Това е само една част от разказа. Той се очертава да бъде дълъг, така че ще го постна на няколко пъти. Надявам се да ви хареса. Надявам се също така, ако някой има някакви съвети или критики към написаното от мен, да не се срамува и да ги напише. Няма да се разсърдя :)

Хризантемата

Беше красива и изпълнена с чистота и тишина майска сутрин. Слънцето изпълваше със своите лъчи капките роса и така скоро зелената трева започна да блести като изумруд. Чуваха се трелите на малките птички, в небето прелетяха двойка папагали, а високо над тях кръжеше голяма хищна птица. В клоните на дърветата събудилите се маймуни бяха започнали да се грижат за тоалета си и за този на другите от племето. Беше просто една от многото красиви и изпълнени с чистота и тишина майска сутрин, която никой не можеше да наруши.

Но нещо в тази красива и изпълнена с чистота и тишина майка сутрин беше различно.

Един забързан човешки бяг се приближаваше към поляната в средата на джунглата. Малките птички, които допреди миг пееха своите песни, замлъкнаха, когато човешката фигура се появи в откритото пространство. Маймуните спряха своето пощене и погледнаха любопитно спрелия се, запъхтян човек.

Беше мъж, от местното население. С тъмна кожа, събрала в себе си слънчевите лъчи, кафявата пръст и цвета на стъблата на дърветата. Имаше големи очи, черни и проникващи в душата на човек. Косата му беше дълга и черна, с голямо перо от папагал в нея. Тялото му беше издължено, атлетично, с добре оформени мускули. На дясната му гърда беше татуирана лапа на леопард, а на врата му висеше зъб на питон. В ръцете си носеше кафяв вързоп.

Мъжът беше изморен, стигнал до крайния предел на силите си и не можещ да продължи да бяга. Погледна с насълзени очи малкото вързопче и въздъхна тежко. Толкова много мечти имаше и толкова много неща искаше да направи с живота си, но нямаше да има тази възможност. Никой не му беше отнел мечтите, сам го бе направил. Бяха го предупредили да не го прави, но той не послуша старите хора, които бяха видели и преживели всичко. Беше решил, че е достатъчно зрял, за да прави каквото иска и сега щеше да плати с най-скъпото си за тази детска грешка.

Огледа поляната с нейната изумрудена трева и тишината, която цареше около него. Погледът му падна върху един кървавочервен храст. „Каква ирония!”, помисли тъжно. Приближи се бавно към него, нямаше за къде да бърза. Постави вързопчето под цветовете му и се увери, че не може да бъде видяно отникъде. Реши, че джунглата сама ще реши дали някой ще намери вързопа или не.

Отдалечи се от храста и се обърна с лице към мястото, откъде сам той се бе появил. Нямаше нужда да се ослушва, защото тежките стъпки на другия мъж се чуваха отдалеч. Само след миг неговият преследвач се появи в пълния си блясък и сила.

Беше белокож – кожата му беше зачервена от продължителния бяг, но едва ли можеше да издържи дълго време на същото слънце, което бе дало кафявата кожа на местния жител. Очите му бяха сини като морето, което плискаше бреговете на родния му остров. Когато за пръв път белокожият мъж със сините очи се бе появил в родното му село, всички се бяха уплашили, защото го бяха помислил за демон, излязъл от подземния свят. Русата му коса напомняше на златото, което неговият народ бе дошъл да търси на това място и което намери в минимални количества. В ръцете си белокожият мъж държеше едно от онези ужасни метални оръжия с две дупки, което можеше да убие човек от разстояние. Никой от местните не обичаше това оръжие, защото то не бе подходящо за един истински мъж, а само за един страхливец, който го е страх да оцапа ръцете си с кръв.

Белокожият мъж, на когото никой не можеше да изрече името, се прицели бавно, а индианецът не се противи, нито отдръпна или избяга. Само разпери ръце, очаквайки да бъде убит. Гледаше право в очите своя преследвач, принуждавайки го да стреля.

