Вера Каролева беше жена с принципи. Тя имаше свой собствен поглед над света и твърдеше, че новите поколения не вървят в добра посока. Нейните убеждения често се разминаваха с времето, в което живееше. Например, от малка обичаше да чете класическа английска литература и според нея един порядъчен човек, една праведна жена трябваше да бъде скромна, да поставя винаги на първо място съпруга си, на когото се е обрекла да бъде вярна до гроб и често да премълчава нещастията, които неминуемо ще я срещат в живота. Тя следваше този модел на жена от края на XVIII век и твърдеше, че ще умре държейки докрай на своите принципи.

Вера беше отраснала в патриархално семейство. Преди да навърши пълнолетие, никога не се беше прибирала вкъщи след девет часа вечерта. Не беше опитвала алкохол, нито беше пушила. А за момчета не ставаше и дума! Едва когато започна да работи в една шивашка фабрика на деветнадесет години, срещна първото си гадже. И единственото. Омъжи се за него и му посвети живота си. Роди му две момчета и остана до него до сетния му час.

С годините Вера и съпругът ѝ се бяха превърнали в едно цяло. Навсякъде ходеха заедно. Споделяха си всичко. Те не просто изглеждаха щастливи, а наистина бяха щастливи. Дори романтиката помежду им не беше изчезнала, макар толкова много време да бяха женени. Почти всеки ден, когато съпругът на Вера отиваше до магазина, се връщаше с малко цвете, което ѝ подаряваше с целувка. Веднъж ѝ беше донесъл дори едно най-незначително глухарче, но тя го потопи в чаша с вода и го сложи на плота в кухнята.

Понякога, когато споделяше с приятелките си за това колко много обича мъжа си и как би направила всичко за него, за да бъде щастлив, те не ѝ вярваха. Все искаха да я накарат да си признае, че понякога ѝ писваше от него и иска да го напусне, но Вера не го правеше. Защото щеше да излъже. Тя го обичаше толкова много, че дори когато той боледуваше, се молеше неговата болка да стане нейна, за да не го гледа как страда. Беше готова да даде живота си за своя любим.

Затова, когато той почина, Вера не знаеше какво да прави с живота си. Чувстваше се така, сякаш някой е изтръгнал едната половина от нея и я е накарал да се научи да живее по този начин. И страдаше от това. Страдаше много. Първите дни бяха най-тежки. Събуждаше се в празното легло без желание да стане, защото нямаше на кого да приготви кафе и закуска. Децата отдавна не живееха в къщата и тя беше останала съвсем сама. Дори когато гледаше някой филм по телевизора се усещаше на няколко пъти как се обръща настрани, за да коментира видяното, но нямаше с кого да го направи. А нощите бяха най-тежки. Когато останеше на тъмно в спалнята и изпитваше желанието да се сгуши в съпруга си, започваше да плаче. Понякога плачеше до изгрева на слънцето, защото не можеше да преживее смъртта на любимия си. Питаше се дали някога ще успее да се научи да живее без своя спътник. Едва ли...

След първите две седмици, Вера реши да се съсредоточи в любовта към децата и внуците си. Двамата ѝ синове се бяха установили в столицата, където работеха и бяха създали свои собствени семейства. Майка им ги молеше поне през седмица да се прибират вкъщи при нея със съпругите и децата си. Поне тогава в къщата отново кънтяха гласове, смях и атмосферата веднага се променяше. През тези уикенди Вера се чувстваше добре. Готвеше постоянно, почти не прекарваше време пред телевизора, защото имаше с кого да си говори и вечерта си лягаше толкова уморена, че нямаше време да мисли за самотната половина в леглото, а заспиваше почти мигновено.

Вера беше решила, че не трябва да се предава и да не пада духом, защото все още намираше смисъл да живее. Щеше да се жертва за щастието на своите синове и внуци, и да остане докрай вярна на себе си. Затова, когато получи онова обаждане във вторник вечерта от онзи непознат човек, който говореше с плътен глас в телефонната слушалка, Вера Каролева знаеше, че е дошъл моментът да направи всичко по силите си, за да докаже любовта към близките си. Защото според нейните принципи семейството беше на първо място. Независимо колко ужасни неща трябваше да преглътне.

