18.12.2013 г., 22:30 ч.

Игри на съдбата - ІІ 

  Проза » Повести и романи
673 0 1
32 мин за четене

ІІ

 

 

      ... Мирела неистово натискаше педала на газта, без да съзнава накъде кара и с каква скорост се движи. Очите й пареха от сълзите, а главата и щеше да се пръсне от постоянно връхлитащите я спомени, мисли и чувства. Колата буквално летеше по пътя. Светлите петна от крайпътните лампи прелитаха покрай нея като светулки...

       Тя не беше там. Тя беше в миналото преди седем години...

 

 

       ...

      - Хайде Мирела, побързай!

      - Идвам, само да си взема слънчевите очила.

      Съни стоеше на терасата и нервничеше.

      - Ето ме - най-после се появи Мирела.

      - Скъпа, вече е почти десет, нали не искаш да пропуснем сърфинг шоуто? Имам чувството, че те чакам от цяла вечност. Да побързаме днес времето е страхотно и няма де се учудя ако вече са започнали.

      - Стига Съни. От два дни само за това говориш. Вече почти стигнахме, а и да не мислиш, че ще приключат за десет минути... Хей... ама ти вече тичаш...

        Мирела се засмя и побърза да настигне приятелката си.

        Двете момичета стъпиха на плажа точно когато първата група навлизаше в океана.

        - Видя ли? – каза шеговито Мирела – Точно на време, а ти се притесняваше.

        - Ела Мира, нека се приближим до водата. Не искам да изпусна нито една подробност.

         На плажа се бяха събрали доста хора и момичетата трябваше да си проправят път.

        - Мира, виж колко са красиви.

       Съни беше толкова въодушевена, че не виждаше нищо друго освен загорелите бронзови тела върху цветните дъски.

       Точно в този момент един от сърфистите успя да хване вълната надигаща се под него. След това втори направи същото. След това друг, и друг и още един. Всички застанаха като на стълбица, гонейки децата на океана. Беше страхотна гледка. Вълните бягаха хората ги гонеха и така до брега. После нова група, която подхвана играта на гоненица с белите гребени на вълните. После пак и пак... Като че ли всичко щеше да продължи до безкрай. А когато надпреварата свърши запленените момичета не можеха да откъснат погледите си от океана. Една вълна близна босите крака на Мирела и тя излезе от унеса.

       - Божичко, Съни, та ние почти сме влезли във водата.

       Приятелките избухнаха във весел смях и затичаха обратно към хотела.

       - Беше прекрасно! – задъхано каза Съни, препъвайки се в пясъка - Никога няма да забравя тази гледка - полуголи мъже в надпревара с природната стихия. Ти какво ще кажеш?

       Мирела се спря за миг, а изражението на лицето и беше особено.

       - Странно.

       - Кое му е странното?

       - Не знам, но нещо ми се губи. Ти каза мъже, а аз си спомням само един.

       - Скъпа ти полудяваш! Та те бяха поне петнайсет.

       - Не знам, но... Е, няма значение. Сигурно е от слънцето. Може би по-късно всичко ще ми се проясни.

       Те продължиха да се разхождат по брега, а Мирела не можеше да си обясни, защо всичко ú беше като в мъгла. Тогава в съзнанието ú експлодира един образ – висок атлет с буйни черни коси на ярко червен сърф. Ето защо всички други й се губеха.   Той беше единствен и тя бе гледала само него.

 

 

       Денят преваляше. Залезът багреше небето в огненочервени отблясъци, като че водата гореше. Палмите се поклащаха лениво от вечерния бриз и сякаш разговаряха по между си. Нощта бавно настъпваше на прохладни талази.

       Една самотна фигура стоеше на плажа и се взираше в хоризонта, където последните ласки на отиващия си ден бавно се стопяваха в необятната шир на океана.

        - Защо съм тук? Защо избягах? Какво се опитвам да открия в тъмнината?...

       Тези тихи въпроси излизаха от устата на млада жена, която от часове се опитваше да си обясни странното чувство, което я беше завладяло след днешното шоу.

       - Нима искам отново да видя онзи червен сърф? Какво става с мен? - тя разтърси глава - Никога преди не съм се чувствала толкова странно.

