АлисънРейн (Полина Каталан) 5 декември 2018 г., 2:44 ч.

Има ли дъно Вечността? (15) 

23 0 0

 

 

Има ли дъно Вечността? (15)

Размисли в полунощ

 

Сееш мисъл - жънеш действие; сееш действие - жънеш навик; сееш навик - жънеш характер; сееш характер - жънеш съдба.

                                                              Уилям Текери

 

Бяха разбивали сърцето ми прекалено много пъти, в следствие, на което станах предпазлива. Не се доверявах лесно, винаги и до последно се съмнявах във всичко, и въпреки предпазливостта си и въпреки научените уроци продължих някак си лесно да отдавам сърцето си...

"Никога не казвай никога" са казали хората, но моето "никога" така и не дойде на дневен ред. След поредното разбиване на сърцето ми се озовавах в някой бар, където си давах поредното обещание, че "никога" повече няма да се оставя някой да ме води за носа, да ме разиграва и накрая да ме захвърли като ненужна вещ. След поредното обещание и многото алкохол в кръвта нощта приключваше по един, и същи начин: някой в моето легло или аз в нечие такова. Лицата бяха много и незапомнящи се (та нали бяха бройки?! Защо ми беше да си ги спомням!?); имената бяха едни, и същи (дори нямаха имена, признавам), но абсолютно всеки път трезвото ми аз не пропускаше да ми напомни, че все пак имаме нужда от любов.

- Нямам нужда от любов! - изкрещявах нервно, докато изтрезнявах с поредното уиски (клин - клин избива съм чувала).

- Имаш нужда не само от любов, ами и от разбиване на сърцето, за да си спомниш коя си! - кротко отговаряше трезвеността ми.

И така, докато бях сигурна, че няма да се оставя да потъна в нечии очи; да съм зависима от нечия усмивка; допир; целувка или поглед, то взе, че се случи, и за мое най - огромно щастие продължава да се случва в продължение на 1377 дни - хаос от емоции, чувства, щастие и вълнение.

Магистрала, тунели, безвремие. Планини, слънчогледови полета, слънце, тук-таме мъгла и после гъсти, сиви облаци, и проливен дъжд. Път, някакви си 1600км и заекът спящ на задната седалка. Нямаха значение километрите щом причината за усмивката ми стоеше на съседната седалка.

Сякаш онази малка искрица, която разпалваше пожара от чувства в душата ми, беше в ръцете й и тя всеки път, драсвайки клечката, запалваше всичко, и го караше да гори все по - силно.

След пожара последваха желанията, сънищата, мечтите, дългите разговори, разходките, дълбоките погледи, леките допири, силните прегръдки, споделените емоции и неспиращите целувки, а тези 1600км само засилваха ефекта, и пълнеха камината на чувствата и желанията с емоции, чакайки я да запали всичко в един пожар от екстаз...

Този огън гореше силно и изгаряше всичко, димът му замъгляваше съзнанието, и оставяше без дъх... Нито времето, нито разстоянието имаха значение...

 

"Любовта е всичко, което имаме - единственият начин да си помогнем един на друг.", Еврипид

 

Послепис: "Срещнахме се, ядохме, говорихме, влюбихме се и... ето ни"

© Полина Каталан Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.