В сряда по обяд, Дора Костова излезе от дома си с голяма капела на главата, която да я пази от лятното слънце. Тръгна по улицата, насочила се към къщата на приятелката си Нора. Трябваше да вземе едни кулинарни списания с нови рецепти, които да разгледа и да си запише онези, които ѝ харесаха. Но не бързаше особено, защото обичаше когато минава покрай домовете на съседите си, да поглежда зад оградите им, да наостри слуха си с надеждата да открие пикантна информация за обсъждане с нейните дружки. Успя да види колко запусната е градината на Аня, която толкова се беше вглъбила в работата, че очевидно нямаше време за семейството и цветята си. Според Дора, когато пред къщата цветята са повехнали, а моравата е пожълтяла, значи домакинята не е добра и е негостоприемна. Видя също колата на Радо, която беше с блъсната задница и бронята беше счупена. Отново. Очевидно още не беше вразумил сина си, който беше потенциален бъдещ престъпник според седемдесетгодишната дама. Не веднъж бе ставала свидетел на полицейската кола, която прибираше осемнадесетгодишното момче в дома му посред нощ. Дори една вечер лицето му беше посиняло и покрито с кръв. „Бог знае какви ги е вършил този хулиган!“ - възмущаваше се Дора пред приятелките си, когато им разказваше случката на следващия ден.

Когато стигна до пресечката, от която можеше да види къщата на Вера Каролева, Дора за миг се спря. Оглеждаше се дали ще види приятелката си в двора, понеже колкото и да ѝ звънеше по телефона тази сутрин, тя не ѝ отговори на обаждането и това я караше да се притеснява за нея. Но Вера не беше отвън. Точно, когато се канеше да продължи по пътя си, Дора забеляза как от къщата излизаше един мъж, облечен в костюм. Носеше някаква дървена табела под мишница и чук в ръката си. Спря се на зелената морава и постави онзи голям червен надпис, който накара Дора Костова да ококори очите си толкова, че те щяха да изскочат от орбитите си и да се търкулнат по тротоара. Мъжът обявяваше къщата на Вера за продан! Дора не можеше да повярва. Намести капелата на главата си и тръгна с чевръсти крачки към дома на Нора, за да ѝ каже какво се случваше с приятелката им.

Почука нетърпеливо по вратата и след миг домакинята отвори.

- Вече мислех, че си се отказала да дойдеш – каза Нора.

- Ох, не знаеш как бързах... - тюхкаше се Дора задъхана и без да чака покана, нахлу в къщата.

- Станало ли е нещо? - с почуда я погледна Нора, затваряйки вратата.

- Докато идвах насам, видях нещо, което не мога да повярвам, че е истина. Направо ума ми не го побира!

- Изплюй камъчето!

- Вера продава къщата си.

- Какво?!

- Видях един мъж да забива на моравата табела, на която пише „Продава се“.

- Не може да е вярно. Трябва да разберем какво става!

Само след миг двете дами излязоха от къщата и тръгнаха по улицата забързани към дома на Вера Каролева.

Мъжът в костюм тъкмо се качваше в колата си и потегляше към града. Вера го бе изпратила до прага на къщата и изчака той да тръгне, преди да се прибере. Но точно, когато се канеше да влезе в дома си, видя двете дами, които приближаваха към нея. Побърза да отвори вратата и да се затвори вътре, преди те да са я забелязали. Но беше късно. Зоркият поглед на Дора Костова се беше стоварил върху нея отдалече и сякаш я улови с въже, което не я оставяше да помръдне.

- Здравейте – каза вяло Вера, махвайки с ръка.

- Как си, скъпа? - попита я Дора, застанала на крачка разстояние от нея.

- Добре съм... - несигурно отговори Вера.

- От колко време сме приятелки с нея, Нора? - попита Дора, обръщайки се към другата дама.

- Повече от десет години – отвърна тя.

- И се предполага, че след толкова дългогодишно приятелство, трябва да сме се научили да си споделяме – продължи Дора. - Също така, би трябвало да известяваме няколко седмици, преди да решим да се преместим някъде или да направим каквото и да било. Защото така постъпват приятелките!

- Вижте... - заекваше Вера, хванала дръжката на вратата, сякаш за да се увери, че с едно движение, може да избяга от обвинителните погледи на приятелките си и да се заключи в къщата. - Случи се нещо непредвидено...

- Да? Слушаме те! - скръсти ръцете си пред гърдите Дора.

- Не бързаме. Можем да останем и да чуем оправданието ти – допълни Нора.