Тя бавно започна да се разхожда по брега, без да откъсва поглед от водата. Не знаеше какво търси, не знаеше какво да мисли, не знаеше с кого да сподели, а всъщност дори не знаеше какво точно чувства.

       Така унесена в обърканите си мисли тя продължи да върви без цел, когато лек шум от стъпки я стресна. Тя рязко се извърна и в сумрака видя силует. В първия миг не разбра кой е, но когато очите ú привикнаха с очертанията му тя не можа да повярва, че вижда точно това. Примигна няколко пъти. Не, не беше видение. На фона на отиващия си ден стоеше ТОЙ. Виновникът за нейното състояние.

       - Здравей... – каза приятен мъжки глас – Извини ме, ако съм те изплашил, но не предполагах, че ще има някой на плажа по това време.

       - Не,...не. Няма нищо. Аз... Аз просто исках да остана за малко сама.

       - Но в хотела има страхотен купон.

       - Да, знам, но там е толкова шумно, че дори мислите си не можеш да чуеш.

       Тя се усмихна смутено.

       - Разбирам.- на свой ред се усмихна непознатият- Аз също „избягах”. Малко неща в живота ме привличат така, както да стоя нощем на плажа и да слушам шума на вълните.

       - Интересно. Ние дори не се познаваме, а вече имаме нещо общо.

       - Ами тогава... не ни остава нищо друго освен да се запознаем. Приятно ми е аз съм Алекс.

       - А аз съм Мирела.

       Двамата си стиснаха леко ръцете, но този допир беше достатъчен тя да усети една топла тръпка, която премина през цялото и тяло. Добре, че беше тъмно, защото със сигурност се бе изчервила.

       - А сега?– попита тя.

       - А сега, понеже смутих уединението ти бих искал да изкупя вината си, като ти предложа една разходка по брега. Нещо против?

       - Не. Ще ми бъде приятно да споделя с теб тази приказна вечер.

       Двамата тръгнаха мълчаливо по пясъка и всеки мислеше за другия.

       Колко неведоми са пътищата на съдбата – мислеше си тя – като че ли някаква невидима сила я теглеше към брега и ú казваше, че ще се случи нещо. Още не можеше да повярва, че той върви до нея, че двамата са сами в прегръдките на настъпващата нощ. Усещането, че има с кого да сподели нещо толкава красиво като една звездна тропическа вечер беше прекрасно.

       Мислите на Алекс се въртяха в същия дух. Той я бе видял на шоуто отправила замечтан поглед към хоризонта. Тя беше толкова нежна в бледозелената си плажна рокля, че след това през целия ден го преследваше едно видение - русалка с развети от вятъра коси с образа на Мирела. Не можеше да си го обясни, но когато преди малко докосна ръката ú в душата му се отвори някаква малка вратичка, през която се прокрадна странното усещане за пълнота. Не знаеше какво е това, но сега нямаше значение. Те бяха заедно, а останалото съдбата щеше да реши.

       Така замислени те неусетно стигнаха до скалите. Шумът на вълните ги изтръгна от унеса. Двамата се спогледаха. Бяха вървели доста дълго, а им се струваше, че са изминали само няколко минути.

       - Знаеш ли? – пръв наруши мълчанието Алекс - Може да ти се стори странно, но ми се струва, че времето е спряло.

       - Не, не е странно и аз се чувствам по същия начин. Искаш ли да поседим на скалите и да послушаме песента на прибоя? Има някаква магия в този шум. Сякаш вълните пеят, а песента им разказва на брега за далечните страни, от които идват.

       Избраха си голяма, гладка скала, която се врязваше във водата и се загледаха в осеяното със звезди небе.

       - Познаваш ли звездите? - попита Алекс.

       - Да, някои, но от тук изглеждат толкова ярки, толкова много и толкова близки, че ми е трудно да определя.

       Той се наклони леко към нея, започна да й показва съзвездията и да й разказва от къде са произлезли имената им.

       Мирела го погледна учудено.

       - От къде знаеш толкова много за звездите?

       - Когато бях малък с баща ми обичахме да лежим на поляната пред къщи или както сега на брега на океана и да гледаме небето. Той ми разказваше за звездите, а аз мечтаех да ги докосна с ръка.

