Сляпата и инвалида
Срещам тук една жена. Наричам я героиня. Не свързвам това с войните, не, тя живее в мирно време, в една развита демократична страна.Не виждам очите и, но я придружава куче, от онези, които придружават слепите хора тук. Я някой да спори с мен за разума у животните!
Тя и то чакат автобуса. На път за работа пътуваме заедно и аз им помагам да се качат. Сядам винаги до тях. Кучето подгъва лапи на пода и аз го наблюдавам с интерес. Очите му са много тъжни. Влагата в тях говори, че е загрижено.
Погалвам го по главата и го печеля като приятел. Питам го:
-Защо са тъжни големите ти очи? Липсва ли ти нещо? И аз съм тъжна...
- За нея мисля. Аз вече съм изморено, а тя си няма никого...ако си отида аз, тя ще остане сама-говори ми то, вперило поглед в безжизнените и очи.
Белезите по лицето на жената издават, че нещо се е случило с нея.
Познавам още един герой, в инвалидна количка. Веднъж той ми разказа как са рязали от двата му крака. Говореше с усмивка. Даже уточни, че се радва, защото една докторка му е спасила колената и ме посъветва да плача по-малко, защото моето не е проблем. Виждаме се често с него. Той винаги „паркира“ до моята пейка с нарисуваното сърце и аз, като го видя, се засрамвам, защото давам акъл на другите да не страдат, а аз самата хленча! Той само с един бутон движи живота си и не се оплаква, а аз...
Сега, като наблюдавам жената с кучето, ми „прищраква“ една мисъл:„Щом тя е сама, трябва да я запозная с Човека в инвалидната количка...“
–Извинете, как се казва кучето ви?-заговорвам я аз.-С него се познаваме от тук, от автобуса. Има прекрасни, тъжни очи...
Тя гледа някъде в пространството и ми отговаря с охота. Чувствувам, че е приятно изненадана.
–Камбера за мен не е куче, а човек! Тя ме разбира прекрасно. Разговаряме с нея.
Изумена съм.Още една нещастница като мен знае азбуката и езика на цветята, птиците и животните.
–Я, не пиши глупости!-намесва се дневника ми-че ще ме четат хората и ще ти се смеят! Ще те сметнат за луда! Недей да пишеш всичко! Нека останат някои тайни само между теб и мен!
–Вие от къде сте?-пита ме жената.
–От България.
Тук има хора, които не знаят къде се намираме, но да си призная и аз вече не знам.Преди години уж бяхме на дъното, а сега...пак там, къде другаде да сме...
–От България?-учудва се тя.-Коментираха днес, че е много красиво. Давали са филм по испанската телевизия за вашата страна.
–Да,-отговарям – И аз го гледах.Даже плаках! И ние имаме с какво да се похвалим!
Слизаме от автобуса с обещанието, че отново ще си говорим, когато пътуваме заедно. Вече знам имената им: тя е Мария Хосе, а кучето-Камбера.
Денят си отива. Слънцето бърза да се прибере в дома си, но вече на мястото, където ще прекара нощта, която за мен ще е безсънна.
Изморена съм. Някаква сянка около полилея дразни очите ми. Лети муха и без очилата я виждам. Светлината я привлича и тя като сляпа се удря със сила върху стъклото на абажура, но не пада на земята. Прави кръг около лампата и не знае как да се отърве от силната светлина, която като магнит я привлича. Искам да и помогна и отварям терасата. Жал ми е, че трябва да смени топлината с хладната нощ, но от нажеженото стъкло ще и изгорят крилцата. Тя лети напред-назад, но не излиза навън. Поглеждам я по-внимателно.Не е муха, а пеперуда, от онези, кафявите, дето имат прашец по крилата. Познавам ги от бабино време, когато тя ми забраняваше дори да ги докосвам, какво остава-да ги убивам!
–Това е душата на мъртъв човек-ми казваше баба и аз се страхувах от тях.
