Всеки вторник и четвъртък на улица „Възраждане“ имаше чаено парти. Дора Костова се събираше със своите приятелки на по чаша чай със сладкиш и разбира се, пикантни клюки за съседите. Те бяха три дами, които живееха в същия квартал и по нещастно стечение на обстоятелствата всички бяха останали вдовици. Тези техни срещи се бяха превърнали в традиция от близо десетилетие насам. Събираха се в къщата на някоя от тях. Във вторник играеха карти, а в четвъртък обсъждаха турските сериали, които следяха или някоя книга, която всички бяха прочели наскоро. За всичкото това време тези „чаени партита“, както те самите ги наричаха, бяха отменяни точно три пъти. Първият път беше, защото Нора, една от дамите, беше паднала същата сутрин от стълба, докато се опитваше да почисти паяжините от полилея във всекидневната си. Прекара деня в болницата, докато ѝ гипсираха крака. Вторият път беше, когато Дора Костова хвана грип, заради който приятелките ѝ предпочетоха да пропуснат срещата си, за да не се заразят. А третият път, в който чаеното парти беше отменено, бе само преди месец. Тогава съпругът на Вера, друга от дамите, беше починал и същия ден се състоя погребението му. 

Днес беше ред на Дора Костова да посрещне дружките си в своя дом. Той винаги беше чист и подреден, но все пак тя стана рано, за да може да избърше праха от мебелите, да почисти пода с прахосмукачката и да проветри. Малко преди обяд се затвори в кухнята, за да приготви сладкиш, който да им поднесе. Докато чупеше яйца в купата и ги смесваше заедно с брашно и захар, около нея се навърташе Мистър Дарвин, който беше щастлив в новия си дом. Бързо свикна с обстановката и вече изглеждаше така, сякаш е роден в тази къща. Когато видя, че Дора няма време да му обърне внимание, той се покачи на перваза на прозореца, погледа няколко минути през стъклото и после заспа, необезпокояван от бученето на миксера и вайкането на стопанката си, че е разсипала брашно по пода.

Точно в три часа, веднага след финалните надписи на сериала „Истанбулска любов“, на вратата на Дора Костова се позвъни. Тя стана от дивана, хвърли един поглед на отражението си в огледалото и посрещна гостите си. Винаги си обличаше дрехи, с които излизаше обикновено до центъра или отиваше на гости. Не искаше да бъде с домашните си рокли, които бяха попили мириса на храна и имаха петна от засъхнало доматено пюре, паднало, докато е готвела. Все пак тези срещи не бяха просто за да си споделят научените клюки, а и да се хвалят една на друга колко са добре, какви нови неща са си купили и колко успели са в живота си децата и внуците им. Нормални неща за тяхната възраст.

Четирите жени се настаниха на масата в кухнята. По това време на деня, там беше най-светло и слънцето се усмихваше през стъклото чак докато залезе. Но и най-важното беше, че прозорецът имаше изглед към улицата. Така винаги можеха да поглеждат навън и да видят, ако се случваше нещо интересно. Дора беше сервирала билков чай в порцеланови чаши. Този сервиз тя пазеше като истинска антика почти половин век. Беше един от подаръците за сватбата ѝ от родителите на съпруга ѝ. Вадеше го от витрината само за специални случаи и за приятелките си. Пред всяка една от тях беше сложила и десертна чинийка с по парче от сладкиша, който ѝ се беше получил чудесно.

- Много е топло тези дни – обади се Нора, която имаше високомерно излъчване. Косата ѝ беше боядисана в червен цвят и винаги я носеше вързана на кок. На очите си имаше перфектно изрисувана очна линия, която си правеше още от времето, когато беше учителка по математика в една гимназия. - След като пролетта е такава, не ми се мисли какво лято ни чака тази година – и отпи от чая, който обичаше да консумира чист.

