Ира

Залеза облегна уморено глава на високата планинска гръд. Сякаш всичко се готвеше за сън. Денят се превърна в малки светулки, които потеглиха към пещерата в подножието на хълма.

Мъглите започнаха да се надигат от гробовете си и напуснаха земята. Като змии запъплиха по нощния свод.

Звездите разкъсаха жарта на гаснещото слънце и бързо затрептяха. Сякаш предвещаваха появата на лунния караул, който тепърва ще бди над планетата  Земя. Хладният вятър стъпваше бос по листата за да им покаже, че е време да си кажат сбогом с дърветата. Тишина...

Ира стоеше на ръба на една  скала и се наслаждаваше на гаснещия ден. Дългата й руса коса милваше природата докато вятърът игриво я разпиляваше. Дълбоките и сини очи отразяваха хоризонта и сякаш пречупваха сълзливо действителността.

-Вече всичко свърши, вече нищо няма смисъл... - каза тя, сълзите се стекоха по бледото й лице и потънаха в босите й кални нозе...

Внезапно се чу силен шум на пращящи сухи клони и свлачище от камъни и пръст, разстърси малка част от долинката. А тишината ... и тя загуби единствената си приятелка...

                                                             *******

Бяха изминали едва няколко месеца от заминаването му. И именно тези няколко дни бяха решаващи за Ира. Спомените явно бяха обзели душата, разума и сърцето й, сякаш сама се мъчеше в агонията си.

Той беше някъде далеч, без дори да подозира за  нейните чувства. Беше до нея за цели 10 години. Съзнаваше, че тя бе променила съзнанието му, живота му, но не желаеше да приеме факта, че всъшност я обича. Дните прекарани с нея се връщаха отново и отново в съзнанието му всяка нощ. Често мислеше за усмивката й, за лицето й, озаряващо всяка сутрин градината,  изпреварвайки лъчите на слънцето.

След тези мисли той бързо целуваше своята нова любима, сякаш чувствата му бяха толкова слаби към нея, че се страхуваше да не угасне всичко и трябваше непрестанно да се уверява чрез целувки. Та тази жена е перфектният начин да забрави Ира, въпреки цели 3 месеца неуспешни опити, той все още не бе загубил надежда.

Когато за пръв път видя Ира тя беше едва на шест. Тичаше в двора на имението на родителите си и гонеше пеперуди. Целта й не беше да ги улови, а да ги хване,когато се изморят и паднат.

-Така поне няма да паднат на земята.- казваше тя с усмивка.

Той беше  на десет и наблюдаваше странните занимания на своята съседка  отдалеч. Още тогава, тя бе грабнала вниманието му, и той държеше да се запознае с нея. След много колебания, той се престраши. Последваха безброй игри.

                                                         ************

Чувствали ли сте се някога сякаш летите през времето? Вярвали ли сте, че всичко е вечно, при вида на едно красиво лице, озарено от усмивка. Невинност, чувственост и лудост преливащи в диви страстни изживявания. Миговете, в който и най-незначителни поличби по житейския ви път са ви карали да се слеете с природата и да станете част от вселенската хармония завинаги?  Така се чувстваше Ира, докато растеше и се привързваше все повече и повече към своя приятел.

В един миг. Той просто изчезна. Не бе способен да си каже сбогом с нея. Сякаш, ако беше видял още веднъж лицето й щеше да размисли и да остане. Страхуваше се.
Страхуваше се от собствените си чувства и собствената си радост и душевно удоволетворение. Трудностите за него бяха по-сигурния път, и по-грешния. Онзи ден в който той замина, Ира не можеше да диша, нещо я бе подтиснало, сърцето й бе празно. Природата тъгуваше с нея. Навън валеше проливен дъжд. Сякаш всичката ярост на облаците се изливаше върху жестокостта на едно погрешно решение.

- Нещо не е наред! - изкрещя Ира и побягна към имението на приятеля си.

Само преди едно денонощие  той бе до нея. Беше й казал, че винаги ще бъде до нея. Бяха се усамотили до стария дънер близо до хълма. Там бяха прекарали нощта заедно. Телата им бяха станали едно цяло и най-сетне светът бе усетил единство.

                                                **************

Може би за него това не означаваше нищо. Обстоятелствата бяха такива. Живота просто продължава, сякаш празнотата се запълва с лъжи. А лъжите са мираж от илюзии, изкривяващи реалността до такава степен, че ние сами вярваме на тях повече отколкото на сърцето си. Ира обаче не беше от този тип хора. За нея всичко бе просто. Когато обичаш се отдаваш изцяло на любовта  и правиш компромиси дори със себе си.

Боса и мокра от дъжда, тя стоеше на прага на неговото имение. Не след дълго разбра зловещата истина. Никой не знаеше кога ще се върне и дали изобщо ще се върне. Това й стигаше. От онзи ден нататък тя не продума нито една дума на никого. Душата й споделяше мъката само с тишината. Единствено залезите я караха да се усмихне. Всеки ден в продължение на месеци стоеше на ръба на хълма и съзерцаваше как слънцето потъва в хоризонта Докато един ден ...

 - Вече всичко свърши,вече нищо няма смисъл... - каза тя, сълзите се стекоха по бледото й лице и потънаха в босите й кални нозе...

Внезапно се чу силен шум на пращящи сухи клони и свлачище от камъни и пръст, разстърси малка част от долинката. А тишината ... и тя загуби единствената си приятелка...

Ира лежеше на земята сърцето й бавно спря да тупти. С  нея загина и детето, което бе създадено в една нощ на пълно единство, любов и доза илюзии.