25.08.2009 г., 10:01 ч.

Хей, море 

  Проза » Други
1505 1 3
2 мин за четене

            Хей, море… здравей. Аз отново съм тук и отново сме само ти и аз. Аз – твоя и

ти – мое! Хей, море… познай – пак ще си говорим с клишета. Отново и отново ще

повтаряме заучените фрази. Отново и отново ще изговаряме до болка познатите думи. И знаеш ли какво, море… днес ще ти кажа нещо ново. Аз те мразя, защото днес избрах и себе си да мразя. Не, замълчи... укроти вълните си, защото днес аз ще бушувам… днес аз ще бъда ти, а ти мен.

            Ненавиждам те, море. Мразя те заради изговарянето на всяка една и съща дума, заради жестовете и истината. Мразя те, защото да обичаш е банално…демоде. Мразя те, мразя те и винаги ще те мразя. Заради всичките удари…заради неизчезващата болка и най – вече, защото аз съм твоя и ти си мое. А спомняш ли си, море, как започна всичко?

            Мълчиш! Аз останах без глас, а ти мълчиш… Какво правиш, море – спомняш ли си? Как преди много години, безброй дни… аз и ти се срещнахме. Аз не си спомням деня, но никога няма да забравя как тогава аз за първи път осъзнах, че всичко е възможно. А… спомняш ли си, как всяка година преди да си тръгна си пишех името и как ти винаги го измиваше. Тогава аз си мислех, че ти го отнасяш някъде надалече – на невидимо място за човешкото око. Мислех, че това… че аз означавам много за теб – че и ти се вълнуваш, когато ме видиш и ридаеш, когато си тръгвам. Вярвах, че и ти мечтаеш с мен, море… и че и ти тъжиш, когато и аз. Исках двете с теб да бъдем едно цяло завинаги… но ти… Ти, море, никога не ме посрещаш усмихнато – винаги сърдито. Ти все ме кориш за това, за онова… ти винаги ми казваш истината в очите. Истината, която знам до болка и която мразя. Винаги, море!

            Понякога ми се иска да съм глуха… че и сляпа. Понякога ми се иска да си изкопая дупка и да се скрия… или да избягам надалече. Толкова далече, че никой да не ме открия. Не, море, не искам времето назад да връщам… а просто да изчезна. Да избягам от теб и от мен. Но… не мога! Не мога, не мога и просто не мога! А толкова искам… само че, винаги е трудно да направиш първите крачки – нещо все те дърпа. Но, знаеш ли… усмихни ми се, само този път… моля те!

            Море, аз знам истината.

            Море, болката ще успея да притъпя.

            Море… усмихвам се. Винаги съм усмихната.

            Море… сега сме само ти и аз, но след малко ще дойдат още… усмихни се, де!

            Море…

 

  Хей, море… пак говорихме клишета. Пак бяхме – аз, ти и познатите до болка фрази. Отново използвахме същите думи. Но… нали това сме ние – целите клиширани! Но… море, знаеш ли? Днес аз ще ти кажа нещо ново – неизказано досега от мен. Днес за първи път ще събера смелост да изразя онова неизразимо чувство, живеещо в мен: всеки път, когато ти казвам, че те мразя – това означава, че не мога без теб, море. Не мога, не мога…ти се усмихваш!

© Галина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Спор с природата, харесва ми.
    Достатъчно дълбоко и необятно е, за да поеме всички гневни думи.
  • Невероятно е! Обожавам заигравката с природата (в случая е морето).
    Много ми хареса всичко. Само с природата и себе си човек остава до болка искрен!
    Поздравления!
  • Много е ... хубаво, наистина!
Предложения
: ??:??