Двамата мъже се гледаха продължително време. Индианецът не избяга, а белокожият не стреля. Просто продължаваха да се гледат. Ако можеха да говорят един и същ език навярно щяха да си кажа много неща за пътищата довели ги до това място, но най-вероятно щяха да предпочетат да потънат в мълчание, отколкото да признаят грешките си. В крайна сметка и двамата бяха силни мъже, най-силните от своите народи, а силните мъже имаха качеството да не признават грешките си.

Изведнъж белокожият мъж натисна спусъка и индианецът полетя назад. Падна тежко на земята, а на гърдите му се появи алено цвете. Очите му бяха отворени и в тях пламъкът на живота бавно угасна.

Белокожият мъж се приближи с бавна и тежка стъпка към изстиващото тяло на индианеца. Сложи крак върху гърдите му и насочи дулото на двуцевката към лицето му. За един кратък миг му се прииска да унищожи този мъж, да направи тялото му на швейцарско сирене, но този кратък миг отмина бързо. Отстъпи една крачка от тялото и клекна.

Гледаше го докато слънцето не започна да клони на запад. Гледа го един цял ден. Пъдеше мухите от тялото му, но не посмя да го погребе. Стигаха му толкова погребения за един живот. Не искаше да копае още един гроб.

Чак когато последните слънчеви лъчи огряха мъртвите очи, осъзна, че през цялото време индианецът бе гледал към нещо. С огромно безпокойство и нетърпение проследи погледа му към един кървавочервен храст. Приближи се бавно към него и чак тогава видя кафевия вързоп скрит под него. Взе го в ръцете си много внимателно и го разгъна. Тогава видя най-красивото човешко същество в целия си изпълнен с грехове и грешки живот.

Беше малко, спящо момиченце. Още бебе. Бяло като сняг. Изведнъж бебето отвори очички и го погледна спокойно, като възрастен човек. Не се разплака, не проплака, не размаха ръчички. Просто го гледаше. Дали беше гладно, жадно или имаше нужда пелената му да бъде сменена, това Малкълм не разбра. Гледаше хипнотизирано красивото, тихо като сън бебе. Притисна го силно към себе си и реши, че е крайно време да се прибере в своя дом, който вече нямаше да бъде пуст и изпълнен с болезнена самота.

Мина безмълвно край трупа на мъжа, когото сутринта най-хладнокръвно бе убил. Не го погледна нито един път. Реши, че няма нужда да го гледа повече. В крайна сметка дори и цял живот да го гледаше, това нямаше да му върне живота.

Малкълм и бебето обърнаха гръб на мъртвия туземец. За тях той вече бе минало, едно изпълнено с болка минало, но все пак минало. Щяха да го оставят на милостта на джунглата с нейните хищни зверове и на времето с неговите непредсказуеми бури.

Същата вечер Малкъм постави бебето в импровизираната, направена набързо, бебешка люлка. Старата жена, която беше негова икономка, готвачка и чистачка погледна с любов красивото същество.

Никой от двамата не продума и дума. Нямаше нужда от това, защото и двамата знаеха какво бе направил Малкълм тази сутрин, когато бе излязал още преди изгрев слънце с пушката на рамо.

-         Как ще я наречете, сър? Едно бебе има нужда от име. – старата жена, която Малкълм бе нарекъл Ема, но чието истинско име бе Ратана, продума тихо.

-         Нали според вашите вярвания не трябва да се дава име на едно дете докато то не стане на две години?

-         Според нашите вярвания наистина е така, сър, но това е вашата дъщеря.

-         Така е, това е моята дъщеря. И ще се казва Алена.

-         Алена?! – Ратана каза въпросително.

-         Означава красива, хубава. – Малкълм поясни.

-         Напълно подходящо име, сър. Сигурна съм, че госпожа Миранда би го одобрила.

-         Едва ли. Тя обичаше гръмките имена. – Малкълм каза през зъби и излезе от стаята на бебето.