- На мен ми харесват температурите – каза Вера, която беше облечена в черно и носеше на врата си шал, показващ, че скърби за наскоро починалия си съпруг. Тя беше хилава жена с чисто бяла коса, вързана на конска опашка. - И без това през повечето време имам студени крайници и почти никога не ми е топло, та тази пролет ми се струва чудесна.

- Но пък зимата, която мина, беше истинско бедствие – разбъркваше чая си Мара, докато захарта напълно се разтвори в течността. Нейната коса беше подстригана много късно, почти като мъжка прическа. Имаше големи сини очи, които загатваха за мистичната красота, която е притежавала на младини. - Такава зима не беше имало от години. Няколко пъти замръзваха тръбите в банята ми.

- Е, каквото-такова – въздъхна Дора. - Опитайте сладкиша! За втори път го правя. Първият път го приготвих преди година, когато внуците ми дойдоха на гости от Испания. На тях много им хареса.

- Има ли захар в него? - попита Нора.

Дора беше забравила, че нейната приятелка не консумира захар от няколко години. Постоянно му намираше заместители или понякога изобщо изключваше сладкия вкус от храните и напитките си. Не че имаше точно определен здравословен проблем, който да ѝ пречеше да приема захар. Просто казваше, че пълнее много бързо, а за жена, която цял живот е изглеждала добре и е пазила фина талия, това би било истинска трагедия.

- Не, без захар е – излъга Дора, отпивайки от силно подсладения си чай, както го обичаше. - Вътре има мед, а той е достатъчно сладък. Купих го от един познат, който отглежда пчели. - Тези думи накараха Нора да опита сладкиша.

Тогава в кухнята влезе Мистър Дарвин. Той започна да обикаля около краката на дамите. Мара не обичаше животните и веднага се намръщи, когато видя котарака. Дори го побутна с крак, когато той се доближи до нея и искаше да се отърка о прасеца ѝ.

- Още ти се чудя, че прибра това животно – каза тя презряно на Дора. - Носи само болести и бълхи.

- Никога не съм отглеждала животно вкъщи. И аз мислех като теб преди, но не е така. Друго си е да има кой да ти прави компания.

- Станала си сантиментална. Как може да обичаш една котка?

- Остави я – намеси се Вера. - И аз обичам животните. Когато децата бяха малки, имахме едно куче, което прибрахме от улицата. Кръстихме го Чара. Беше много любвеобилна и възпитана. Кучетата са умни животни и наистина те обичат безрезервно. Всички много страдахме, когато я блъсна кола. Плаках за нея седмици наред. След това повече не пожелах да имаме домашен любимец. Прекалено е болезнено, когато трябва да се разделиш с него. - Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя извади една кърпичка от джоба си и забърса носа си, който щеше да потече. - Но рано или късно на всеки му идва времето...

- Недей, мила – погали ръката ѝ Дора. - Знам, че Павел ти липсва. Но той се мъчеше много последните седмици. Отърва се от мъките си човека. - Вера кимна и сякаш с това казваше, че бързо трябва да сменят темата на разговора, за да не избухне в плач, както правеше през последния месец, когато станеше въпрос за покойния ѝ съпруг.

- Вчера видях на пазара Елена, която се премести преди зимата в апартамент в центъра – обади се Нора, дояждайки си парчето от сладкиша. - Държеше се много надменно. Престори се, че не ме видя, но после се спряхме на една и съща сергия за картофи, та нямаше как да не ме поздрави.

- Тя винаги се е мислела за нещо повече от който и да било – измърмори Мара. - Като има магазин за обувки, сякаш е голямата работа.

- С мъжа ѝ пътуват много – намеси се Дора. - Последно като я видях, се бяха върнали от някакъв гръцки остров, където прекарали почти месец.

- Е, кой ли не е ходил в Гърция! - обади се пак Мара. - Даже след две седмици заминавам пак. Ще постоя известно време при сина си там.

