Пролетта си отиваше неусетно. Дните ставаха непоносимо горещи. Слънцето печеше жарко още от сутринта. В часовете между дванадесет и три следобед по улиците на квартала беше тихо и спокойно. Дори птиците се прибираха на сянка под някоя стряха и очакваха да дойде прохладния вятър, който да донесе глътка въздух.

Около три и половина, Дора Костова излезе на верандата на дома си, носейки табла, на която имаше две чаши с охладен портокалов сок и чинийка с ореховки. Мистър Дарвин притича бързо между краката ѝ и побърза да заеме табуретката си отвън, на която обичаше да си поспива. Дора остави подноса на малката помощна масичка и се настани на люлеещия се стол. Само след минута по улицата се зададе нейната приятелка Вера. Беше си сложила плетена капела на главата, за да се пази от слънцето. Премина алеята на двора и изкачи двете стъпала на верандата. Седна на стола до Дора с тежка въздишка.

- Не мога да повярвам колко е топло – започна да ръкомаха с ръцете си, опитвайки се да си прави вятър, който да я разхлади. - А е само краят на май! Не ми се мисли какво лято ни чака. Дори аз, която обикновено обичам да ми е топло, се боя от това, което предстои.

- Ще стоим повече време на сянка и няма да се подаваме на слънце по обeд – каза ѝ Дора, вземайки едната чаша от подноса, който се намираше между двете дами. - Пийни си сок! Сложих го в хладилника, веднага щом изцедих портокалите – и отпи солидна глътка.

- Благодаря, мила – отвърна Вера, която бръкна в пазвата си и от сутиена си извади малка бутилка, пълна с прозрачна течност. Сипа по малко от съдържанието в сока си и разклати внимателно почти препълнената си чаша. - Искаш ли? - обърна се към домакинята, която я наблюдаваше с интерес.

- Водка ли е? - попита Дора и Вера ѝ кимна. - Само малко ми сипи! Че сякаш имам киселини и може би ще ми минат от това.

След малко вдигнаха тост и двете заедно отпиха от импровизирания портокалов коктейл, който си бяха забъркали.

Тогава една червена спортна кола, която очевидно беше нова и много скъпа, паркира пред къщата, намираща се точно срещу дома на Дора Костова. От няколко седмици никой не живееше там и тя беше обявена за продан. Двете дами с интерес втренчиха погледите си към отсрещната страна на улицата. Вратата на автомобила се отвори и от него излезе млада жена на не повече от тридесет години. Имаше руса дълга коса. Беше облечена с къса цикламена рокля без презрамки, която разкриваше голяма част от гърдите и дългите ѝ крака. Обувките ѝ бяха на високи токчета, а големите ѝ сини очи бяха подчертани с опушен грим. Момичето се огледа и тогава забеляза двете стари дами на верандата. Помаха им вяло с ръка и чаровна усмивка, но не получи отговор на жеста. Тогава пресече улицата и само след миг вече беше на верандата на Дора Костова.

- Здравейте! - поздрави русокосата с тънък и някак престорен глас. - Аз съм Елвира и ще бъда новата ви съседка.

- Нова съседка? - изненада се Дора. - Значи сте купили къщата?

- Годеникът ми я купи – изсмя се пискливо тя. - Ще се нанесем възможно най-скоро. Нека не си говорим на „вие“. Все пак ще се виждаме често.

- Очевидно – усмихна се насила Вера, която оглеждаше с укор от главата до петите Елвира.

- А вие заедно ли живеете? О, не ми казвайте! - плесна с ръце, като едновременно с това приклекна леко и роклята ѝ се набра нагоре. - Вие сте гей двойка! Колко сладко!

- Не, не, момиче! - възкликна Дора, махайки с ръка. - Какви ги говориш! Аз съм Дора, а това е приятелката ми Вера, която живее по-надолу по улицата.

- Радвам се да се запознаем! Мога и аз да ви стана приятелка – не спираше да се усмихва Елвира, показвайки белите си, идеално подредени зъби. - Имате котка? - грабна тя мистър Дарвин и го опря до гърдите си. - О, колко е сладък! Много обичам животните. Имах една котка като малка, но баща ми я сгази с колата без да иска и я направи на палачинка. Много страдах. Сега имам кафез с канарчета, защото нямам достатъчно време да се грижа за друг домашен любимец...