Минаха три години, откакто Малкълм уби туземеца и взе малкото момиченце под своята опека. Гледаше как малкото красиво същество расте ден след ден, месец след месец, година след година. Харесваше му да си играе с нея, да ù разказва истории от своите пътувания в непознати земи, да я извежда на разходки из селото и земите около него, но най-много обичаше да я гледа как спи, изтощена от преживяното през деня. Обожаваше да чува смеха ù, който като птича песен изпълваше въздуха с радост и щастие. Радваше се истински, когато малката Алена го викаше да играят с детския чаен сервиз и така го допускаше до нейния детски свят изпълнен с невинност и наивност. Понякога, след тежък ден, изпитваше нуждата да седне в нейната стая и просто да слуша детския глас, детския ù смях, дори детските ù викове.

Но въпреки щастието, което Алена му бе донесла след загубата на Миранда, Малкълм продължаваше да чувства една постоянна, хронична тъга, която не го оставяше на мира, отнемаше му съня през дългите нощи или го преследваше в сънищата му като ги превръщаше в кошмари. Това бе основната причина, поради която Малкълм не отвръщаше с усмивка на усмивката на Алена и го превръщаше в един от онези вечно сериозни бащи, които бяха нещо съвсем обичайно в онези години. Без да иска Малкълм се бе превърнал в собствения си баща, който никога не го бе помилвал, погалил или прегърнал; който никога не му бе казал мила дума или похвалил; който никога не му бе казал, че се гордее с него или че го обича и така го бе принудил да напусне сигурността на родния си дом и да започне да скита по широкия и необхватен свят. Малкълм съзнаваше това и се стремеше при всеки повод да казва на Алена, че е обичана и повод за неговата гордост, защото не искаше един ден тя го напусне и да го остави сам. Щеше да бъде лъжа ако Малкълм кажеше, че животът му не се бе променил след появата на Алена. Тя бе променила не само живота му, но и самия него, доколкото това беше възможно.

Един ден Малкълм реши да я заведе на гроба на Миранда. Така поне щеше да сложи край на постоянните ù въпроси за майка ù и защо тя не е с тях. Той не искаше тя да научи за своя произход, защото се страхуваше да не го напусне, защото отлично знаеше, че нямаше да понесе самотата. Когато той и малкото тригодишно чернокосо момиченце застанаха пред каменния кръст, Малкълм се закле пред Бог и пред дявола, че няма да допусне тя да узнае истината за себе си.

-         Татко, това ли е мама? – Алена имаше тънък, но изключително красив глас. Като птича песен.

-         Да, Али. Това е майка ти. – Малкълм подаде на дъщеря си една запалена свещ, а сам той клекна пред кръста и се прекръсти бързо.

-         Защо е тук, а не при нас? – това беше съвсем нормален въпрос, както го беше предупредила Ема, но така или иначе Малкълм почувства ледените пръсти на смъртта да галят гръбначния му стълб.

-         Защото тя е на небето, Али.

-         Защо?

-         Защото там отиват всички хора, когато починат, Али. Просто така е устроен светът.

-         Но защо е под земята, а не е пусната по водата, както правят индианците?

-         Откъде знаеш това? – Малкълм настръхна и стомахът му се сви на топка.

-         Ратана ми разказа за техните обичаи. Също така ми каза, че по този начин душата на починалия по-бързо намира своя път към Царството Божие...

-         Точно така, Али. Това са техните обичаи, но не и нашите. – Малкълм си пое дъх. – Искаш ли да ти разкажа нещо за майка ти?

-         Да. – малкото момиченце със зелените очи нацупи тетрално устни.

-         Тя се казваше Миранда, Али. Беше голяма красавица. Имаше кафява коса, която падаше като водопад по раменете ù. Очите бяха зелени като изумруд. Ти си взела нейните очи, малката ми. Можеше да свири перфектно на пиано и не толкова на цигулка, но все пак можеше да засрами всеки цигулар на острова. Обичаше да чете книги и от време на време пишеше стихове. И тя като теб обичаше да се разхожда сред природата, но най-много да се смее. Това тя правеше най-добре от всичко останало. Вие двете много си приличате.

