Интересни гости:)

Аз обичам много своя град. Колкото и голям да изглежда, понякога толкова малък ми се струва, че е станал, защото като изляза навън и срещам толкова хора, които познавам! Много съм щастлива, че така се засичаме. Но с някои от тях това става много често и не само за "Здравей, Как си?", ами за часове... И не се срещаме в някое кафе, хем да глътна малко въздух, хем да си поприказвам с някого, след дългия ден вкъщи да избягам от скуката... Не! Далеч ми се объркаха представите за гостуване и приятелство!!!
Имам една добра приятелка, с която учихме заедно в средното училище.
Тогава се бяхме сформирали една голяма компанийка и често бяхме "бегачи на къси разстояния" от часовете. За щастие, компанийката ни се сформира през последните две години!!!
Но ето, минаха години, всяка от нас се задоми. Нещата и времената се поизмениха... Макар, че тя все още твърди, че много обича да си споделя с мен и че много държи да чуе мнението ми по всички въпроси, които и идват на ум... то далеч не по този начин се развиват нещата в днешно време между нас... Тя е голяма сладурана, има невероятно чувство за хумор, но само когато и се отдаде възможност, го използва. Мъжът и е много хубав човек, който си говори само по една единствена тема" Коли и Камиони!".
Започнаха да идват вкъщи от време на време, след като се прибрахме от Разград с мъжа ми, като си заживяхме тук, в моя град. Я дойдат един път в месеца, я не. Ама седаха, приказваха ни така любезно и приятелски, че мед ни капеше от сърцата, от моето и от на Момчо.
От едно скоро време почти всеки ден са у дома. И все в едно такова време идат, че се получава все "изненада от засада", но в лошия смисъл на думата "изненада". Ето например, в понеделник, аз тъкмо гласях сина си да излизаме и едновременно с това довършвахме вечерята си, когато на вратата се звъни... Ние с Момчо се спогледахме:
- О, не! - каза той, след като надникна през прозореца!
Нямаше и как да се скрием, защото малкият се беше качил на затворения прозорец и те го закачаха от отвън. От няколко седмиците бяха започнали да идват всяка вечер и все едно и също...
Момчил взе ключовете и слезе да им отключва. Моето малко момченце нямаше търпение да излезе и започна да се инати! Беше олелия!
Те влязоха и седнаха! Стефан (мъжа) се обърна към Милка (съпругата си):
- Мила, аз днес като те търсих, ти защо ми затвори?
- Ами, сети се... Ти пръв преди това ми затвори... - каза тя, обидена!
Ние с Момчил чакахме да се обърнат към нас...
- Правех камиона, нещо искаше да ме остави на пътя, какво да направя? - каза и Стефан ядосан.
Аз се намесих:
- Как сте? Нещо да ви предложа за пиене?
- Да, може по едно кафе. - каза Милка
- Гълче, ще може ли една чашка вода за мен към кафето? - каза Стефан!
Ние с моя мъж се разтърчахме по задачите им, все пак се опитваме да сме гостоприемни.
Те замълчаха за малко и тъкмо попитах за втори път:
- Та, кажете сега, какво ново при вас?
И Милка продължи:
- И какво толкова ти имаше на камиона?
Изобщо не ми обръщаха внимание.
- Ами, счупи му се.... - той започна да обяснява...
Та така, два часа изчакахме да се наговорят.
След малко Стефан каза:
- Момчо, може ли още една чашка вода, ако можеш направо маркуча пусни, за да не те разкарвам...
Направо щях да припадна... Момчил донесе водата на Стефан и аз се обърнах към него:
- Момчо, прекрасен сервитьор си, но хайде да извеждаме Преско, защото вече много започна да издивява.
Надявах се те да се стреснат, да се усетят, че не са в кварталното си кафе и да се надигнат, но не! Стоят и си приказват...
Към края на престоя им, Стефан се обърна към Момчил и започна да му разказва сега пък на него какво му се е случило днес с камиона, сякаш досега не слушахме само това... Малкият от чакане, милият, накрая легна и заспа. А Стефан още разказваше за неволите си със "великия камион"!!!