Вера ги изгледа изпитателно. Сякаш премисляше всички изходи, които имаше да избяга от тази ситуация. Но осъзна, че всъщност може да стори само едно – да каже истината. Огледа се предпазливо навън, сякаш някой можеше да изскочи от храстите. Отвори вратата на къщата и каза на двете дами:

- Влизайте! Бързо!

Дора и Нора седнаха на дивана във всекидневната, насочили изцяло вниманието си към Вера, която се настани на фотьойла до тях. Изглеждаше притеснена. Сякаш не беше съвсем сигурна дали трябваше да каже това, което приятелките ѝ очакваха да им сподели.

- Искате ли кафе или чай? - попита тя, опитвайки се да спечели време.

- Говори, Вера! Стига си ни държала в напрежение! - обади се Нора с тон, с който сякаш се караше на учениците си в класната стая.

- Добре... Ами... - прокашля се Вера. - Снощи получих обаждане. Беше... един полицай. Той ми каза, че се е случило нещо ужасно със сина ми.

- О, Боже! - възкликна Дора, прикривайки устата си с ръка. - Той добре ли е?

- Всъщност, за кой от двамата ти синове става въпрос? - попита Нора.

- Не знам защо, но веднага си помислих, че нещо може да е станало с Наско и попитах полицая дали говори за него. И той потвърди. Каза ми, че сина ми е блъснал с колата си една жена с дете, които са в много тежко състояние. Можели да умрат. - Очите на Вера се пълниха със сълзи и тя дори не поглеждаше към двете дами, които я слушаха, за да не се разплаче. - Бащата на детето искал да съди Наско и може да го вкара в затвора.

- А какво общо има продажбата на къщата ти с това? Защо полицаят се е обадил на теб? - любопитстваше Дора.

- Полицаят ми каза, че може да помогне на сина ми да не влезе в затвора, ако успея да намеря двадесет хиляди лева до петък. От тях ще даде и на пострадалото семейство, за да не съдят Наско. Но аз нямам толкова пари. Дори нямам никакви спестявания. За това единственото, за което се сетих, беше да продам къщата си.

- Снаха ти знае ли за това? Тя какво мисли? - не спираше да задава въпросите си Дора.

- До колкото разбрах, тя не знае нищо. Наско не е искал да ѝ казват, за да не се тревожи. В момента той е задържан в един участък в столицата, но е казал на жена си, че негов приятел е пострадал и му помага.

За миг настана мълчание. Вера не успя да сдържи сълзите си и те потекоха като поточета по бледото ѝ лице. Извади от джоба си една салфетка, с която ги попи и започна да подсмърча. Дора я наблюдаваше със съчувствие, присвила устните си. Докосна ръката ѝ, за да покаже солидарност. След малко се обърна към Нора, която стоеше мълчалива в другия край на дивана и ги гледаше студено. Сякаш въобще не бе чула историята на Вера и не изпитваше никаква емоция след разказа.

- Как може да сте толкова глупави?! - възкликна тя накрая и шокира с думите си дамите. - Наистина ли не виждате какво се случва?

- За какво говориш? Не виждаш ли, че Вера е разстроена? Ще остане без дом, синът ѝ може да влезе в затвора – смъмри я Дора.

- Не съм сигурна, че е съвсем така – отвърна Нора. - Това ще да са от онези измамници по телефона, които се възползват именно от такива глупави и уязвими жени като теб, Вера. Опита ли се да звъннеш на сина си?

- Не... - с тих глас отговори тя. - Полицаят ми каза, че са му взели телефона и няма смисъл да опитвам.

- И ти, разбира се, му повярва?

- Да... - кимна тя.

Нора завъртя очите си нагоре и въздъхна тежко. Стана от мястото си и се доближи до Вера, вадейки мобилния телефон от джоба на панталона си. Седна на облегалката на фотьойла до разстроената жена.

- Кажи ми номера на сина си.

- Но той няма...

- Кажи го! - настоя Нора.

Вера ѝ го продиктува, защото го знаеше наизуст. След три сигнала, които показваха, че линията е свободна, Нора чу гласа на Наско. Поздрави го и го попита дали всичко е наред. Вера беше с ококорени от недоверие очи. Нора продължи разговора, включвайки на високоговорител. Обясни на момчето ситуацията, в която майка му е изпаднала и за телефонната измама, на която е станала жертва. Той пожела да говори с нея. Увери я, че е добре и че не бива да вярва на подобни анонимни обаждания. Каза ѝ, че ако е имало нещо подобно, то е щяла да го научи от самия него или от жена му. Вера се успокои. Каза му, че го обича много и че сърцето ѝ е щяло да се пръсне от тревога.