-         Тогава защо не приличам на теб, татко? Ратана постоянно ми казва „въгленче”, заради черната ми коса...

-         Защото така си се родила, Али. Искаш ли да кажа по какво приличаш на мен, хубавице? – за пръв път от няколко месеца Малкълм ù се усмихна и я вдигна високо във въздуха. Детският ù смях наруши тишината и спокойствието на гробищата.

-         Да, татко, искам... – едва промълви докато се смееше с пълно гърло.

-         Ти си ми одрала бялата кожа, госпожице! И заради това най-нагло и подло престъпление до края на живота си си наказана да ставаш като рак дори и да стоиш десет минути под слънцето!

-         Ама аз не искам да ставам рак! – каза леко разочаровано докато си поемаше дъх в ръцете на баща си.

-         И аз не искам, ама ставам, нали? – Малкълм зарови русата си, небръсната брада в лицето на Алена и така предизвика повторния ù смях.

-         Ти си един стар рак! Стар, стар, стар рак! – момиченцето се извиваше в ръцете му и му беше трудно да я държи.

-         Стар рак съм бил, а? – пусна я на земята и двамата започнаха да се гонят из поляните, докато каменният кръст показващ лобното място на Миранда ги гледаше тихо, потънал в спокойствието на смъртта.

Алена вече бе станала на девет, когато започна да проявява бурния, темпераментен, емоционален и волен дух, който бе наследила от своя небелокож произход. Все по-трудно беше за Малкълм да ù казва не и да се бори със своето наследство. Започнаха да зачестяват техните конфликти, спорове, караници и сърдения. Веднъж се скараха толкова сериозно, че никой не продума на другия в продължение на пет месеца. Сядаха да ядат на една маса, четяха в една стая, използваха една и съща баня и тоалетна, но не се поглеждаха, нито си казваха дори едно „Здравей”. И в този постоянен ураган от тежки думи и обвинения живееше Ема-Ратана.

Малкълм не разбираше как тази жена успяваше да живее щастливо в дом, в който в продължение на пет месеца тя бе единственият човек, който говореше. И въпреки това Ема-Ратана беше единствената сила на света, която можеше да ги сдобри и отново да ги накара, под заплаха от физическа саморазправа, да си проговорят отново. Малкълм искрено ù се възхищаваше, макар и да беше от местните и по принцип той въобще да не ги харесваше.

Освен тежкият характер на Алена се бе появил и друг, не толкова маловажен, проблем, който нито Ема-Ратана, нито който и да е друг можеше да разреши. Кожата на Алена бе започнала прогресивно да потъмнява, докато стана леко мургава, но въпреки това много мургава сравнена с неговата млечно бяла кожа. Освен това кожата ù беше значително по-мургава от тази на другите белокожи, които живееха на острова. Това нямаше как бъде скрито или превърнато в някаква смешна история. Хората бяха започнали да шушукат и това беше една от причините, поради които Алена бе започнала да се държи отвратително с хората около себе си. Тя просто чувстваше, че това място не ù принадлежи или по-точно – че тя не принадлежеше на този остров.

Малкълм искаше да я научи да свири на пиано или на цигулка, но Алена упорито отказваше и се инатеше като магаре на мост. Никой не знаеше защо го прави, но и тя самата не искаше да разкрие доводите си. И въпреки всичко Малкълм я виждаше как се заслушва докато той свиреше единствените три песни, които знаеше, но Алена беше горда и непреклонна и никога нямаше да признае грешката си.

Не знаеше дали пишеше стихове или водеше дневник, но като цяло тя бе доста затворена, саможива личност. Самодостатъчна, както често пъти бе казвала Ема-Ратана. Но Малкълм отлично знаеше, че предпочиташе да чете приключенски книги, защото това бяха едни от редките мигове, когато Алена идваше при него мила и добра и го молеше да ù даде пари, за да попълни собствената си библиотека. Тогава тя се превръщаше в същински ангел и му разказваше в подробности за новата книга, която искаше да си купи. Малкълм обичаше да я слуша как говори, а навярно и тя обичаше да му говори, макар и никога да не му го беше казвала.

