ИГРАТА

            Кафето беше гадно, нещо нормално за автомат, ароматната цигара донякъде правеше комбинацията приемлива. Мартин беше обут в изтъркани сини джинси и евтини кецове, отдавна изпълнили своята мисия, да търкат прашните улици. Черното му палто беше свидетел на много зими и дъждове. Мартин хвърли пластмасовата чашка в близката кофа за боклук и тръгна. Предстоеше му да се срещне с хора, които не понасяше и които се отнасяха с него като с отрепка, но нямаше избор, парите му трябваха спешно, а друга възможност на този етап не виждаше.

            Те бяха завършени гадняри, хора които се забавляваха, като гледат други хора как страдат и как изпитват мъки и затруднения. Банда богати келеши, задоволени с всичко, изпитващи невероятна скука и отегчение. Именно тази скука доведе до измислянето на тази игра и до въвличането на Мартин в тази гадост.

            Правилата бяха прости, проучваха разни хора, научаваха слабите им места и ги удряха именно там. Не с цел печалба, не за пари или за отмъщение или с някаква друга що-годе основателна причина, правеха го от скука, за да задоволяват извратените си потребности от развлечения.

            Мартин беше тяхната маша, той беше техническият изпълнител на долнопробните им желания. Те нямаха куража сами да си свършат мръсната работа, затова използваха Мартин.

            Снощи беше изпълнил поставената му задача и сега отиваше да се срещне със своите работодатели. Беше влязъл в дома на един нещастен човечец, изгубил съпругата си и дъщеричката си при въоръжен грабеж на дома им. Поради тази причина той беше сменил дома си, искаше да избяга от спомените, които бяха навсякъде в старото му жилище и които го преследваха от всеки ъгъл.

            Задачата на Мартин беше проста, трябваше да влезе в жилището и да го обърне с главата нагоре. Копелдаците искаха да се позабавляват, наблюдавайки реакциите на домакина през следващите дни. Тях не ги интересуваше, че това може да го срине окончателно, да го превърне в ходеща развалина, в жив призрак.

            Мартин изчака човекът да излезе, нещо което правеше всяка вечер около десет. Ходеше в един бар в центъра, където обръщаше няколко питиета, играеше билярд, бъбреше си с познати, все неща от които един самотник имаше остра нужда. Когато фордът се отдалечи от къщата, той излезе от сянката на близките храсти, в които се криеше и отиде до задната врата. След минута беше вътре, чакаше го работа. Влезе в една стая, която приличаше на работен кабинет, реши да започне от там, отвори чекмеджето на бюрото, за да го изсипе на пода и тогава видя нещо, което привлече вниманието му. Револверът с голям калибър и зареден барабан блестеше на светлината на уличната лампа, която хвърляше дискретна светлина в стаята. Механично, без да се замисля, Мартин сложи оръжието в джоба на палтото си и бързо напусна дома.

            Те бяха там, където се бяха уговорили. Чакаха го, искаха колкото се може по-бързо да научат какво е свършил, щяха да искат да им разказва с подробности и очите им щяха да святкат от удоволствие. После щеше да получи парите си.

            Бяха трима, четвъртият, както разбра, нямаше да дойде, бил се разболял. Мартин бавно се приближи към тях, зърна лицата им, перверзните им очи святкаха нечовешки, жадни за поредната порция гадост. Трите изстрела бяха толкова бързи, че прозвучаха като един.

            Мартин вървеше по улицата, имаше още малко работа за днес, трябваше да посети дома на четвъртия си работодател. Тази нощ всичко щеше да приключи.