- Не знам какво да кажа... - обърна се после тя към Нора, когато приключи разговора със сина си. - Толкова много ти благодаря! - прегърна я силно. - Щях да направя голяма грешка.

- Разбирам те – смекчи тона си Нора. - Всеки изпада в паника, когато научи, че детето му е в беда. Но не бива да сме толкова уязвими и да вярваме на непотвърдена информация.

- О, Боже, щях да продам къщата си и да дам толкова много пари на някакви си измамници! – вайкаше се Вера и отново се разстрои при мисълта, за това какво е можело да се случи.

- Спокойно, мила – обади се и Дора. - Важното е, че не се стигна до там. Добре поне, че една от нас може да запази самообладание в подобна ситуация – засмя се тя.

Нора стана от мястото си и се доближи до прозореца, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше замислена. Сякаш някакъв план се въртеше в главата ѝ. Приятелките ѝ я гледаха с почуда, нетърпеливи да разберат какво е намислила. След малко Нора се обърна към тях.

- Трябва да помогнем на полицията да залови тези измамници – каза тя.

- Моля?! - възкликнаха двете дами в един глас.

- Успяхме да предпазим теб, Вера, от това да се уловиш в капана, но ще има други хора, които няма да се усетят навреме и ще дадат всичките си спестявания на тези мерзавци. Трябва да попречим това да се случи.

- И как мислиш да го направим?! - поинтересува се Дора.

- Можем да кажем на полицията за случилото се, но за пред измамниците да изглежда така, все едно те още владеят ситуацията. И когато се появят да си вземат парите, хоп, - плесна с ръце тя - ще бъдат заловени.

- А, не, не! - възкликна Вера. - Аз в такива филми няма да участвам.

- Защо? Нима не искаш да предотвратиш други измамени хора да се поддадат?

- Не искам да пострадам.

- Току виж, онзи престъпник я застреля като дивеч, щом разбере какво става – намеси се Дора. - Ако убият Вера, ще бъдеш ли доволна?

- Не, разбира се – отвърна Нора. - Ще има полицаи. Всичко ще бъде под контрол.

- Не знам... - каза Вера. - Не мисля, че е добра идея. По-добре да се приключи дотук.

- Така постъпват страхливците – заяви Нора. - Но щом мислиш, че е най-добре, така да бъде – и тръгна към вратата да си отива, демонстрирайки разочарованието си.

- Почакай! - накара я да спре с думите си Вера. Нора се обърна към нея. - Може да кажем на полицаите и ако... те са сигурни, че планът е безопасен, че... няма да пострадам...

- Сигурна ли си? - изненада се Дора.

- Може да опитаме... - усмихна се Вера. - Все пак рядко жена на моите години може да участва в подобен екшън – насили се за се засмее тя. - Току-виж наистина се окажа полезна.

След около два часа в дома на Вера Каролева бяха пристигнали трима полицаи. Те разясняваха плана, който бяха съставили, за да заловят телефонните измамници, които все още мислеха, че ще си получат парите от бедната жена. Докато Вера се опитваше да запомни всяка една стъпка, продиктувана ѝ от полицаите, Дора и Нора стояха встрани и слушаха с цялото си внимание думите на униформените мъже. Дора виждаше притеснението в очите на Вера, която сякаш се боеше да признае, че се страхува. Може би, мислеше си Дора, Вера иска да бъде част от нещо голямо, за което после да разказва дълго време. И донякъде беше права. Все пак животът на приятелката ѝ беше винаги спокоен, монотонен и в него липсваха интересни и запомнящи се случки, с които би привлякла вниманието на някого, докато му ги разказва. За нея най-щурото нещо, което бе вършила през последните десет години, беше онзи път, в който реши да сложи щипка канела в каймата за кюфтета, колкото и нетипично да ѝ се струваше това. После гледаше лукаво съпруга си, докато опитваше храната, за да види каква ще бъде реакцията му. Чувстваше се така, сякаш беше извършила някакво престъпление и очакваше да види какви ще са последствията от него. Учудващо, на любимият ѝ му хареса щурото хрумване на съпругата му.

Нора се отдръпна встрани и се доближи до прозореца. Погледна навън, прехапала нервно устните си.

- Добре ли си? - попита я Дора.