       Той замълча, а Мирела видя тъга в очите му.

       - Ти се натъжи. Да не би да се е случило нещо лошо?

       - Да. Когато бях на петнайсет, баща ми загина в самолетна катастрофа.

       - О, Алекс, съжалявам, че те върнах към този болезнен спомен.

       - Няма нищо. С годините болката затихна, но все още, когато погледна нагоре усещам как нещо ме стяга в сърцето.

       - Сигурно е бил добър човек?

      - Да. Той беше най-прекрасният човек на света. На него дължа всичко, което имам. Той ме научи какво е достойнство и чест, кое е добро и лошо, как да се боря с живота, научи ме да се държа с хората така, че да имам по-малко врагове, той ми даде всичко, което ми бе нужно да изградя основите на своето бъдеше. Да... наистина той беше прекрасен човек.

        Алекс замълча и като че ли мислено се пренесе в миналото. В щастливите години, когато баща му е бил до него.

        Мирела не каза нищо. Не искаше да го откъсва от спомените, които тя бе предизвикала несъзнателно. Виждаше болката изписана на лицето му и не желаеше да дълбае повече в тази все още не зараснала рана. Стана ú болно, че такъв добър човек е трябвало да напусне живота по този нелеп начин.

         Те седяха така вглъбени в себе си, без да съзнават, че времето продължава да тече. Когато Мирела погледна часовника си минаваше два след полунощ. Тя скочи.

         - Боже, колко е късно. Трябва да се връщам. Родителите ми сигурно вече се притесняват.

       - Няма проблем. Ще те изпратя до хотела и ако се наложи ще им обясня защо си се забавила.

       - Няма да се налагат обяснения. Те не са такива. Просто не искам да си помислят, че ми се е случило нещо лошо.

       - Добре тогава, да вървим – каза той и ú помогна да се изправи. Хващайки я за ръката за втори път тази вечер усети онази лека топлина, която се прокрадваше в душата му.

       Те тръгнаха по обратния път, разказвайки си случки от живота. Смееха се и тичаха по пясъка. Когато стигнаха пред хотела Алекс попита:

       - Ще те видя ли пак утре? Приятно е да съм с теб. Бих искал да те разведа из острова.

       Мирела сведе поглед. Тайно се беше надявала да чуе точно този въпрос. Погледна в страни и отвърна:

       - Съгласна съм. Много бих искала да разгледам околностите. Ти къде си отседнал?

       - На няколко километра от тук има комплекс от вили. С приятелите ми сме наели една от тях. Но няма нужда от срещи по средата. Ще дойда да те взема от тук. В девет добре ли е?

       - Да. Ще бъда при басейна.

       - Тогава до утре.

       - До утре.

      Но никой от двамата не тръгваше. Стояха вперили погледи един в друг и не помръдваха. Така изминаха няколко секунди. След това Алекс се наведе, леко докосна устните ú със своите и затича на долу по стъпалата, оставяйки я в полусвяст. Сякаш експлозия взриви чувствата ú. Тя стоеше като закована и гледаше след него, без да може да направи каквото и да било. Когато самообладанието ú се възвърна изтича към вилата, влезе в стаята си и се хвърли в леглото. Мислеше и мислеше за това, което се бе случило и въпреки всички доказателства тя все още отказваше да приеме станалото за реалност. Кога се беше унесла не помнеше, но още с първите слънчеви лъчи беше вече на крак.

       В същото време в една от вилите на комплекс „Бержая” един млад мъж бе стоял цяла нощ на терасата, съзерцавайки звездите и когато слънцето се показа той вече нямаше търпение да изминат останалите няколко часа до девет.

 

 

      Часовникът показваше точно осем, когато телефонът иззвъня. Мирела грабна слушалката, а от другата страна на линията Съни изливаше водопад от думи.

        - Хей, какво става с теб? Къде изчезна снощи? Преобърнах острова да те търся. Не беше честно да ме зарязваш така. Дължиш ми подобаващо обяснение...

        Мирела избухна в смях.

        - Успокой се Съни. Как да ти обясня като не спираш да говориш? Ако искаш подробности чакай ме след пет минути при басейна.