- Заминаваш? - възкликна учудено Вера. - Защо не ни каза по-рано?

- Снощи говорихме по телефона и той ми каза, че е купил билета. Увери ме, че ако сама не отида, той ще дойде да ме вземе.

- Но станало ли е нещо, че така внезапно...?

- Не. Липсвам им на децата и са решили, че е по-добре аз да замина, отколкото всички те да си дойдат. - След тези думи, Мара стана от мястото си. - Извинете ме, отивам до тоалетната – и излезе от кухнята.

За малко беше настанала тишина. Мистър Дарвин скочи на освободилия се стол до стопанката му. Тя го погали и отчупи с пръсти малко от сладкиша в чинията си. Сложи го в шепата си и му позволи да опита. На него му хареса и бързо излапа храната. Дори търсеше още, но Дора го потупа по главата и го побутна леко, за да слезе пак долу.

- Трябва да направим подарък на Мара на следващата ни сбирка, преди да замине – разчупи мълчанието Нора, след като беше наблюдавала сцената между домакинята и нейния любимец.

- Да. Можем да ѝ купим нещо, което да ѝ напомня за нас, докато е в Гърция – съгласи се Дора.

- Беше харесала една чанта, когато излизахме миналата седмица. Помниш ли, Вера?

- Онази, която струва сто лева? - възкликна Вера. - Това са много пари за една чанта!

- Но тя ще е подарък от трите ни. А и Мара е наша приятелка – опитваше да обясни Нора. - Мисля, че заслужава да похарчим малко пари за нея.

- Според мен точно, защото е наша приятелка, ще се зарадва и на по-скромен подарък. Важен е жестът – отговори Вера.

- Тихо, че идва – с показалец пред устните си им каза Дора, чувайки стъпките на отсъстващата дама.

Остатъка от следобеда, четирите приятелки изкараха в игра на карти, която Нора спечели, както почти винаги. Хапнаха по второ парче от сладкиша, а Дора им уви с домакинско фолио по още едно, което да вземат за вкъщи. Обсъдиха някои клюки, които бяха научили за съседите си и към шест часа се разделиха. Домакинята винаги се ядосваше, когато изпускаше епизода на сериала от пет часа, заради чаеното парти. Но се успокояваше с това, че си е прекарала добре с приятелките. А и обикновено бяха нужни около десетина епизода, за да се случи нещо интересно с персонажите от теленовелата. 

Утрото беше дъждовно. Валеше като из ведро и в ранните часове, докато още беше в леглото си, Дора Костова чуваше как едрите капки се разбиваха по покрива на дома ѝ. Имаше планове за през деня, които трябваше да отпаднат, заради неблагоприятното време. Искаше ѝ се да отиде с автобуса до един хипермаркет, в чиято рекламна брошура беше видяла, че ще пускат зехтин и кисело мляко на промоция. Все пак в повечето случаи си заслужаваше да отиде от единия край на града до другия, за да купи някои продукти на промоционални цени. Но този път, изглежда трябваше да пропусне. Не обичаше да излиза много навън, когато валеше. Почти всичките ѝ пролетни обувки пропускаха, а и всичката кал по улиците ѝ идваше в повече. 

След като изпи сутрешното си кафе – обичаше да го вари в джезве, след което да го прекара през цедка, за да отдели утайката, Дора реши да опита една рецепта за баница, която наскоро видя в едно от любимите ѝ кулинарни предавания. Така поне щеше да запълни известно време от деня си. Но с ужас установи, когато отвори хладилника, че яйцата са свършили. Спомни си, че използва последните за сладкиша, който направи за приятелките си във вторник. Мислеше да се откаже от идеята за баницата, но когато се наканеше да свърши нещо, постоянно мислеше за него, докато не го направи. Затова си облече един тънък червен шлифер, сложи си на главата любимата черна шапка с малка периферия и фина панделка от сатен отпред, и приготви чадъра си на цветя, с дървена дръжка, който беше на поне пет години. Потърси с поглед Мистър Дарвин и го намери заспал на облегалката на дивана във всекидневната. Доближи се да го погали, казвайки му, че след малко се връща и излезе от къщата.

