Тази сутрин кварталът осъмна с тъжна новина. Агата Иванова беше починала. Тя беше полякиня, омъжила се за българин преди шейсет години. От тогава, тя живееше през три пресечки от дома на Дора Костова. Агата беше на почти деветдесет години. Никой не вярваше, че ще доживее толкова много. Все пак страдаше от много болести, а когато мъжът ѝ почина преди седем години, тя получи инсулт, след който не можеше да става повече от леглото. Беше като жив труп, който само можете да диша, да мърда очите си и да говори. Много. Но може би беше вярно това, което хората казваха – злото не умира лесно.

Агата беше дребна, но злобна жена. Мразеше всичко и всички. Нямаше приятели. Нямаше деца. Нямаше роднини. Беше сама. За нея се грижеше социален работник, който беше сменян на няколко месеца. Просто никой не издържаше бръщолевенето на старицата, която често си позволяваше да нагрубява хората около себе си. Понякога дори ругаеше на полски, за да остане неразбрана, но всички можеха да се досетят какви думи редеше под носа си, защото една от тях беше добре позната и на българите.

Дора Костова и Агата Иванова бяха врагове открай време. Някога се разбираха, когато бяха млади и все още не се познаваха. Поздравяваха се от любезност, когато се срещаха на улицата, честитиха си празниците и поддържаха добри съседски отношения. Но един ден, всичко се промени. Преди около четиридесет години, когато дъщерята на Дора – Елена, беше малко момиче, обичаше да играе с приятелките си на топка на улицата. Понякога играта беше на „пиян морков“, „народна топка“ или волейбол. През летните дни игрите продължаваха до късно, но времената бяха други и родителите не се бояха толкова много за децата си, както днес.

Веднъж, докато момичетата си играеха с топката на Елена, едно от тях счупи стъклото на кухнята на Агата. Но понеже топката беше на дъщерята на Дора, именно тя трябваше да отиде да си я поиска. Агата отвори вратата с разярено изражение на лицето, носейки в ръцете си топката. Тя не само не я даде на момичето, а я наряза с ножа си пред очите ѝ. Когато Елена заплака, Агата ѝ зашлеви шамар с думите:

- Да беше помислила за глупавата си топка, преди да ми счупиш прозореца! А сега се махай от очите ми!

Елена изтича веднага вкъщи и се оплака на майка си, поемайки си едва дъх, заради сълзите, които се сипеха от очите ѝ. Дора Костова се ядоса и бързо отиде при Агата. Последва грандиозен скандал, заради който всички съседи се бяха събрали да гледат, сякаш беше зрелищен бой на жени по бански в калта. След разменените неколцина неприлични реплики от едната и другата страна, накрая Дора удари шамар на Агата, казвайки ѝ, че никой няма право да посяга на дъщеря ѝ. И си тръгна към вкъщи с гордо вдигната глава. А полякинята се развика на събралото се множество пред дома ѝ, казвайки им, че са като ято лешояди, обикалящи наоколо в търсене на клюки. Изкрещя пред всички онази обидна думичка, която и на полски, и на български не беше комплимент, след което затръшна вратата.

След тази случка, двете жени винаги намираха причина, заради която да се сдърпат като кучета за кокал. Когато започнаха да остаряват, просто спряха да си обръщат внимание. Може би вече бяха прекалено уморени от неприязъна, който изпитваха толкова време една към друга. Взаимно се игнорираха. Не се поздравяваха, не се поглеждаха дори, когато се разминаваха на улицата. И никога не се сдобриха. А това вече нямаше как да се промени.

Когато в квартала имаше погребение, обикновено почти всички съседи отиваха в дома на покойника, за да изкажат съболезнованията си на близките. Някои от тях дори не знаеха името на починалия, но заради безплатната храна се преструваха на опечалени и се насилваха да проронят поне една сълза, за да не изглеждат прекалено подозрителни. При това погребение обаче, беше различно. Нямаше кой да организира погребението на старата Агата, затова социалната служба, която пращаше свои служители да се грижат за нея, отдели от финансите си за скромно изпращане на покойницата.

Когато научи за смъртта на Агата, Дора Костова се почувства странно. Не се радваше, но и не скърбеше. Искаше ѝ се да каже „Заслужаваше си го проклетницата“, но не можеше. Сякаш нещо ѝ пречеше. Може би точно защото Агата беше избрала неподходящ ден да умре. Ако въобще някой имаше право на такъв избор...