Пеперудата кротко се лепва ма ъгъла на дивана и аз я забравям, но си спомням как една нощ се беше объркало едно щурче. Мъничко, безцветно. Гася аз лампата, то започва да свири. Не от ония песни за големите щурци, които слушам в летните нощи, опъната на хамака в моята градина. То плаче, защото го е страх от тъмното. Паля лампата-млъква, гася лампата-започва. Хващам от къде идва плачът, от дантелените пердета, но нали е мъничко, не с е вижда. А какъв глас има само-плач на цигулка в тъмна нощ! Накрая откачих пердетата заедно с корниза и ги изнесох на терасата. Сутринта го видях между диплите и му дадох възможност да се измъкне, а то подскочи , получило свободата и в бързината съвсем забрави да се сбогува с мен и да ми благодари за жеста!
Оглеждам се за други посетители в нощта и приемам факта, че само звездите и луната ще бъдат с мен до сутринта. Мислите ми отлитат към България. Разтварям невидимите си криле. Спирката ми е София, да видя има ли вече оплодени яйцеклетки, колко броя са и кои ще изтръгнат от детето ми. Отново трябва да досаждам на Бог и Богородица, тя-да ѝ държи ръката, а той-да напътствува д-р Стаменов, за да може този път всичко да е направено добре. Няма да ѝ изпращам тъжни есемеси, за да не страда и плаче. Нали затова пиша дневници! Да четат, когато мен няма да ме има и, както ми казва пейката с нарисуваното сърце:
-Дъщеря ти ще се гордее, че си я родила ти, а не друга и ще разказва някога на децата си колко борбена е била тяхната баба!
Броя, броя, до четиринадесет клетки и се чудя ка може дъщеря ми да е толкова щастлива.Нима вече е забравила, че при предишните опити ин витро резулатът беше същият...После ще ги преместят в едно стъкло, да ги направят зародиши на бебета, а на финала...да се затрият някъде и да страда детето ми и всички останали край нея!
Майка да имаш, майка да не си...
Каква дълга, дълга нощ!..
Прекрасна утрин! Защо вече не ми е тъжно? Детето ми е там, в някоя операционна зала , за да страда отново след поредното разочарование, а на мене ми е весело на душата!
Търся виновника за тази несправедливост. Слънцето, разбира се! То е виновно! Ето защо не мога да заплача! И какво ще пратя днес по облачето за България?
Събирам всичкия стар хляб за гълъбите и излизам. В пейката ми е спасението!Днес тя и аз ще се разберем заедно на колко деца ще се радва дъщеря ми, а аз като баба да ги подготвя...за смъртта, която може да ги споходи скоро!
Вдигам замислен поглед и виждам на алеята жената с кучето, с които пътуваме с автобуса. Те бавно приближават към мен. Тя не може да ме види , затова аз ѝ казвам:
-Добър ден! Здравейте!
Тя обръща към мен слепите си очи и се мъчи да си спомни коя съм.
-Аз съм жената от България-помагам ѝ да се сети.-Пътуваме заедно в осемнайската.
-А-а! Елена!..Здравейте!
Огрява я лъчезарна усмивка. Зарадва се, че я помня, аз също.
-Как сте?-едновременно се питаме.Нали това тук е задължително, не че някой го интересува кой как е, но въпросът е автоматичен.
Тя предлага да седнем.
-Ето, тук е моята пейка. Идвам тук да си говоря с нея и с цветята в лехичката.
Тя впива мъртвите си очи в мен, сякаш изплашена от това, че си говоря с предмети и цветя, но аз я убеждавам, че го правя, защото съм тъжна и сама.
Мария Хосе е облечена в светло бежов костюм, който много ѝ прилича. Шалчето на пеперуди отвлича вниманието на хората от белезите на лицето ѝ.
-Разкажи ми за теб! Сигурно не ти е лесно...Имаш ли семейство, деца?-хвърля въдицата тя.-Тежка ли ти е работата?
-От работа не се плаша, но самотата ме убива. За тях тъжа! За децата и дома! За тишината и свободата, а градината ми...По-голяма е от този парк. Там се шири едно поточе с камъчета и много цветя. Кучето ми се казва Рамбо.-хваля се аз.