        - Добре. Идвай по-бързо!

        Усмихвайки се Мирела бавно затвори телефона. Тя си представи лицето на своята приятелка, когато научеше какво се бе случило снощи. Грабна чантичката си и буквално излетя от стаята.

         Когато стигна до басейна Съни вече проявяваше признаци на нетърпение.

          - Здравей, приятелко. Как си? – каза Мира, като едвам сдържаше смеха си.

         Съни театрално избухна.

         - И смееш да ме питаш? Изчезваш по средата на купона, без дори да си направиш труда да ме предупредиш, няма те цяла нощ, караш ме да се побърквам от притеснение, появяваш се усмихната и доволна и ме питаш как съм...

          - Извинявай. Не мислех, че ще ти създам такива главоболия. Ти се забавляваше страхотно  и не исках да те прекъсвам. Просто изведнъж почувствах, че трябва да остана сама. Нямах представа, че ще се забавя талкова дълго.

           - Добре, добре. Стига празни приказки! Кажи най-после в какво пак успя да се забъркаш. Имам чувството, че само за миг да те изпусна от поглед и ти моментално се превръщаш в магнит за приключения.

           Мирела се засмя с глас.

           - Знаеш ли Съни, и аз имам същото чувство. Но, шегата на страна. Сега седни и се приготви да чуеш най-откачената история. Помниш ли, когато вчера след шоуто ти казах, че нещо ми се губи? Ти ме помисли за луда.

           - Да, да, помня. Но какво общо има това?

           - Има и то много. Снощи, когато изчезнах отидох на плажа, за да помисля върху това. Докато се разхождах осъзнах, че аз съм гледала само НЕГО.

          - Чакай, чакай. Какви ги говориш? Как така? Кого НЕГО?

          - Ама ти си като вулкан от въпроси. Мълчи и слушай! Просто той е бил единственият, който ми е направил впечатление и за това съзнанието ми е изключило останалите участници. Това е.

          - Честно казано нищо не разбирам.

           - Няма значение. После ще ти разяснявам подробностите. Сега не ме прекъсвай, защото не разполагам с много време.

           - Е, това вече е върхът! Къде се разбърза пък сега?

           - Казах ти да не ме прекъсваш иначе няма да разбереш нищо повече. Нищичко!

           - Добре, добре. Чух те. Няма да споря. Продължавай!

           - Е, Съни, дръж се! Снощи – тя замълча, за да увеличи напрежението – се запознах с най-страхотния мъж на земята. И за да те побъркам съвсем – той беше същия, когото бях гледала сутринта. Сега станали ти ясно?

           Съни не можеше да повярва на ушите си.

            - Не може да бъде. Ти да не ме поднасяш нещо? Как е възможно все на теб да ти се случват подобни неща?

            - Не знам скъпа, но това, което ти казах е самата истина. И ако все още таиш някакви съмнения точно след двайсет минути той ще бъде тук, за да ме заведе на разходка из острова.

            - Та това е страхотно. Сигурна съм, че място не можеш да си намериш от нетърпение.

            - Така е. Имам усещането, че летя. Съни, той е направо невероятен.

            И Мирела ú разказа до най-малките подробности всичко, което се беше случило там на плажа под звездите. Когато свърши разказа Съни я гледаше с отворена уста. Все още с недоверие тя попита:

            - И всичко това е истина?

            - Да. Истина е – каза мелодичен мъжки глас зад гърбовете на момичетата.

            Двете подскочиха от изненада, извърнаха се рязко по посока на гласа и Съни потъна в най-невероятно зелените, всепоглъщащи очи, които беше виждала.

            - Здравей Мирела. Готова ли си?

            - Да, но преди да тръгнем искам да те запозная с една приятелка.

            - Съни, това е Алекс. Вече ти говорих за него.

            - Приятно ми е - каза той - мисля, че е чудесно човек да има добри приятели.

            - Да... и... и аз мисля... така...

            Съни се беше втренчила в Алекс и не можеше да откъсне погледа си от него.

            Мирела не се сдържа и се разсмя. Приятелката ú извърна засрамено поглед в страни и каза притеснено:

            - Съжалявам... сигурно изглеждам доста глупаво, но...