- Заради работата ли? - намеси се Вера с любопитство.

- Да...

- Какво работиш? - попита Дора, отпивайки от сока с водка.

- Работя от вкъщи. Работата ми е свързана с интернет. Но едва ли хората от вашето поколение ще разберат, след като сигурно нямате дори и компютър – изкиска се тя. - Е, трябва да тръгвам, че ме чакат много задачи в новия ми дом – остави котарака отново на табуретката.

- А къде е годеникът ти?

- Ами той... ще дойде тези дни. В командировка е извън града – отговори Елвира, оправяйки роклята си. - Довиждане, съседки! Ще се видим скоро! - и притича по стъпалата надолу, след което тръгна към къщата отсреща, фръцкайки се кокетно.

Двете възрастни дами стояха по местата си и отпиха едновременно от охладените си напитки. Не откъсваха и за миг очите си от новата съседка, докато не я видяха да отключва къщата и да влиза вътре.

- Видя ли я как беше облечена? - обади се с тих глас Вера. - Срамота! По-добре направо по бельо да беше тръгнала.

- Като я гледам, май и бельо не носи – тогава се спогледаха и двете избухнаха в смях. Чукнаха чашите си за наздравица и отпиха отново по една солидна глътка.

Със спускането на нощта, дойде и прохладният вятър. Въздухът вече не беше толкова горещ, а по улиците настъпи оживление. Щурците започнаха да изнасят серенадите си, скрити зад полюляващите се цветя в градините. Уличните лампи вече бяха включени и осветяваха пътя на влюбени двойки излезли на разходка. А Дора Костова отново беше настанена в любимия си стол на верандата и наблюдаваше случващото се в квартала. В ръцете си държеше книга, която беше просто реквизит, зад който се криеше. Така можеше да казва, че не следи клюките около съседите си, а просто си чете спокойно в приятната вечер, докато Мистър Дарвин мъркаше до нея. Напоследък така прекарваше времето си, преди да ѝ се доспи. Веднага след сериала „Булката на Мохамед“, който свършваше в шест, вечеряше, разтребваше набързо и излизаше на верандата, за да не изпусне нещо интересно, което можеше да се случи под носа ѝ.

След като разлисти поредната страница на книгата, от която беше прочела едва няколко реда, защото очите ѝ, подаващи се над очилата с диоптър шареха наоколо, тя видя как една лека кола приближава. Беше черна, със затъмнени стъкла. Спря пред къщата, в която само преди няколко часа се беше нанесла Елвира. От автомобила излезе мъж, на около четиридесет години, облечен в тъмен костюм. Без да се оглежда, той тръгна към входната врата. Натисна звънеца и след миг новата съседка му отвори и го покани вътре. Дора беше любопитна и искаше да разбере кой е той. Дали пък не беше годеникът ѝ? Но тогава си спомни, че Елвира спомена, че той е в командировка. За това реши да остане на верандата колкото е нужно, за да види кога ще си отиде посетителят на новата ѝ съседка.

Вече беше почти десет часа. Дора Костова беше опряла главата си на облегалката на стола и хъркаше тихо, докато комарите прелитаха над нея. Мистър Дарвин се събуди и се протегна на табуретката си. След това скочи в скута на стопанката си и тя се стресна. Отвори очи и се огледа. Спеше ѝ се, но си спомни защо беше останала на верандата, дори когато усещаше, че сънят ще я улови скоро. Чу шум, идващ от къщата отсреща. Веднага се надигна и стрелна погледа си натам. Вратата се отвори. Мъжът с костюма излезе, но Елвира не беше там, за да го изпрати. Той се качи в автомобила си със самодоволно изражение на лицето и потегли на някъде. Случилото се стори странно на Дора. Какво правеше толкова време този мъж при новата съседка?