Нора и Вера искаха да отидат на погребението, най-малко защото и те познаваха покойницата, а очевидно нямаше много хора, които да я изпратят към отвъдния свят с поне малко уважение. За тяхна изненада, Дора също реши да отиде. Беше решила, че смъртта е финалната права на враждата ѝ с Агата. Нямаше смисъл да продължава да таи каквито и да било лоши чувства към нея. И без това съвсем скоро никой нямаше да си спомня за нея, а ако тя запазеше омразата в себе си, означаваше, че все пак щеше да се сеща за злобното ѝ лице от време на време. А според Дора, Агата не го заслужаваше.

Трите дами се хваната под мишница, наредени в редица и тръгнаха към дома на Агата, носейки по два червени карамфила. Изненадаха се, че все пак в къщата влизаха и излизаха съседи от квартала, дошли да се сбогуват със старицата. Пред вратата беше опрян капака на ковчега с голям кръст издълбан на него, с което всички минувачи можеха да научат, че смъртта е навестила този дом.

- Полякинята ще бъде положена в най-евтиния ковчег, който се продава – измърмори Дора Костова на приятелките си, влизайки в двора на Агата.

- До колкото разбрах, от тази социална служба, от която пращаха асистенти да се грижат за нея, са организирали погребението – съобщи им Вера. - Нормално е да отделят минимални средства за това. Все пак не е тяхна работа...

- Когато дойде това време, се разбира дали човекът е бил добър или не – обади се на свой ред Нора. - Ако умреш сам и няма кой да плаче за теб, значи не си бил от най-добрите приживе.

- Така е – съгласи се Дора, прекрачвайки прага на дома. - С този ковчег ще изгние много бързо под земята. Материала не е хубав...

- Стига толкова! - скастри я Нора. - Тръпки ме полазиха вече.

Когато влязоха вътре, видяха безжизненото тяло на Агата в ковчега. Беше още по-дребна и слаба, отколкото я помнеха. Косата ѝ беше бяла и тънка като перушина. Лицето ѝ беше изпито, а очите хлътнали навътре. Устните ѝ бяха много тънки, почти незабележими. Беше облечена в черна пола и кафява плетена жилетка. Около нея имаше наредени цветя, които придаваха малко цвят на обстановката.

Дора Костова се доближи до мъртвата жена и остави карамфилите до изстиващото тяло. Вгледа се за миг в онова бледо лице и се запита: Защо беше нужно да се мразим толкова години, след като накрая и двете ще умрем? А дори не можахме да се извиним една на друга. Сякаш когато се изправи лице в лице с жертвата на смъртта, тя почувства, че тази неизбежна среща е съвсем близо и за нея. Това я разстрои. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но Дора успя да ги овладее, за да не помислят приятелките ѝ, че страда за Агата.

След отдадената почит на покойната, Дора Костова реши да се прибере вкъщи. Каза на приятелките си, че има работа за вършене, заради която ще откаже чая, който Нора предложи да пият. Но се уговориха да се видят по-късно през деня. Когато влезе в дома си, Дора седна на дивана пред телевизора, а Мистър Дарвин веднага се настани в скута ѝ, чакайки тя да започне да го гали. Но стопанката му в този момент беше изпаднала в дълбоки размишления какъв ще бъде краят на нейния живот.

За миг се замисли какво би се случило, ако умре в този момент. Не беше изключено сърцето ѝ да заблъска силно в гърдите, докато не се пръсне като балон. Кой щеше пръв да разбере за смъртта ѝ? Приятелките ѝ щяха да я чакат следобед за чай, но понякога срещите им не се осъществяваха и по-късно или на следващия ден ставаше ясно какво е попречило на някоя от тях да присъства. Това означаваше, че можеше да мине ден, дори и два, преди някой да я открие мъртва на дивана. В съзнанието ѝ изплува образът на дъщеря ѝ Елена. Тя живееше от дълго време в Испания. Там беше създала свое семейство, вече чувстваше онази страна за свой дом. Щяха да минат седмици, може би дори месеци, преди Елена да научи за смъртта на майка си. Причината не беше тази, че живееше далече, а защото от много време с Дора бяха скарани и не поддържаха помежду си добри отношения. А дали щеше да скърби за нея, когато почине?

Такива мисли бяха налегнали дамата и не я напуснаха до късния следобед. Докато гледаше сериалите си по телевизията, тя избухваше в плач, след което забърсваше сълзите си и се опитваше да се съсредоточи в теленовелата. Но след малко, отново започваше да се чувства самотна и си представяше как изгнива на дивана, защото никой няма да се сети за нея, когато умре. А какво ли щеше да се случи с белия котарак, който ѝ беше верен приятел? Нямаше да има кой да го храни и да се грижи за него. Това още повече затягаше обръча около врата ѝ, който не ѝ позволяваше да преглътне от мъка.