            - Няма нужда де се извиняваш. Не знам защо, но доста често изпадам в подобна ситуация. Свикнал съм.

            - О, и „скромен”. – закачи го Мирела – Е, мисля, че вече можем да тръгваме.

            Тя допи коктейла си, а Алекс се обърна към Съни.

            - Съжалявам, че ти отнемам приятелката, но обещанието си е обещание, не бих искал да я разочаровам.

            - Няма проблем. Не се притеснявайте за мен. Днес имам толкова ангажименти, че направо се чудя от къде да започна. Вървете и се забавлявайте.

            - Тогава да тръгваме - каза Мира - Чао, ще ти се обадя когато се върнем.

            Двамата се отдалечиха, а Съни не можеше да откъсне поглед от тях.

         - Каква прекрасна двойка – мислеше си, изпращайки ги с поглед. Никога не бе вярвала, че двама души могат да си подхождат толкова много. Като че ли тези двамата бяха родени един за друг.

            Съни беше доста по-голяма от Мирела. Познаваха се от скоро, но още от първия миг изпитваше сестрински чувства към нея. Радваше се, когато ú се случеше нещо хубаво, а днес беше направо щастлива. Не можеше да си го обясни, но този мъж я очарова от първия миг. Нещо в него се усмихваше и предразполагаше към безрезервно доверие. До някъде това я изплаши, защото, както се казва – много хубаво не е на хубаво. Само че в това, което видя и чу не можа да открие нищо отблъскващо, прикрито или недоизказано. Тя игнорира дяволчето, което се опита да я човърка. Всичко в този мъж беше истинско, а очите му... тези очи и усмивката му говореха дори, когато не казваше нищо. Съни призна пред себе си, че до сега не бе виждала такъв поглед. С невероятния си зелен цвят те изглеждаха ясни и дълбоки и като че ли едновременно предизвикваха и поглъщаха света. Но в тях имаше и едва доловима тъга, а може би и още нещо...

            Такива мисли се въртяха в главата ú, докато от другата страна на острова двамата – вече влюбени, без да го съзнават все още - се разхождаха сред прекрасната природа и търсеха най-прекия път към сърцата си. Те се смееха и си говореха за всевъзможни неща. Всеки откриваше в другия нови и нови черти, които го очароваха. Случайният допир, нежните погледи и усмивки откриваха пред тях една нова вселена от усещания. Споделените спомени и случки ги сближаваха все повече и повече. И когато след няколко часа всякакви притеснения бяха изчезнали и всеки от двамата бе отворил сърцето и душата си те вече знаеха, че не могат един без друг. Чудото се бе случило. Любовта бе факт, от който не можеха да избягат...

           

 

       ... Денят бавно се стопяваше, а на тях им се струваше, че жегата се засилва. В телата и в сърцата им вече бушуваше огънят на силната, изпепеляващата, споделената любов от пръв поглед.

          Едва когато слънцето обагри небето в огнени краски и целуна хоризонта двамата се върнаха към реалността. Спогледаха се учудено и избухнаха в щастлив смях. Неусетно бяха стигнали до най-далечния и усамотен край на един от десетките плажове там, където единствени свидетели на разцъфващата им любов бяха дивата природа, скалите и песента на океана.

           Алекс прегърна Мирела и двамата се загледаха в пурпурната мантия на отиващия си ден. Мълчаха. А и думите бяха излишни. Всеки искаше да запечата в съзнанието си този миг за винаги, да го постави в рамка и да го окачи на най-видно място, за да може целия свят да види щастието, което изживяваха. Всичко беше като магия. Сами в прегръдката на здрача, извън времето и пространството, далеч от ограниченията на общоприетото.

            Мирела усети как нещо първично се пробужда в нея. Как я обсебва бавно, но сигурно. За миг се почувства като Ева в Райската градина. Удоволствието я завладя напълно и тя потръпна под нежните му пориви.