- Може би е по-добре Вера да се откаже – каза тя, без да отделя очи от гледката зад стъклото, в която все още влизаше и онази табела от агенцията за недвижими имоти, на която пишеше, че къщата се продава. - Не трябваше да предлагам този абсурден план. Ами ако пострада?

- Всичко ще е наред – опита се да я успокои Дора. - Полицаите си знаят работата. А и ако Вера не беше сигурна в безопасността си, не мисля, че би се съгласила на нещо такова.

- Не знам... - въздъхна Нора. - Дано всичко бъде наред.

* * *

Петъчната нощ беше ветровита. Синоптиците предвещаваха силна лятна буря, която щеше да се разрази след полунощ. Тази вечер прозорците на къщите щяха да бъдат затворени, мебелите в градините щяха да бъдат покрити с найлон, за да не се намокрят. Хората от града знаеха как да се подготвят за летните бури, които понякога се молеха да идват по-често, за да донесат прохлада. Но никой не е подготвен за онази буря в живота, която преобръща всичко в нас, разпилява като страници от вестник надеждите и мечтите ни, замествайки ги със страх. Страхът, че може би няма да оцелеем след тази буря. Страхът, че можем да умрем.

Дора Костова свали чайника с вода от котлона в кухнята си и наля от нея в две чаши. Едната взе за себе си, а другата остави на масата пред Нора, която стоеше на стола, вперила очи в мобилния си телефон.

- Не ти предлагам захар, защото знам, че пиеш чая си чист – обади се Дора. - Но ако искаш имам мед и мога да...

- Остави глупавия чай – изсъска Нора. - Все ми е тая как ще го пия.

- Трябва да се успокоим!

- Опитвам се.

- Полицаите ще се обадят, когато всичко приключи и тръгнат насам с Вера.

- Знам. За това чакам телефонът да звънне.

- Нора, тръгнаха преди половин час. Трябва да имаме търпение. Пийни от чая! Ще те успокои.

Нора въздъхна. Взе чашата с треперещите си ръце и отпи една глътка. После я остави отново на масата и натисна дисплея на телефона си. Чакането на това обаждане щеше да я подлуди.

Вера Каролева беше жена с принципи. Тя винаги твърдеше, че лошото по света трябва да бъде наказано. Дори понякога беше крайна в изказванията си, твърдейки, че крадците трябва да изгубят ръката си, а лъжците – езика си. Според нея, ако имаше действащ строг режим, който да накара лошите хора да се замислят, преди да извършат някое злодеяние, то страната ни и светът като цяло биха били по-добро място за живеене. Вера често казваше, че откакто навсякъде е тръгнал моделът за подражание на американците, покварата и престъпленията са станали нещо обичайно, което тя не би могла никога да приеме.

Но сега, когато беше част от акцията по залавяне на истински престъпници, Вера Каролева се беше замислила отново за своите принципи. Чудеше се дали си струва да рискува толкова много, целият си живот, за да помогне да се въздаде справедливост. Преди тази случка, тя би казала, че няма какво да губи и дори да я убият, тя не би съжалила, защото отново ще се събере със съпруга си. Но докато вървеше по тъмната уличка в един от крайните квартали на града, носейки в ръката си куфарче пълно с вестници, а не с истински пари, Вера Каролева мислеше по друг начин. Разтуптяното ѝ от притеснение сърце я караше да си спомни за децата си, за внуците, за приятелките си. Осъзна, че все още не е готова да си отиде от този свят и че макар любимият ѝ да бе покойник, тя все още имаше какво да губи, все още намираше смисъл да живее.

Когато стигна до стълба, намиращ се точно на завоя преди последната пресечка, Вера застана под светлината на уличната лампа, която я освети като прожектор на някоя театрална сцена. И зачака. Сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Наоколо беше тихо и тъмно като в гроб. Чуваше се далечно лаене на кучета. Беше задушно и по небето се появяваха краткотрайни мълнии, предвещаващи бурята, която всеки миг можеше да започне. Единствената глътка на успокоение за бедната жена беше това, че на няколко метра, скрити в храстите и наблюдаващи всичко, бяха полицаите, които във всеки един момент щяха да излязат и да я защитят, ако се наложеше.

След малко чу стъпки зад себе си. Обърна се с притаен дъх и видя един нисък мъж, облечен в черно, който имаше шапка и тъмни очила, да приближава към нея. Вера стисна куфарчето. Мъжът застана на крачка от нея, оглеждайки се предпазливо.

- Всичките пари ли носиш? - попита той.