Тя сваля тъмните си очила и една живинка в дъното на очите ѝ се впива в мен, невярваща, че това е възможно. Кучето е притворило очи в сладка дрямка, напечено от лъчите на слънцето.
-А децата ти не желаят ли да са с теб?-пита тя.
-Искат, но предпочитат нашия дом пред чуждия, моята Родина пред друга и аз не ги принуждавам. На тях разчитам да се грижат за съпруга ми.
-А! Ти имаш и съпруг.А твоите семейни ли са? Имат ли си деца?- настъпва ме по мазола тя.
-Това е дълга история, но обещавам, че някой път ще ти я разкажа.
През ума ми минава една мисъл, която ме изпълва с вълнение, че ако има резултат опитът ин витро, просто ще затворя тази страница от живота си в една тетрадка и ще я нарека Тъга и сълзи от Испания. Тази жена не е кошче за душевни отпадъци и аз ѝ спестявам подробностите. Готова съм да я разпитам и аз, но кучето схваща напрегнатото ми мълчание и леко се надига на крака. Вперило е тъжните си очи в мен, в които има молба да не го правя сега, а да чакам тя да отпусне душата си.
-Към Легаспи ли е домът ви?- питам аз.
-Ние с Камбера нямаме собствен дом. Живеем в Дом за възрастни. За нас се грижат чужди хора.-тъжно отговаря Мария Хосе.-Моите ме предадоха, но това е дълга история...Ще ти я разкажа...Нека си разменим номерата на телефоните. Ние всеки ден идваме тук.Ти можеш ли да излизаш?
-Разбира се. Всеки ден идвам със сеньората на разходка до обяд, а след обяд работя извън къщата. Затова пътуваме заедно с Вас в автобуса.
Жената с лек жест надига желязната стойка на гърба на кучето и то лениво се изправя на крака, готово за тръгване.
Искам да ги придружа. Тя казва, че отлично се справя, а аз не желая да знае, че я съжалявам. Оставям на мястото си, но съм сигурна, че Камбера няма да я предаде. Двете заедно ще се приберат в чуждия дом, в който се грижат за тях.
Виждам ги как пресичат тротоара и се обвинявам за това, което правя.Разкиснала съм се като...а двамата ми герои се борят за живота си с нокти. Единият с пръст на бутона, а тя, Мари, водена от куче, което до края на живота ѝ ще ѝ бъде вярно и няма да я предаде.
Загледана в децата на купчината пясък в детската площадка от ляво на пейката, не съм разбрала, че до мен паркира Човека в инвалидната количка. Купил си е няколко вестника.
–Каква изненада! Не съм ви виждал скоро тук! Как сте?..Изглеждате спокойна. Има ли новини?-пита той.
-Има.-казвам-но резултат няма все още. Ако не стане, ще осиновим!
-От Китай ли?
Аз се чудя защо от Китай, като у нас има деветдесет хиляди, бях го чела някъде, които чакат другите си родители. За да приключа този разговор, сменям темата:
-А Вие имате ли семейство?
–Да.-казва той. Съпруга, дъщеря, син. Аз съм малко изнервен от положението, но те ме търпят. Добри са ми децата.
Каква глупачка съм! Защо си мисля, че всички нещастни хора са самотници? Без семейства, без близки...дори се бях приготвила да му търся приятелка! Да не казвам, че почти я бях намерила в лицето на Мария Хосе...Каква сватовница съм!..Срамувам се от себе си!
-Аз от няколко часа съм навън. Ще се прибирам, да не се притесняват за мен и да тръгнат да ме търсят...Ами, късмет! Желая Ви го от сърце!
Слага пръста на бутона и количката прави завой и тръгва. Наблюдавам го. В последния момент, преди да се скрие от погледа ми, една ръка се вдига да ми каже Довиждане.
Какъв умен човек! Как се е сетил, че няма да откъсна поглед от количката, преди сградата на голямата библиотека да го скрие от мен!
(следва)
© Елена Нинова Всички права запазени