            Алекс също го усети и бавно я обърна с лице към себе си. Тя го погледна и потъна в зеления всемир на очите му. Нямаше нужда от думи. Моментът беше настъпил и тя нямаше нито сили, нито желание да му се противопоставя. Той я притегли към себе си, наведе се и влудяващо бавно и нежно докосна устните ú. Мирела усети как краката ú се подкосяват. За миг помисли, че ще падне, но той я държеше едновременно здраво и нежно. Отдръпна се леко и я погледна, но тя вече не го виждаше. Очите ú блуждаеха, а погледът ú бе замъглен от чувствения ураган, който заплашваше да я помете. Той отново се приведе, но този път целувката му бе по-настойчива. Завладя го осезаемо чувство на нетърпение, но бързо се овладя. Подсъзнателно усещаше, че Мирела все още е чиста, а той не искаше да я уплаши или нарани, като предприеме нещо прибързано. Още предишната нощ се бе заклел, че никога, по никакъв повод няма да направи каквото и да било против волята и. Щеше да чака търпеливо, докато тя приеме връзката им безрезервно.

       Мислите му си преплитаха с чувството на топлина и пълнота, които изпитваше докато обсипваше устните ú с нежни целувки. Точно тогава Мирела се предаде. Устните ú се разтвориха и те се сляха в едно. Всичко се завъртя и светът около тях изчезна. Не мислеха. Бяха се оставили на морето от чувства да ги носи към непознатите и красиви брегове на страната Любов. Близостта и топлината на телата им изпълваше целият им съзнателен свят. Не съществуваше нищо друго освен любов, нежност и страст...

 

 

       ... Тревожен крясък на нощна птица прониза тишината. Земята потрепери. Мирела трепна и усети как магията изчезва. Тя отвори очи и се огледа. Нощта окончателно бе прогонила светлината и сега океанът се къпеше в сребристите лъчи на лунната пътека. Все още не можеше да разсъждава нормално, за това отново затвори очи и се опита да осмисли случилото се. Невъзможно. Когато отново ги отвори срещна блестящия поглед на Алекс, пълен с нежност и разбиране. Лицето му бе озарено от топла усмивка, която разля по тялото ú един нов неосъзнат копнеж. Той избухна в щастлив смях, прегърна я силно и я завъртя около себе си. Когато спря да се върти Мирела се притисна до гърдите му и си помисли, че не иска никога да се отделя от него. Беше толкова успокояващо да чувства топлината на тялото му до своето, неговата сила и нежност. Тя вече знаеше, че от тук на татък животът и е свързан с неговия и ако нещо или някой ги разделеше това щеше да я погуби и...

       Тя не можа да довърши мисълта си, защото той рязко се отдръпна от нея и я погледна уплашено.

       - Ти плачеш! Защо?!?

      Умът му трескаво се опитваше да открие причината за тази реакция.

      – Да не би да те обидих с поведението си? Нещо погрешно ли направих?

      Той посегна към нея и нежно избърса една сълза, която блестеше като диамант на красивото и лице.

      - Моля те недей да мълчиш. Кажи ми.

      Тя се засмя през сълзи.

       - Как да ти кажа като не спираш да ме засипваш с въпроси.

       - Извини ме, но не разбирам защо изведнъж се натъжи?

       - Не съм тъжна, Алекс. Сълзите ми са сълзи на щастие. Щастие, което ме изпълва и залива като океан и просто трябва да излея малко на вън.

       - Ама и ти си една... Знаеш ли как ме изплаши? Помислих, че съм те обидил с нещо.

       - Не, не, не се тревожи. По-хубаво от това едва ли може да бъде. Ти си чудесен. Накара ме да се почувствам жива, истинска и желана. Свободна и способна на всичко. Може да ти прозвучи странно, но през целия си съзнателен живот съм живяла като цвете в саксия. Родителите ми вечно ме пазеха от неприятностите, осигуряваха ми спокойствие, уют и безпроблемно съществуване. Получавах всичко, което поисках. Обграждаха ме с толкова внимание, грижи и обич, че по някога се задушавах. Никога не съм се сблъсквала с живота. Живеех като в приказка, а приказките са измислени и нереални...И тогава се появи ти и ми подари ключа към забранената врата, вън от моя свят. На вън в истинския живот. Ти ми даде нещо ново, непознато и красиво. И аз съм ти безкрайно благодарна.

        Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна.