Новите съседи в квартала са като атракция за местните жители. Особено за онези, които са пенсионирани и стоят по цял ден вкъщи, навирайки носовете си в чуждите работи. Но тази нова съседка, беше привлякла вниманието не само на старите дами, които обикновено запълваха по-голямата част от деня си с клюки за хората наоколо. Елвира беше красива жена и събираше погледите на много млади и стари мъже, които живееха на улицата. Особено в деня, когато пристигна камион с новите мебели, които тя си беше поръчала за къщата. Тогава беше облечена с червен потник с тънки презрамки и дълбоко деколте, а късите дънкови панталонки, които ѝ стояха почти като бански, не даваха особена воля на мъжкото въображение, защото почти нищо не оставаше скрито. Косата ѝ беше завързана на конска опашка, а тялото ѝ блестеше от капчиците пот, които се бяха появили, заради носенето на багаж. И изведнъж, когато мъжете в квартала видяха как Елвира се мъчи да помага на двамата мъже, докарали мебелите, всички се втурнаха към нейната къща. Някой би си казал, че жителите на квартала са много отзивчиви и си помагат едни на други, но начинът по който Елвира изглеждаше беше достатъчно обяснение за това защо мъжете наоколо бяха толкова заинтригувани от съседката си.

Дора Костова стоеше на верандата с приятелките си Вера и Нора. Трите дами наблюдаваха с възмущение гледката отсреща. Не можеха да повярват какъв интерес е предизвикала Елвира. И то най-вече у мъжете.

- Приличат на гладни псета, на които им се хвърля кокал и те са щастливи – измърмори Нора под носа си.

- Мъжете са глупави същества – обади се Вера. - Видят ли хубава жена, лигите им започват да текат.

- Не помня досега някой в квартала да се е радвал на такова внимание – отбеляза Дора.

- Големите гърди са голямо предимство, мила – каза ѝ Нора.

- Ако годеникът на Елвира беше тук, съм сигурна, че никой нямаше да припари до нея. Мисля, че той беше дошъл онази вечер, когато тя пристигна. Стоях до късно на верандата и го видях колко късно си отиде.

- Може да не е бил годеникът – с насмешка каза Вера. - Като гледам колко мъже се лепят по тази русокоска...

- Не говори така – скастри я Нора. - Тя е красиво момиче. Нормално е мъжете да я харесват. Но това не означава нищо.

- Ще разучим тази работа... - закани се Дора Костова. - Все пак нищо не остава скрито в този квартал.

До късния следобед постоянно сновяха различни хора около къщата на Елвира. Но с помощта на мъжете от квартала, всички мебели бяха внесени и подредени вътре, точно както новата съседка им бе наредила. И всичко това бяха свършили безплатно. Дора Костова беше все още в недоумение от случилото се през деня. За това веднага щом изпрати приятелките си и видя, че вече в къщата отсреща е спокойно, взе една саксия с розово мушкато от верандата и излезе от двора си. Пресече улицата и позвъни на вратата на новата си съседка.

- Дорита, здравей! - поздрави я Елвира, с широка усмивка, носейки все още същите дрехи от през деня. - Сигурно днес не можа да си починеш, заради всичкия шум тук, но трябваше да пренеса вещите си...

- Няма проблем, миличка. Дойдох да ти подаря това цвете за новия ти дом – поднесе саксията с мушкатото тя.

- О, много мило – целуна я бързо по бузата младата жена. - Но никак не ме бива в отглеждането на цветя. Дано да не го убия – кикотеше се тя.

- Само трябва да го оставиш на светло и да го поливаш от време на време – надничаше през рамото ѝ Дора, опитвайки се да надникне вътре.

- Искаш ли да влезеш? - попита я Елвира, взимайки цветето. - Заповядай! Ти си първият ми гост.

- Сигурна ли си? - попита я на свой ред Дора, прекрачвайки прага на къщата. Огледа се и видя, че мебелите са нови, но прекалено кичозни за нейния вкус. Дори декорацията, червените пердета и пухкавите възглавнички по дивана ѝ идваха в повече. - Онази вечер видях един мъж, който беше дошъл при теб.

- А, да – остана изненадана от любопитството на съседката си Елвира. - Той е мой приятел.