От разказите ù за поредната книга Малкълм знаеше, че дъщеря му искаше някой ден да обиколи целия свят, да посети всеки народ, да научи всеки език, да се помоли във всеки храм, да изживее живота си така както тя иска, а не както епохата искаше от едно младо момиче. Дълбоко в сърцето си Малкълм се надяваше Алена да успееше да сбъдне мечтата си, защото по този начин щеше да напусне острова, но не и него, защото все някога щеше да се завърне у дома, при стария си, грохнал баща.

Алена беше скитница, волна душа, птица родена да се рее в небето. Искаше му се да може да я подкрепи, да я научи да лети, да й спести болките на живота и ударите от съдбата, но ако го направеше тогава тя щеше да научи истината за себе си. Това Малкълм нямаше да понесе. Последвалата самота след нейното напускане щеше да го убие. А никой човек не иска да умре сам...

Алена вече бе на тринадесет години и започваше все повече и повече да попада под властта на приближаващата зрялост. Вече не се биеше с момчетата, както правеше преди. Вече не си играеше с тях на някоя от момчешките игри, а старателно ги отбягваше. Прекарваше все повече време в своята стая, повече от обичайното, пред огледалото, преглеждайки дрехите си, пробвайки различни рокли, правейки си нови и интересни прически. Все повече време прекарваше в банята, парфюмирайки с парфюмите останали от Миранда или с тези, за които Малкълм бе похарчил малко състояние. Бе започнала да се държи студено с момчетата на нейната възраст, които се стремяха да привлекат вниманието ù, като ги караше да се изпотяват от тревога само като ги погледнеше със своите изумителни зелени очи. Също така по баловете и приемите бе започнала да се навърта около по-големите момчета, които от момчета се бяха превърнали в млади мъже като се стараеше да привлече вниманието им върху себе си, което на свой ред не беше никак трудно, защото тя бе уникална красавица, поне на острова беше така. Със своята катранено черна коса, леко мургава кожа и зелени очи беше като съвършеното изкушение не само за един млад мъж, но и за вече започнал да застарява такъв. Всички мъже бяха престанали да говорят за това колко бързо нейната бяла като мляко кожа бе станала мургава и тази тема остана за жените, от които Алена странеше. Изведнъж бе изявила желание да се научи да свири на пиано и когато Малкълм с усмивка на уста я бе попитал каква бе причината толкова бързо да промени решението, тя само му се усмихна, а зелените ù очи го погледнаха лукаво. Само за няколко седмици тя успя да измести русокосата като злато Рейчъл от пианото, с което спечели нейната искрена и вечна омраза и завист. Още на тринадесет години Алена, мургавата дъщеря на белия като призрак Малкълм, даде ясна и отчетлива заявка, че само след няколо години мъжете ще водят дуели заради простата чест да изтанцуват един валс с нея на някой от множеството балове и приеми.

Алена бе станала на петнадесет години и вече бе започнала да покорява и разбива мъжките сърца. Алена се бе превърнала в истинската, всепризната и короновата кралица на всички балове и приеми, които белокожите организираха за свое забавление. Неслучайно мъжете се шегуваха с широки похотливи усмивки на лице, че Алена е преродената Елена от Троя, която бе накарала два велики древногръцки градове, двама велики мъже да воюват и убиват за нея в продължение на десет години. На един такъв бал се случи нещо наистина впечатляващо, което накара Малкълм да направи нещо, което отприщи поредица от други впечатляващи събития, които разкриха дълбоко заровени тайни.

Както винаги Малкълм и Алена се появиха последни на бала, по настояване на Алена, защото тя многократно му бе казвала, че забавлението няма да започне без тях двамата. Може би тя искаше да каже, че забавлението нямаше да започне без нея, но навярно не искаше да го нарани. В крайна сметка кралицата трябваше да се грижи за спокойствието на своите поданици.

