Хайка за щастие

Една година по-рано.

Беше началото на май – най-любимият ми период от цялата година. Седях на една пейка, в един парк, а часът беше малко преди осем сутринта. Толкова беше тихо, че бях способна да чуя всяка нота на подсъзнанието ми.  Гледах езерото на метър пред мен с апатичния поглед на току-що пенсионирана служителка на НАП. И така се чувствах. „И вие ли? На другото гише.“

Очите ми бяха уморени, сърцето  ми биеше, колкото да не спре, а тялото  ми се приспособяваше към извивките на старата пейка.  И тогава се запитах: Редно ли е? Редно ли е животът ти да изтича като пясък? Като неотворена от никого книга, обитаваща нечие мазе? И изобщо как може да си на 24? На твоята възраст хората хвърлят салфетки и пият текила в happy hour! Събуждат се на непознати места и ядат шкембе чорба! А ти?  Не се вписваш!

Не се вписвам.

Толкова бях отегчена от цялото това нещо, което би трябвало да е животът ми, че просто взех решение. Исках да наритам скапаното Щастие, което долиташе до всички, но не и до мен.

„Ти, сине майчин, ще ми кацнеш на рамото! И хоро ще играеш! И ще имам онази работа! И няма да отговарят на чувствата ми с „Мерси“. Чу ли?!“ – заканително заставах на „Ф“ пред Него.

И тогава просто Го предупредих. Ще бъда щастлива. Толкова гръмогласно си го помислих, че патиците в езерото, които ме подминаваха с безразличие всеки Божи ден, завъртяха изящно дългите си шии в пълно недоумение.

Изритах Въпросното в задника, като предварително Му бях оставила бележка с адреса си. „На третия етаж съм. В ляво!“

Бях решила, че То просто ще ми се случи. Точка! Натяквах Му го абсолютно всеки ден, докато не влезе в божествената Му глава и не остане там завинаги.

И взе, че стана. Беше лесно, защото аз бях решила, че ще е така. Преместих се. Намерих си работа. Бях по-влюбена и от Джулия Робъртс във всичките ѝ филми, взети заедно.

И изведнъж, една година по-късно, То реши, че е под чехъл. Напусна ме. Събра си багажа и си тръгна. Незнайно защо, остави една жълта тениска, един магнит, висящ и до днес на хладилника ми, и една черно-бяла солница. А сега пак ми се иска да съм на онази пейка. Да се върна назад в онова утро, и просто да му се усмихна.

– Не става така – казвам сега на миналогодишното ми Аз – Трябва да го поканиш. То не е бездомно куче, което да довлачиш насила до вкъщи. И не, не подлежи на дресировка. То те дресира. Изчиства ти мислите, след това тялото. А после те кара да се усмихваш, докато навън се завихря най-обезумялата буря.

Сега вече никак не ми се иска да го заставям. Как да му кажа, че е „гадно копеле, което ми принадлежи“. Не мога. Иска ми се да развия теорията на Чаплин за Щастието и просто да се усмихна.

Не съм Гуру. Нито набожна. Не мога да паля свещи. Не и от онези - по двадесет стотинки едната. Не ми се свидят… просто вече се убедих, че не това е Божието място. Не ходя на църква, защото осъзнах, че олтарът е вътре в мен. И кръста не ми го носи поп в расо и скъпа кола. Аз си го нося.  Паля свещ пред душата си и тя ми прощава. А дано и другите.

Тихо ми е. Много ми е тихо. И ми се иска да помълча с някой на онази, вечната тема – за Щастието. Че все сме куче и котка. А то все се оказва котката. Измъква се, докато спиш, после ходѝ го търси. Лукаво е. Днес е тук, после го няма. Като дима от току-що запален огън. Като влюбена камина.

Днес, малко по-мъдра, осъзнавам, че То не е съществително. Нито е нарицателно. То е То. Случва се, само ако го пуснеш да влезе през прага ти. Ако го отглеждаш с добро намерение. Ако очите ти са достатъчно отворени.  То бяга от нас, само защото иска да го забележим. Играе си на криеница, защото иска да бъде оценено.

А криеницата е висша форма на живот. С неохота ти поднася онова онче-бонче, в което все  ти броиш до десет. Отваряш очи, а животът те заблуждава, че няма никой.  Толкова е тъмно, че ти просветва в душата.  Осъзнаваш, че трябва да си размърдаш задника и да си намериш Щастието. То не е константа. То е вечно бягащо хлапе с червени панталони, рижава коса и лунички. Изниква от ъгъла и изчезва със скоростта на кошута.  А когато Го намериш, ще ти се усмихне и ще ти нашепне: Днес ме намери. Утре пак на същото място.