- Не е годеникът ти?

- Не. Той е при майка си. Тя е много болна и...

- Не беше ли в командировка?

- Да... - за миг замлъкна Елвира и изражението ѝ стана сериозно. - Но му се обадиха, че майка му е зле и той трябваше да отиде при нея. Искаш ли сладкиш? - тръгна към кухнята тя. Дора я последва. - Правих го преди два дни и мисля, че ми се получи добре. Обикновено не умея да готвя, но ако не се опитвам, няма как да се науча. Нали така? - засмя се тя и остави саксията с мушкато на плота. Извади от шкафа една кутия, в която имаше нарязани парчета какаов сладкиш, наподобяващ брауни.

Дора забеляза на масата в кухнята един бял кафез, в който имаше двойка канарчета. Бяха малки жълти птичета, които я гледаха с черните си очички и едното от тях изчурулика на висок глас, сякаш за да покаже уменията си.

- Много са красиви – отбеляза тя, почти допирайки лицето си до клетката.

- О, благодаря! Те са моите бебчета. Двойка момче и момиче са, за да си правят компания, докато ме няма. Още не съм им намерила подходящо място и за това са тук. Но всичко ще се подреди малко по малко. Сладкиш? - поднесе тя кутията на гостенката си.

- Благодаря! – взе си едно парче Дора.

Опита една хапка и установи, че сладкишът има вкус на пръст. Беше сух и полепваше по небцето ѝ. Едва успя да преглътне залъка, който беше отхапала. А Елвира стоеше пред нея в очакване да разбере дали ѝ е харесал.

- Хубав е – насили се да каже дамата слагайки на лицето си фалшива усмивка. - Но съм сигурна, че можеш да се справиш и по-добре.

- Може пък ти да ме научиш – изкикоти се Елвира. - Нали все пак ще ставаме приятелки?! - В този момент се чу мобилният ѝ телефон от всекидневната. - Хапни си още сладкиш! След малко се връщам. И ще се обидя, ако не изядеш поне още едно парче!

Когато остана сама, Дора започна да оглежда кухнята, държейки парчето от подобието на сладкиш в едната си ръка. Отвори няколко шкафчета, докато чуваше, че Елвира говори по телефона в съседната стая. Нямаше никакви хранителни продукти в кухнята. Отвори хладилника и видя само бутилка прясно мляко, няколко ябълки и три моркова. Запита се какво ли яде това момиче? Отхапа още едно парче от кекса, защото не знаеше къде да го изхвърли, та домакинята да не го види. И сякаш изведнъж се почувства леко замаяна. Може би това усещане беше като действието на алкохола, който в по-голямо количество започва да управлява сам тялото ти. Доближи се отново до кафеза. Наблюдаваше канарчетата с усмивка и за миг ѝ се видя, че са три, после четири. Разклати главата си и се опита да се опомни. Реши, че има нещо в сладкиша, което я е накарало да се почувства по този странен начин. Не мислеше да опитва нито хапка повече. И понеже не знаеше как да се отърве от него, накрая го начупи на малки парчета, които пусна през решетката в клетката на канарчетата. Те бързо се спуснаха към храната като хищници, уловили своята плячка и лакомо напълниха коремчетата си.

- Дорита! - чу се пискливият глас на Елвира, която приближаваше към кухнята.

Дора се стресна и подскочи от мястото си. Канарчетата не бяха заличили все още следите от какаовата помия, за това дамата закри с тялото си клетката, обръщайки се към вратата. Предполагаше, че след около минута всяка една троха от сладкиша ще бъде погълната от птичетата.

- П-приключи ли р-разговора си? - Дора попита заеквайки Елвира, която влезе в кухнята с усмивка.

- Да... Мразя когато някои приятели ми се обаждат само, когато имат нужда от някаква услуга.

- Такива приятели не са истински.

- Знам. За това имам нужда от нови приятели – доближи се до Дора и без никакви задръжки обгърна едрото ѝ тяло с ръце.

- Аз... ще тръгвам. Стана късно и е време да си лягам.

- Много е рано още.