- Да... - кимна Вера.

- Дай куфарчето и си тръгвай! – нареди ѝ.

Вера му подаде куфарчето и се обърна в посоката, от която беше дошла. Чу зад себе си как мъжът го отваряше.

- Ей! - извика той след нея. - Върни се! Къде са парите?

Вера се престори, че не го е чула и не спря. Дори забърза крачката си, опитвайки се да стигне по-бързо до полицаите. Мъжът зад нея хвърли куфарчето, разпилявайки вестникарската хартия наоколо и тръгна да догони жената. Вера затрепери от страх, чувайки стъпките му зад себе си. След миг усети как ръцете му я сграбчиха и тя падна на земята, удряйки ръката си в цимента. Извика от болка. Тогава полицаите излязоха от скривалището си. Когато измамникът ги видя, се обърна и се затича, опитвайки се да избяга. Но единият униформен го простреля в крака и той падна ранен. Сложиха му белезници и го отведоха към полицейската кола.

Навън валеше като из ведро. Мобилният телефон на Нора позвъня. Тя веднага го грабна от масата и отговори на обаждането още след първия сигнал. Полицаят отсреща ѝ обясни, че операцията по залавянето на престъпника е приключила успешно, но Вера е в болницата. Не даде повече пояснения, а приключи разговора. Веднага щом остави отново мобилния си телефон на масата, Нора гледаше безмълвно в една точка и от очите ѝ започнаха да се сипят сълзи. Дора, която стоеше встрани и чакаше да разбере какво е станало, се паникьоса, когато видя, че приятелката ѝ плачеше. Стана като опарена от мястото си и се доближи до нея.

- Какво казаха? Нора, кажи ми! - беше нетърпелива тя. - Вера добре ли е? Да не са я убили?

- Не, не... - хлипаше тя. - Просто е в болницата... Не знам защо...

- Ами какво чакаш?! Трябва да отидем при нея.

- Аз съм виновна – не спираше да реди през сълзи тя. - Заради мен са я ранили.

- Стига си се жалвала – грабна чантата си Дора и започна да дърпа като малко дете ръката на приятелката си. - Ставай, да тръгваме към болницата!

Докато чакаше приятелките си да дойдат, за да я приберат вкъщи, Вера Каролева не можеше да скрие задоволството от лицето си, отразено в една лека, едва доловима усмивка. Чувстваше се така, сякаш се е събудила от някакъв сън, за който не можеше да спре да се пита дали е бил истина, защото ѝ се е струвал прекалено реален. Но счупената гипсирана ръка беше доказателството, което ѝ беше необходимо, за да се увери, че не е сънувала. Само преди миг полицаят беше при нея. Каза ѝ, че измамникът е признал всичко, което е сторил и е издал приятеля си, с който са реализирали схемата си за телефонни измами. Това накара Вера да бъде доволна от себе си и от смелостта, която беше показала, че все пак притежава. Беше сигурна, че ще разказва тази случка като от някой холивудски филм, докато е жива. Може пък някой да напише книга или разказ за нея, мислеше си тя, с което се разсейваше, за да не обръща внимание на болката, която изпитваше в ръката си.

Вратата на стаята се отвори. Вътре влезе първо Нора, която нямаше търпение да прегърне приятелката си. Засипа я с въпроси дали е добре, какво се е случило и дали я боли много. Дора също прегърна Вера и просто ѝ каза колко много се гордее с нея.

- А ще те дават ли по новините? - не издържа да не попита тя.

- Едва ли – отвърна Вера.

- Щеше да е хубаво. После в целия квартал щеше да се говори, че си известна – продължи Дора Костова.

- Е, предпочитам да не съм известна. Важното е, че тези измамници бяха заловени.

- Щях да умра от притеснение, когато ми казаха, че си в болницата – обади се Нора.

- Всичко е наред – усмихваше се Вера. - Ако не е ранен един войник, как би доказал, че е ходил на война?! - засмя се тя.

- Хайде, да се махаме от тук – предложи Дора Костова. - Болниците ме потискат.

- И мен – допълни Вера.

- Можем да отидем вкъщи – каза Нора на приятелките си. - Имам една бутилка червено вино, което е подходящо за тази вечер.

- Не е ли малко късно вече? - попита Вера, тръгвайки към вратата, придружавана от двете дами.

- Да се напиеш с приятелките си никога не е късно – заяви Нора и накара Вера и Дора да се засмеят, съгласяйки се с нея.