       Алекс имаше чувството, че ще полети. Щастието го връхлетя със силата на цунами. Не беше сигурен какво точно се случва, но се чувстваше невероятно.

       - Може би – помисли той – това е любовта! Истинската, чистата любов, за която само беше чувал, но не вярваше, че съществува.

       До сега беше имал няколко връзки, но всички бяха мимолетни и не бяха оставили следа в душата му. Това, което се случваше в момента беше различно, чисто, истинско и ярко като утринно зарево. Мисълта, че обича и е обичан го караше да се чувства различен и това му беше приятно.

       Той се откъсна от мислите си и я погледна. Лунната светлина я правеше да изглежда крехка и нежна, като порцеланова статуетка. Той инстинктивно отпусна прегръдката си, сякаш се изплаши да не я прекърши. Засмя се на собствената си реакция, а на учудения поглед на Мирела отговори:

       - Толкова си нежна, че ме е страх да не те повредя, ако те прегърна по-силно.

Тя се засмя на думите му.

      - Не. Няма...- Въпреки това, което ти казах аз не съм чак толкова крехка и беззащитна. Научила съм някой и друг житейски урок. Знам, че животът е джунгла, в която оцеляват най-силните. Знам, че навън нищо не се дава даром, а трябва да го заслужиш. Знам, че когато искаш нещо не трябва да седиш и да чакаш да ти се случи, а да се бориш за него, защото всяка победа е сладка. Знам, че и много незнам, но може би с твоя помощ ще се науча и ще успея да се приспособя и извън моята приказка...

       Последните ú думи прозвучаха малко неуверено и Алекс се усмихна.

      - Описанието ти за живота прозвуча страхотно, но накрая не беше никак убедителна.

       Мирела извърна поглед в страни и се опита да се отдръпне от него, но той я задържа. Обхвана лицето и с длани и я накара да го погледне.

       - Защо искаш да избягаш? Нима мислиш, че като разкриеш душата си ще станеш по-уязвима?

       - Не знам... – прошепна тя и отново опита да се измъкне от прегръдката му, но не успя.

       - Вече ти казах, че едва сега навлизам в живота и трябва да се пазя.

       Той я изгледа озадачено.

       - Дори от мен? Нима мислиш, че ще се възползвам от твоята откровеност, за да те нараня?

        Тя се опита да възрази, но той я спря.

       - Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че едва отворила себе си за нови преживявания бързаш да се скриеш в твоя си свят? Нима смяташ, че като се затвориш в някаква фалшива реалност ще бъдеш по-защитена, по- щастлива? Не те разбирам! Преди малко твърдеше, че искаш да избягаш от приказката, в която си живяла, че искаш да се бориш  за живота си, да откриеш себе си, а сега... Нима те е страх от мен? Вярно, че това, което се случва между нас става адски бързо, но не мисля, че някой от двамата иска да намали темпото. Прав ли съм?

            Тя го погледна и в очите и отново заблестяха сълзи.

            - Съжалявам, Алекс. Не искам да се чувстваш виновен за моята несигурност. Мисля, че действително малко  избързах. Мисълта, че съм способна да вземам сама решения за живота си събуди инстинктите ми, но сега ме е страх. На думи всичко изглежда възможно и лесно, но в действителност не знам дали ще успея да се справя. Съжалявам...

            Тя се притисна към него, а по лицето и се стичаха две мънички поточета от блестящи перли.

           Обзе го паника. Сърцето му се късаше като я гледаше така несигурна. Беше си обещал, че никога няма да ú позволи да страда, а ето че сега тя плачеше. Идваше му да крещи, да се изправи срещу целия свят, за да я предпази от болката. Хвана го яд на семейството ú, че може би не нарочно, но в опитите си да я предпазят я бяха лишили от правото да бъде самостоятелна, да бъде личност.

       Докато мислеше как да поправи стореното тя се бе успокоила, но все още се притискаше към него, сякаш от страх, че всеки момент нещо може да ги раздели за винаги. Той я целуна нежно по косата, после бавно я отдели от себе си, въпреки нейната съпротива, улови лицето и като я принуди да го погледне в очите. Това, което видя в тях го ужаси. Ураган от страх и несигурност беше размътил погледа и. Нямаше го блясъка и игривото пламъче, които го бяха пленили. Не трябваше да мълчи.