- Когато станеш на моята възраст и ти ще си в леглото още преди десет – засмя се Дора и тръгна пъргаво към входната врата.

- Искаш ли утре да пием кафе заедно? - попита Елвира, следвайки я по петите.

- Не знам, миличка. Едва ли ще си будна, когато правя кафето си. Ще се видим по някое време – бързаше да си отиде дамата. - Лека нощ!

- Лека нощ – каза след нея новата съседка и затвори вратата, когато я изпрати.

На следващия ден Дора Костова беше решила да се погрижи за цветята в градината си. Излезе навън още преди девет, с гумени ръкавици на ръцете си и голяма капела на главата. Първо започна с плевенето на тревите, които засенчваха бегониите ѝ, а после се захвана с почистването на изсъхналите цветове и поливането с голямата синя лейка. През цялото време Мистър Дарвин я наблюдаваше с любопитство от верандата, но въобще не си направи труда дори да се доближи до стопанката си, защото се чувстваше добре на меката възглавница.

Когато почти привършваше с работата си, Дора видя как Елвира отваря вратата на дома си и излиза навън. Беше облечена в черна рокля и носеше тъмни слънчеви очила. Русите ѝ коси бяха накъдрени и с обем. Тя беше тръгнала към червената си спортна кола, паркирана отпред, но когато видя съседката си, реши да отиде да я поздрави. Дора обаче се престори, че не я е видяла, побърза да остави лейката в градината и тръгна към верандата. Но не беше по-бърза от младата си нова съседка и не успя да се прибере вкъщи, преди тя да дойде.

- Дорита! - извика зад нея Елвира.

- А! Здравей! - обърна се Дора към нея. - Как си?

- Радвам се, че попита – свали очилата си Елвира и очите ѝ бяха почервенели от плач. - Случи се истинска трагедия! - с измъчен глас каза тя.

- Какво е станало? - доближи се загрижена Дора.

- О, Дорита! - хвърли се в обятията ѝ Елвира. - Бебчетата ми са мъртви! Моите малки канарчета... Сутринта като станах, те лежаха безжизнени на дъното на клетката обърнати по гръб. Умрели са през нощта.

- Съжалявам – измънка под носа си Дора, спомняйки си парчето сладкиш, което им даде да изядат вместо нея. За миг изпита вина. Почувства се като убийца, отнела децата от майка им. Беше отнела нечий живот! Но се запита дали е било заради количеството сладкиш или заради съставките в него? Все пак си спомни, че до късно вечерта не можеше да заспи. Чувстваше се странно, имаше прилив на енергия, заради който почисти всички плочки в банята преди да си легне. - Наистина съжалявам...

- Вината не е твоя – погледна я Елвира. - Може би не са приели добре смяната на къщата... Аз съм виновна. - Избърса внимателно сълзите си, за да не размаже грима по лицето си. - Е, трябва да тръгвам. По-късно мисля да организирам погребението им в задния двор. Намини, ако имаш време! Все пак ги познаваше.

- Да, разбира се – с престорена тъга, отвърна Дора.

Елвира я целуна по бузата и тръгна към колата си. Дора я наблюдаваше как се качва в червения автомобил и потегля надолу по улицата с бясна скорост. Обърна се към верандата си и видя погледа, с който Мистър Дарвин я гледаше от табуретката си. Сякаш той знаеше цялата истина. Сякаш ѝ казваше без думи: Ти си убийца! Дора реши да не го гледа и продължи с поливането на цветята, докато в нея се загнездваше чувство за вина.

През целия ден Дора Костова се питаше как да постъпи. Дали не беше най-добре да признае на съседката си, че канарчетата са умрели заради нея? Не искаше да пази тази тайна в себе си. Беше вглъбена в мислите си и постоянно се сещаше да разстроената Елвира. Дора си мислеше, че може би тя е самотна, след като годеникът ѝ го няма и тя сама трябва да се справя с всичко свързано с новата къща, да среща постоянно непознати хора в непознатия квартал. Дори за миг изпита съчувствие към нея. А сега и единствените същества, които ѝ бяха утеха, бяха мъртви.