Двамата влязоха тържествено и бавно. Алена се оказа права – всички чакаха те двамата да влязат, за да започнат танците и забавата. Всички погледи бяха вперени в тях – жените гледаха със завист Алена, а мъжете я събличаха с поглед. Това последното никак не се понрави на Малкълм, който си обеща да си напомни да накара тези мъже да съжаляват, че са погледнали на неговото малко и сладко момиченце по този начин.

Малкълм вече бе прехвърлил четиридесетте и косата му вече бе повече бяла, отколкото руса, както бе някога, преди много години. По бялата му като мляко кожа вече бяха започнали да се появяват следите от бурния и наситен с емоции живот. Тялото му продължаваше да бъде мускулесто, а сините му очи продължаваха да вдъхват страх сред туземците, които не бе започнал да обича дори и след толкова години прекарани сред тях. Черният официален костюм го правеше да изглежда по-млад и така привлече на погледите на няколко доста амбициозни млади дами.

Алена на свой ред беше просто великолепна. Роклята ù беше дълга и с обръч, по последна мода, тъмнозелеùа, с бели дантелени цветя. Дългите до лакътя бели ръкавици правеха ръцете й още по-изящни. На шията й висеше едно от многото бижута на Миранда – сребърното с нефритеното цвете. Беше гримирана, но не прекалено тежко, а съвсем леко, колкото да се подчертае естествената ù красота. Черната ù като катран коса беше накъдрена с помощта на Ема-Ратана и големите къдрици грациозно очертаваха овала на лицето ù. В косата си Алена беше вплела няколко зелени камъчета, които блестяха като звезди. Но най-уникалното, най-красивото нещо, бяха очите ù, които изглеждаха като две парчета нефрит. Малкълм видя как присъстващите мъже затаиха дъх, когато я погледнеха.

Веднага двама мъже се насочиха към нея, с крепката надежда да танцуват с красавицата на острова, но не се видяха и се сблъскаха току пред нея. Това предизвика бурния смях на всички хора в балната зала.

Тук беше лорд Уилям Ричфилд, потомствен английски аристократ, заслужил пребиваването си в рая чрез връзки и военни победи за Нейно Величество английската кралица. Уседналият, спокоен живот си бе казал тежката дума като бе добавил доста килограми към атлетичната допреди години фируга на английския лорд. Сивите му бакенбарди и сивата му коса го правеха да изглежда доста по-възрастен отколкото е всъщност. В интерес на истината той бе с пет години по-млад от Малкълм, но въпреки това Малкълм изглеждаше по-младолик от него. Лорд Уилям Ричфилд имаше съпруга на име Джулия, която отдавна не обичаше, но имаше нужда от нейното семейство, син на име Джейкоб и дъщеря на име Сара.

До него седеше най-успешният бледолик търговец, а именно Адам Робинс. Той нямаше никакво потекло – син на шивач и учителка, но изключително интелигентен, с остър ум и нюх на лисица що се отнася до търговските дела, но гола вода що се отнасяше до любовните дела. Беше на тридесет и три години, но все още не знаеше как да заговори една красива жена. Всички се шегуваха, че сигурно мълчи като риба дори пред една грозна жена. Но като цяло беше приятен, гостоприемен, приветлив човек, който беше готов да даде живота си за приятелите си и най-вече за Малкълм и неговата Алена, на която той гледаше като на собствена дъщеря. Малкълм не се притесняваше, че той я харесва по един друг начин, защото отлично знаеше, че за Адам това би било ужасно предателство към тяхното дългогодишно приятелство. Но колкото и добри приятели да бяха, Адам си нямаше и на представа за събитията довели Алена при Малкълм.

