си ти. Винаги знаеш какво да кажеш.
Лили видя, че лицето му отново се е отпуснало и издиша дълбоко, с облекчение.
- Винаги – и тя се усмихна. Чарлс опря глава в нейната, после изведнъж се отдръпна рязко. Стисна силно колелото на количката, очите му се насочиха към вратата на бунгалото.
- Какво? – сепната, Лили свали ръка от врата му.
- Тук са – каза Чарлс тихо. – Идват!
© Невена Паскалева Всички права запазени