- Хайде да преброим звездите! - каза ми веднъж дядо като бях на 5. Така и направихме - излязахме на двора, постлахме една от старите селски черги и седнахме върху нея.
- Това е Вега... - обясняваше дядо. - Те е една от най-ярките звезди... А това е Полярната Звезда. Тя ще ти помогне да намериш Север, когато се изгубиш... -продължаваше той, а аз слушах с интерес и попивах всяка негова дума. Дядо разказваше много увлекателно и аз, която тогава бях още малко момиченце, се впечатлявах от фактите, които той ми разказваше... Когато свърши разказа му, аз му казах:
- Дядо, ти откъде знаеш толкова много? - той се засмя и ми каза:
- Звездите ми разказват за себе си...
- А сега какво ти казват? - попитах аз и останах да чакам отговора с леко отворена устичка.
- Ами... сега ми казват че ме чакат... - усмихна се тъжно дядо. Тогава не разбирах думи като смърт и болест... или поне не ми се искаше да ги разбирам.
- А защо те чакат? - попитах с още по-голям интерес.
- Защото всеки стар човек отива на небето и става на звезда...
- И ти ли ще станеш на звезда дядо?
- Да.
-Кога? Можеш ли сега да се превърнеш?
- Сега не мога... - каза дядо усмихнат, но после добави: - Но скоро и това ще стане.
- Ще ме вземеш ли и мен? - попитах аз. Чудех се какво ли е да си звезда...
- Не, не мога да те взема... - каза дядо и се усмихна добродушно, както винаги...
Аз много обичах дядо, той ми разказваше най-различни истории за Слънцето, Луната, за звездите... По нищо не си личеше, че скоро нещо много лошо ще се случи...
Дядо не беше добре... Имаше рак... Аз естественно не знаех какво е това, но скоро разбрх... Болестта събори дядо на лего... Не минаваше и ден, в който аз да не стоях до нео на леглото и да му разказвам за преживяванията си в училище... Но премълчавах болката, която носех в душата си... "Ами ако дядо умре? Кой ще ме завива нощем? Кой ще ми плете венчета от цветя?... С кого ще броя звездите?" Един ден дядо ме повика и ми каза с пресипнал глас:
- Дете мое... Аз отивам на небето... - той едва се чуваше от шума навън. - Обещай ми да преброиш всичките звезди...
- Дядо, но аз не мога без теб... - почти извиках аз. Думите се изтреляха от гърлото ми като торпедо... сякаш дълго съм ги притискала и сега най-после бяха излезли...
- Можеш, можеш... Аз знам...
- Но ти си ми нужен... Другите не ме рзбират...
-Но аз ще съм наблизо... - измъчено се усмихна той. - Погледнеш ли на небето... ще видиш една нова звезда - това ще съм аз... И ще светя колкото се може по-силно, само за теб...
-Не... дядо, не си отивай! - извиках аз, но дядо вече беше там, на небето. Аз знаех това и се разплаках... Сълзите ми намокриха чаршафа, болката в душата ми беше неописуена, не можех да дишам... сякаш собствената ми мъка ме задушаваше и ме тровеше със сладката си отрова... О, сладка мъка! Изведнъж усетих, че се е стъмнило. Мигновено изтичах навън и се загледах в звездите, с надеждата да намеря дядо... Но нямаше звезди на небесното сито... Нито една... "Защо ме излъга? - виках аз на ум. - Защо ми даваше лъжливи надежди?" Сякаш всичко беше угаснало със смъртта на дядо ми... Звездите ги нямаше, луната също, уличните лампи не светеха. Мракът се прокрадваше в душата ми и искаше да викам... да викам от болка и тъга... да викам, защото той няма да се върне... да викам за това, че ме излъга... и просто да викам... Но не го послушах аз, а се върнах в къщи при мама и татко.Те ми се усмихнаха, но аз не им отговорих със същото...
- Недей да тъжиш - каза ми мама. - Ние все пак сме тук, нали?
- Тук сте... но не е същото... Вие не сте дядо... - сълзите ми се стичаха по двета бузи като две реки...
Оттогава мина много време и мъката ми поутихна, въпреки, че още е много голяма... Ще ме попитате: "Преброи ли звездите?" А аз ще ви отговоря, че съм... С това се занимавам... Станах астроном... и още търся звездата на дядо... И още не я намирам... Но още се надявам... и ще се надявам... Сега се сещам за една мисъл, която дядо винаги ми повтаряше: "Когато всички светлини угаснат, надеждата свети най-ярко!" И така си и беше - точно до съзвездието Андромеда е тя -надеждата... Но не е същото без него... Сама броя звездите, без никой... сама...