Вече минаваше десет часа вечерта. Свърши вечерното шоу, което Дора гледаше преди да си легне. Но тази нощ все още не ѝ се беше доспало. А този път не беше заради сладкиша на Елвира! Продължаваше да я гризе съвестта за убийството на канарчетата. Реши, че няма да успее да мигне, докато не признае какво е сторила. Затова отиде до прозореца и погледна към къщата отсреща. Видя, че все още светлините са запалени вътре, което означаваше, че стопанката не спи. Наметна се с една жилетка, която почти винаги стоеше на дивана и Мистър Дарвин обичаше да се увива в нея. Взе от кухнята една кутия със сладки, които щяха да бъдат като извинение за стореното и излезе от дома си. Но точно, когато щеше да слезе по стъпалата от верандата си, видя един автомобил, който паркира пред къщата на Елвира. От него излезе нисък мъж с голям корем и плешива глава. Той се огледа предпазливо и натисна звънеца. След миг вратата се отвори и той влезе. Още един мъж – помисли си Дора! И беше сигурна, че отново не е годеникът на съседката ѝ. Запита се какво правят непознати мъже при Елвира в късните часове? Вече беше време сама да разбере!

Остави кутията със сладките на люлеещия се стол и тръгна към къщата отсреща. Огледа се и видя, че няма никой по улицата. Вече беше късно и хората бяха по домовете си. Това беше идеалният момент... за шпиониране. Дора премина със стъпка на крадец през алеята на къщата. Сниши се в храстите и тръгна бавно към прозореца на всекидневната, оставайки скрита в сенките на нощта. Чуваше гласове отвътре. Когато вече беше под перваза, се надигна леко, колкото да може да погледне в дома на съседката си.

- Колко дози любов искаш? - попита Елвира с кокетен глас мъжа, който стоеше срещу нея и я гледаше с предизвикателен поглед.

- Да видим колко ще ми струва. Знам, че си скъпа – отвърна той с усмивка. - Сега ли да платя?

- Нека първо да видим дали ще останеш доволен – отговори на усмивката му Елвира и му направи знак да я последва. Тръгна с бавна походка, фръцкайки се по стълбите към втория етаж. Мъжът я последва като куче, водено на каишка от стопанката си.

Дора Костова беше шокирана. Побърза да се махне от там, но се спъна и падна по гръб върху един храст. По косата и жилетката ѝ полепнаха малки зелени листенца. Тя се измъкна бързо от хватката на растението, притича през алеята, пресече улицата, без дори да се огледа за приближаващи автомобили и се прибра в дома си. Затвори вратата и се опита да си отдъхне. Не можеше да повярва на видяното. Нима беше истина това, което се случваше в къщата, намираща се само на няколко крачки от нейния дом?!

Веднага отиде в кухнята и взе слушалката на стария домашен телефон, закачен на стената. Набра нечий номер на циферблата и чу свободния сигнал. Само след миг Вера отговори на обаждането ѝ.

- Няма да повярваш какво се случи – каза задъхана Дора.

- Плашиш ме. Всичко наред ли е?

- Елвира, момичето, което се нанесе отсреща...

- Да?! Какво за нея? - със спокоен глас попита Вера.

- Постоянно идват мъже, които ѝ плащат, за да спят с нея.

- Моля?! - чу се възклицание в слушалката. - Тя е проститутка?

- Срам ме е дори да го изрека на глас! - възмущаваше се Дора.

- Сигурна ли си в това, което говориш?

- Да, напълно. Видях я с очите си! Дойде един мъж, който ѝ предложи пари и тя веднага го заведе в спалнята си на втория етаж.

- Но къде я видя? На улицата ли са били?

- Не... - замлъкна Дора. - Отидох да ѝ занеса една готварска книга с рецепти за сладкиши, че вчера ми даде да опитам нещо отвратително, което беше приготвила, та чак ми стана лошо. Но понеже не ми отвори вратата, се доближих до прозореца на всекидневната и видях това...

- Трябва да направим нещо. Кварталът ни е спокоен и порядъчен. Няма да позволим на една проститутка да го превърне в парк на удоволствията.

- И аз не искам къщата отсреща да бъде публичен дом! Но какво можем да направим?