Беше се запътила към едно малко магазинче, което се намираше на шест пресечки от дома ѝ. Много рядко го посещаваше. Ходеше там единствено в крайни и спешни случаи като този. Магазинчето беше като гараж, с тясна пътека и претрупано от ненужни стоки, които едва ли някой купуваше. Повечето от хранителните продукти бяха със съмнителен срок на годност, но поне хлябът, млякото и яйцата там винаги бяха пресни, защото най-много се търсеха от хората в квартала. Дора избягваше дори да минава през онази улица, за да не я види собственика. Той беше стар перверзник, който остана ерген и я задяваше от много години. На нея не ѝ беше приятно старецът да ѝ прави неприлични намеци, от които тя се изчервяваше и винаги се оглеждаше да не би някой друг да е чул.

- А, Дорита! - възкликна старецът зад касата, който минаваше седемдесетте години. Беше хилав, нисък и прегърбен. Главата му беше с голо теме, а малкото коса, която приличаше на мъх, беше бяла като сняг. Носеше големи очила с висок диоптър, а когато видя Дора Костова се усмихна широко и разкри всички зъби от протезите в устата си. - Много време не си ме посещавала, палавнице – смигна ѝ той.

- Здравей, Митко! - поздрави го тя със сух делови тон на гласа, свивайки чадъра си до вратата и го изтръска от водата. - Бързам много. Имаш ли пресни яйца?

- Е, яйца имам, ама колко да са пресни... На повече от седемдесет... – засмя се той, гледайки я дяволито през очилата си.

- Нямам време за шегичките ти – прекъсна го тя. - Дай ми десет яйца!

Старецът отвори витрината до касата и изброи десет яйца в една хартиена торба.

- Как си, скъпа? Цяла зима не съм те виждал.

- Добре съм.

- Все така студена, даже и през пролетта! Кога най-после ще приемеш да вечеряме заедно?

- Почакай още малко. Може би пет-шест години – изкикоти се закачливо дамата.

- До тогава може да съм умрял.

- Дай Боже! - прекръсти се театрално тя.

Той ѝ подаде плика с яйцата и Дора му ги плати. Канеше се да се обръща и да си отива, когато продавачът пак я заговори.

- Скоро виждала ли си Вера?

- Да. Вчера бяхме заедно.

- Кажи ѝ да мине тези дни през магазина.

- Поръчала си е нещо, което си донесъл ли? - полюбопитства Дора. - Мога аз да го взема и да ѝ го занеса.

- Не – огледа се старецът и направи знак на дамата да се доближи до него. Заговори тихо, сякаш ѝ доверяваше голяма тайна, която никой друг не биваше да узнае. - Последните седмици все пазарува на вересия при мене. А идва края на месеца и трябва да направя отчета. Не мога да приключа на минус.

- Вера пазарува на вересия? - изненада се Дора. - И колко пари има да ти дава?

- Повече от сто лева. - Продавачът се закашля, защото влезе едно младо момче, за да си купи цигари.

- Е, ще ѝ предам – обади се Дора, чувствайки, че е дошъл подходящият момент да си отиде. - Хубав ден, Митко!

- Хубав ден и на теб, ледена кралице! - засмя се палаво той и това накара младежът също да се закикоти тихо. Дора се престори, че не е забелязала и излезе от магазина.

След няколко минути Дора Костова стоеше пред вратата на къщата на Вера. Отпред имаше венец с черна панделка, с който приятелката ѝ още не можеше да се раздели. Тя натисна звънеца с показалец и зачака. След малко Вера отвори вратата и се учуди на неочакваната визита. Усмихна се, но изглеждаше уморена и разстроена. Имаше тъмни кръгове под очите, а устните ѝ бяха свити така, сякаш всеки миг ще заплаче.