Зад лорд Уилям и Адам се забелязваше високата и суха фигура на губернатора на тяхното целище – лорд Сам Кентърбъри. Той беше най-новият губернатор след като предишният се бе споминал благодарение на една от множеството местни болести, от които белокожите умираха като пилци. Той беше винаги сериозен, мълчалив и сърдит. Винаги идваше сам на баловете и приемите и само се чуваше, че имал семейство с пет сина и три дъщери. Но никой така или иначе не ги бе виждал на живо, за да потвърди тази пикантна новина.

До него седеше бившата кралица Рейчъл, чиято омраза и завист към Алена не бяха намалели нито за миг през тези две години откакто Алена я бе детронирала. Заедно с титлата Алена ù бе отнела и всички ухажори и обожатели и така Рейчъл бе стигнала до един етап от живота си, през който бе готова да се съгласи с предложението на баща си да се завърне в родната Англия, която никога досега не бе посещавала и да се омъжи за един от сътрудниците на баща си. Тя разтърси гневно русата си като злато коса и сините ù очи  злобно се приковаха върху Алена, която не ù обърна нито грам внимание.

Танците започнаха и скоро музиката се превърна във фон за разгорещените спорове на мъжете по най-различни теми и за тихото клюкарстване на жените.

Изведнъж в залата нахлу млад мъж, на видима възраст от деветнадесет години. Той беше леко подпинайл, с червено лице, но остър поглед. Косата му имаше слаб червеникав оттенък, а кафявите му очи мигом обходиха залата и веднага прихваха Алена с нейната тъмнозелена рокля и нефритенозелени очи.

Младият мъж се приближи с танцова стъпка към нея, направи подигравателен поклон и понечи да целуни ръката ù, но Алена се отдръпна от него с пламнал поглед. Малкълм знаеше, че ако мъжът продължеше да ù досажда, щеше да си изпати много лошо от острия ù като бръснач език.

-         Ей, баща ми, ако знаех, че тук има толкова големи красавици, щях да дойда по-рано на това забравено от Бога място! – мъжът се обърна към губернатора и отново се поклони подигравателно.

-         Робин! – губернаторът се извиси над него с цялата си покъртителна височина и Малкълм видя как синът му мигом изтрезня. – Милейди, искрено съжалявам ако моят глупав син Ви е досадил по някакъв начин!

-         Няма никакъв проблем, губернаторе. – на устните ù цъфна красива като розова пъпка усмивка, но лицето на новия губернатор остана безизразно, студено и сърдито.

-         Робин, с теб ще си поговорим надълго и нашироко, а сега се извини на младата госпожица за нахалното си поведение!

-         Абе, баща ми така като я гледам никак не е млада тази госпожица! – в следващия синът на губернатора се засмя гръмко и се преви на две.

-         Какво искате да кажете с това, млади господине? – както бе очаквал Малкълм Алена нямаше да се даде без бой.

-         Ей, я не се обаждай, госпожице! Отивай да си играеш със сервиза за чай и ме остави на спокойствие да говоря със своя величествен и строг като древногръцка статуя баща!

-         Ти вероятно си издънката на този род след като досега не са те показали пред нашата малка общност! – с безпогрешна точност Алена бе посолила сол в раната на младия мъж.

-         Какви ги дрънкаш, за Бога? – в този миг губернаторът хвана яката на сина си и започна да го дърпа навън, но силата му не можеше да се сравнява с тази на едно деветнадесетгодишно момче и Робин без никакви усилия се измъкна от хватката на баща си.

-         Опитвам се да ти кажа, че вероятно цялото ти семейство се срамува от теб след като всички познаваме братята и сестрите си, а за теб дори не сме чували. -  Алена очевидно блъфираше, но поне го правеше като професионалист, защото Робин веднага ù повярва.

-         Щом е така, баща ми, още утре хващам кораба обратно към добрата стара Великобритания! – обърна гръб на зеленоокото момиче и излезе сам от балната зала.

След половин час Малкълм и Алена напуснаха бала, защото и без това забавата беше напълно разрушена от внезапното посещение на Робин и словесната престрелка между него и Алена. Никой не беше очаквал това да се случи, но всички бяха доволни от начина, по който Алена се справи с нахалния и нагъл младеж. Всички, с изключение на Рейчъл, която имаше свой собствен план как да отмъсти на малката нахалница.