Беше пет часа, когато Дора Костова реши да излезе от дома си, който в този ден ѝ се струваше напоен с печал и самосъжаление. Тръгна надолу по улицата към къщата на Нора. Вече малко закъсняваше за уговорената среща, но се радваше, че все още е жива и може да присъства на нея. Натисна звънеца на вратата и след миг приятелката ѝ отвори.

- Вече мислех, че няма да дойдеш – съобщи ѝ Нора и я целуна по бузата. - Заповядай! Влизай! - направи ѝ път да прекрачи прага на къщата.

Когато влезе вътре, Дора Костова остана изненадана. Във всекидневната на Нора беше Вера, както и още три техни приятелки, с които не се виждаха много често, защото те живееха в другия край на града. Имаше балони, закачени навсякъде, чаши с напитки, а Нора се появи с малка торта, върху която бяха запалени свещички с числото седемдесет.

- Честит рожден ден! - извикаха всички в един глас и се втурнаха да целунат и прегърнат приятелката си.

- О, толкова много ви благодаря! - разплака се Дора, както правеше през по-голямата част на деня, но този път от щастие. - Не мислех, че помните...

- Разбира се, че помним – усмихна се Вера и я прегърна.

- Ако не знаем кога е рождения ти ден, какви приятелки сме ти тогава?! - засмя се Нора.

- Милите ми момичета! Толкова много ви обичам!

- Надяваме се изненадата да ти е харесала.

- Разбира се.

Близо четири часа продължи празненството в дома на Нора. Дамите си говореха оживено, ядоха торта и пиеха сок, към който прибавяха по малко алкохол след втората чаша. За настроение. Дора се почувства щастлива и мислите за самотната смърт се бяха изпарили. Тя осъзна, че има приятелки, които държат на нея и щяха да са първите, които ще плачат над безжизненото ѝ тяло, ако се споминеше в този момент. Даде си сметка колко странна игра е животът. Когато едни умираха и нямаше кой да ги оплаче, други се радваха на топлата компания на близки приятели, празнувайки рожден ден. Но може би именно тези дни, в които остаряваме с още една година, са моментите, в които да си направим равносметка и да се запитаме дали сме достатъчно добри, дали трябва да променим нещо в себе си, защото колкото повече се доближаваме до смъртта, толкова по-малко време ни остава да поправим грешките си. И един ден, когато времето ни изтече, ще стане ясно дали сме били добри или не. Ако няма кой да плаче за нас, когато умрем, значи не сме били от най-добрите хора...

Докато Дора Костова отключваше вратата на дома си, чу че телефонът, закачен на стената в кухнята звъни. Побърза да превърти ключа в ключалката, притича бързо през всекидневната и отговори задъхана на обаждането. Обаждане, което чакаше трепетно през целия ден.

- Ало?!

- Честит рожден ден! – чу гласа на дъщеря си отсреща.

- Благодаря – отговори с равен тон на гласа Дора. - Значи все пак се сети, че имаш майка.

- Това, че ти се сърдя, не означава, че съм забравила за теб и за рождения ти ден. Просто не можах да се обадя по-рано, заради работата...

- Разбирам. - За миг и двете замълчаха, чувайки дишането си в слушалката. - Радвам се, че се обади.

- И аз се радвам да те чуя. Добре ли си?

- Е, на моята възраст няма как да съм много добре, но не се оплаквам. Докато съм на крака, всичко е наред. - Отново мълчание. - Извинявай – каза Дора с тих глас. - Съжалявам, че не ти казах, когато баща ти се разболя и че заради мен не успя да се сбогуваш с него.

- Това ще ме измъчва до края на дните ми.

- Знам, но те моля да намериш сили да ми простиш. Не искам и с мен да не можеш да се сбогуваш, когато ми дойде времето.

- Защо го казваш? Болна ли си?

- Не. Просто искам да знам, че си ми простила и че ме обичаш.

- Винаги ще те обичам. Ти си моя майка.

- А ти си моя дъщеря. Липсваш ми!

- И ти ми липсваш.

- Как са децата? А Диего?

- Добре са всички. Лятото мислим да си дойдем, за да се видим.

- Ще се радвам.

Поговориха си още няколко минути и Елена каза, че е вече късно и трябва да затваря. С майка си си пожелаха лека нощ и приключиха разговора. Известно време Дора Костова остана със слушалката в ръка. Усмихваше се. Беше доволна от този ден, който беше започнал с погребение, а завърши с празненство и дългоочаквано обаждане. Едно приятно спокойствие се настани у нея и успокои сърцето ѝ. Щеше да си легне с усмивка на лицето тази нощ. Знаеше, че дори и да умре в този момент, няма да бъде като полякинята Агата. Ще има кой да плаче за нея, защото е обичана.