- Дора, не те очаквах.

- Знам, скъпа. Но трябваше да те видя – целуна я по бузата и подпря мокрия си чадър на прага до изтривалката за обувки. - Нали може да вляза? - и без да изчака какъвто и да е отговор, тя мина покрай приятелката си и влезе в дома ѝ. - Май още не си разтребила тук – не пропусна да отбележи, когато видя безпорядъка, в който се намираше всекидневната.

- Днес останах до късно в леглото. Времето ме депресира – отговори Вера, затваряйки вратата. - Да ти предложа чай?

- Не, благодаря – седна на дивана Дора, премествайки една блуза, захвърлена там. - Седни до мен – подкани я с жест тя.

- Случило ли се е нещо? - с недоверие попита Вера, настанявайки се до дамата.

- Ти ми кажи. - За миг настана мълчание, в което двете се гледаха в очите. - Днес реших да правя баница. Но се оказа, че са свършили яйцата в хладилника ми. Спомних си, че използвах последните за сладкиша, който приготвих за чаеното ни парти. Колкото и да не ми се излизаше в това време, трябваше да потърся яйца. И отидох до магазинчето на стария перверзник. А знаеш, че там ходя само в извънредни ситуации. - Вера слушаше мълчалива, очаквайки да разбере какво общо имаше с целия разказ на Дора. - Той ми каза, миличка – с благ и загрижен глас каза тя на приятелката си, докосвайки ръката ѝ. - Каза ми, че му дължиш пари. - Вера сведе засрамен поглед към скута си. - Да не би да имаш финансови проблеми?

Вера скри лицето в дланите си и заплака тихо.

- Не мога да се справя, Дора – хлипаше тя. - Откакто Павел почина, не мога да се справям сама. Парите все не стигат. А не искам да бъда в тежест на децата и затова нищо не съм им казала. Все си мисля, че ще се справя и без тяхната помощ.

- О, Вера – доближи се до нея Дора и я прегърна. - Трябваше да ми кажеш. Нали за това са приятелките!

- Нямаше как да призная, че съм изпаднала в това положение – продължаваше да нарежда тя през сълзи. - Никога не съм предполагала, че ще стигна до тук...

- Хайде, стига! Все пак наскоро остана вдовица и е нормално да ти е трудно, докато се научиш да живееш сама. Да не мислиш, че на мен ми беше много лесно? Не, мила. Но виж ме сега! Рано или късно трябва да приемем, че сме в клуба на вдовиците и трябва да се справяме без съпрузите си.

- Благодаря ти за тези думи – погледна я Вера, избърсвайки сълзите с опакото на ръката си. - Може би имах нужда да ги чуя...

- Стига си плакала вече! Ела с мен до банкомата да изтегля пари, за да се разплатим с онзи дърт ерген, за да не се разприказва и пред някой друг от квартала.

- Но аз...

- Млък! - сложи показалеца си върху устните ѝ Дора, за да я накара да замълчи. - Ще ми върнеш парите, когато можеш. - И се огледа, ставайки от дивана. - А после ще е добре да почистиш тук. Вредно е за здравето ти да стоиш сред толкова прах.

Вера се усмихна и се изправи, за да я прегърне.

Двете излязоха в дъждовния ден. Вървяха бавно под чадърите си и си говореха. Разхождаха се, все едно беше слънчево и топло навън. Не се интересуваха от калта и локвите по улиците, които при други обстоятелства биха ги подразнили и дори разгневили, ако някой невнимателен шофьор минеше с бясна скорост покрай тях и опръскаше с мръсотия дрехите им. Те се смееха заедно, хванали се под ръка и се радваха на приятелството, което ги свързваше. Все пак съдбата бе поднесла една и съща трагедия в живота на двете дами, а това ги правеше още по-сплотени.