- Ще го измислим. Сега си лягай, че е късно. Утре ще се видим.

- Добре. Лека нощ!

И връзката прекъсна.

Рано сутринта слънцето вече озаряваше с парещите си ласки улиците на квартала. Птиците чуруликаха в клоните на дърветата, а автомобилите, паркирани пред къщите на съседите, потегляха към работните им места. Това беше времето, в което Дора Костова се събуждаше и се протягаше лениво в леглото си. Мистър Дарвин също правеше сутрешната си гимнастика на пода, след което притичваше по стълбите към кухнята, в очакване стопанката му да напълни купичката му с храна. Дора сложи джезвето с кафе на котлона и потърка очите си, за да се разсъни. Даде на домашния си любимец закуска и го наблюдаваше с усмивка как лакомо започва да яде.

Докато чакаше кафето да стане и мирисът му да изпълни цялата кухня, Дора се доближи до прозореца в кухнята и надникна зад пердето навън. За миг остана вцепенена. Пред къщата отсреща имаше паркирана полицейска кола. Видя и как някои от съседите ѝ кръжат наоколо като лешояди, нетърпеливи да научат първи клюките от този ранен час. Дора не можеше да си позволи да отсъства! Затова веднага спря котлона, уви се в халата си и излезе по чехли на улицата.

Хората се питаха какво е станало и защо полицаите са дошли в квартала им. Тогава вратата на къщата се отвори. Навън излезе Елвира, която имаше белезници на ръцете си. Двама униформени служители на реда я придружаваха. Вървяха бавно към полицейския автомобил, а наоколо се чуваше шушукането на събралите се клюкари. Изведнъж Елвира забеляза лицето на Дора сред любопитните съседи.

- Ти си била, нали?! - развика се истерично тя. - Ти си ме издала! Постоянно си вреше носа в живота ми. А си мислех, че сме приятелки! Ще си платиш! Ще видиш!

- Влизайте в колата – каза ѝ единият полицай, помагайки ѝ да се настани на задната седалка.

- Ще си отмъстя, Дорита! Пак ще се видим! - бяха последните думи на Елвира, преди полицаят да затвори вратата на автомобила.

Сърцето на Дора се сви за миг. Тя гледаше безмълвно как полицейската кола потегля към районното управление. Съседите не спираха да обсъждат случилото се и да създават свои собствени теории за причината, заради която Елвира е била арестувана.

- Това заслужават жените като нея – Дора чу познат глас зад себе си. - Добре, че взехме мерки навреме, иначе кой знае какви хора щяха да започнат да идват в квартала и да плащат за боклуците на това момиче – казваше Вера, скръстила ръце пред гърдите си.

- Ти ли се обади в полицията? - попита я Дора, а приятелката ѝ кимна утвърдително.

- Оказа се, че Елвира е всъщност Адриана, Силвия, Малена. Има много имена. Тя не е проститутка. Дилър на наркотици е. Предлагала стока само на отбрана клиентела с много пари. Полицията отдавна я е търсила. Но тя постоянно сменяла имената и местонахождението си.

- Значи срещу дома ми е живяла престъпница?! Като в онзи сериал за наркотрафикантите? - прекръсти се Дора.

- Да... Така че добре сторихме като помогнахме да я заловят. Утре може да ни споменат в някой вестник. Мястото на такива хора е в затвора. - Вера виждаше притеснението изписано на лицето на замислената ѝ приятелка. - Хайде, - хвана я под ръка тя – нека отидем у вас и да си направим по едно кафе. И без това не успях да изпия моето вкъщи.

Двете пресякоха улицата и тръгнаха към къщата отсреща. Но Дора продължаваше да мълчи, вглъбена в мислите си. Пред престъпленията на арестуваната жена, нейното убийство на канарчетата изглеждаше нищожно. За това щеше да го запази в тайна. В главата ѝ кънтеше пискливият глас на Елвира, или Адриана, или както там се казваше. Повтаряха се едни и същи думи като развален касетофон, които не ѝ даваха покой: „Ще си отмъстя, Дорита! Пак ще се видим!“