Малкълм и Алена вървяха бавно и спокойно под лунната светлина. Говориха си спокойно за нещата от живота, за местата, които Малкълм бе посетил и на които Алена искаше да отиде някой ден. Това беше един от онези редки моменти, в които те можеха да говорят като възрастни хора без да се карат или да споменават минали грешки. Малкълм благодареше на Бога за тези мигове на спокойствие и разбирателство, защото усещаше със сърцето си, че те са на привършване. След няколко години Алена щеше да напусне родния си дом и Малкълм нямаше желанието си да я спира. Не искаше дъщеря му се да омъжва на толкова крехка възраст и животът ù да приключи със сватбата. Той искаше тя да види света, да види всички негови лица, да преживее победи и поражение и тогава да свие собствено гнездо.

Изведнъж от тъмнината на дърветата излезе един млад мъж от местното население. Той се поклони до земята, страхувайки се да срещне погледа на някой от двамата господари, но болката в ръката го накара да простене тихо.

-         Боже Господи, какво се е случило с теб? – Алена, с присъщата си съпричастност с чуждата болка се приближи до тъмнокожия младеж с големите черни очи. – Татко, ела да ми помогнеш! – Алена се обърна към Малкълм и го погледна въпросително, но Малкълм не можеше да се помръдне от мястото си, защото в младежа виждаше един изплувал от миналото призрак. Но след миг си напомни, че призраците принадлежат на мъртвите, не на живите и отиде да помогне на дъщеря си.

-         Как си, младежо? Как се казваш? – мразеше туземците, но обичаше дъщеря си и в името на тази любов от време на време трябваше да преглъща омразата си. Това беше един от тези моменти.

-         Киет. Казвам се Киет. – говореше задоволително добре езика на белокожите, но това не намаляваше страха, който изпитваше към тях, особено към Синеокия демон, който беше баща на Малее.

-         Добре, Киет, ще ми кажеш ли как се нарани?

-         Дойдох да нарежа малко папратови листа и без да искам се порязах. – това предизвика смеха на Малкълм. Сегашните туземци въобще не приличаха на тези, с които той се бе бил за земята, която сега притежаваше.

-         Татко! – гласът на Алена го сряза и той престана да се смее.

-         Добре, съжалявам, Киет. – не му харесваше това да се извинява на един езичник, но дъщеря му настояваше, че всички хора са равни и следователно всеки човек заслужава уважение. – Просто е малко странно да идваш да режеш листа посреднощ без фенер... Да не си случайно крадец?

-         Татко! – бурният протест на Алена го накара мигом да съжали за думите си.

-         Не, не съм крадец, господарю... Семейството ми е бедно и нямаме пари да си купим фенер, а папратовите листа ни трябват...

-         Не се тревожи за това, Киет. Още утре ще получиш пари за един чисто нов фенер, за да не се налага отново да режеш листа посреднощ и да рискуваш да се нараниш отново. – Алена стегна здраво превръзката, която направи от едната си бяла ръкавица и му се усмихна широко и приветливо. Малкълм забеляза как туземското момче потъва в нефритените ù очи. Това въобще не му хареса.

Момчето стана и бързо изчезна в сенките на нощта, а Малкълм и Алена продължиха своята разходка към потъналия в тишина дом. Но този път никой от двамата не говореше, защото всеки бе зает със своите си мисли и проблеми. Малкъм бе зает с призраците от своите минало, които вече напираха да излязат на светло, а Алена, която бе останала с една-единствена бяла като сняг ръкавица, с двамата мъже, с които се бе запознала тази вечер. И в двамата имаше по нещо, което силно привличаше момичето. За Робин тя бе Алена, зеленокото момиче, което публично го бе унижила, но заедно с това и омаяла. За Киет тя бе Малее – екзотичното цвете от света на белокожите господари, което бе добро като привидение и също толкова ефирно и магическо.