       - Не се страхувай. Аз съм и ще бъда до теб. Заедно ще преодолеем страховете ти. Ще ти помогна да се отърсиш от зависимостта, която са ти налагали до сега. Ще бъда до теб докато откриеш себе си и решиш, че си готова да вземаш решения. А когато това стане, ще  оставя на теб да решиш какво ще стане с това, което създаваме в момента...

       Тя го погледна уплашено.

       - Не..., аз никога...

       Той я накара да замълчи, като нежно постави пръст на устните и.

       - Моля те, не се оправдавай. „Никога” е твърде силна дума. Казвам всичко това, за да може, ако някога решиш, че си готова да водиш друг живот, различен от това, което аз ще ти предложа, да не се чувстваш длъжна да останеш с мен. Не искам никога, по какъвто и да е повод да стана причина за твоето нещастие. Искам да ти помогна да вземеш от живота всичко, което ти се полага, но ако откриеш нещо, което не мога да ти дам, няма да ти попреча да си го вземеш сама...

        Мирела не вярваше, че чува това. Не вярваше, че може да съществува някой, който да се жертва за нея по такъв начин. Не вярваше, че е намерила човека предопределен за нея. Не искаше, а и не можеше да повярва, че има нещо повече, което да желае. Но все пак тя вярваше в съдбата..., защото нямаше друго логично обяснение на случилото се с нея.

        Но защо той говори за бъдеще, в което може да бъдат разделени? След като бяха започнали нещо толкова красиво, то не трябваше да бъде осъдено на такъв край. Тя нямаше да позволи това да се случи. Не и сега.

       - Алекс... – тихият ú глас като че наелектризира въздуха – сега ти ме изслушай. Знам, че това, което каза е истина. Благодаря ти, че си готов да уважаваш моята свобода. Знам също, че е по-добре още в началото да свалим картите, за да ни бъде по-лесно да се разбираме и в бъдеще да сме способни да правим компромиси,... защото колкото и затворено да съм живяла известно ми е, че в този свят на съществуват идеални взаимоотношения. Всички са толкова покварени от материалното, че за идеализъм и дума не може да става... Казвам ти всичко това, за да разбереш нежеланието ми да говорим за бъдещето. За мен то е неопределена величина с много неизвестни, които чакат да  бъдат открити, но там. А ние сме тук и мисля, че това, което ни очаква трябва да се появи тогава, когато му дойде времето. Може да съм суеверна, но винаги съм мислела, че да говориш за бъдещето значи да предизвикваш съдбата, а аз никак не бих искала това, за което ти говори да се случи когато и да било...

       ... Тя не можеше и да предполага, че онази палавница съдбата, вече бе приела предизвикателството...

       - Не знам какво крие бъдещето - каза той - но знам, че за времето, от както те срещнах със сигурност открих какво се крие в мен и ако имам поне малко власт над живота си това, което създаваме в момента ще продължи много, много дълго...

       Мира замълча, погледна го и тихо въздъхна. В погледа му видя толкова много нежност, а може би и любов, че отново и се прииска да заплаче. Но вече знаеше, че това го натъжава и се насили да преглътне сълзите.

        Но... не успя. Той нежно я докосна по страните.

        - Стига сълзи. Отвори широко очи и повярвай. Искам да виждам там да блести само щастие, защото...

       Той спря за миг. Тя се напрегна в настойчиво очакване.

       Думите сякаш сами излязоха от устата му.

       - Защото... аз... те обичам...

       Край! Вече нямаше страх, нямаше съмнения, нямаше думи. Но той не очакваше отговор. Думите бяха толкова неспособни да изразяват чувствата. Погледът, с който тя потъна в очите му говореше по-красноречиво от най-красивите изрази за любов измисляни някога. Тя също го обичаше...

       Стояха още дълго прегърнати там на брега, обгърнати от тишината и нощта и никой от двамата не подозираше, че само след няколко дни крехкото щастие на тяхната любов ще  бъде разбито на милиарди парчета, а те щяха да бъдат неспособни да го предотвратят.

        Съдба...

 

 

(следва)

© Биляна Битолска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??