Слънцето прегръщаше верандата на къщата на Дора Костова. Цветята в саксиите, наредени по перваза, бяха огрени като артисти от прожекторите на някоя сцена. Бегониите, които бяха посадени в градината, привличаха пчелите с ярките си цветове и те жужаха тихо около тях. Дора се поклащаше бавно на люлеещия се стол, докато довършваше плетивото в скута си. Зелените ѝ очи бяха скрити зад тънките очила и от време на време се озъртаха по улицата, за да не изпуснат нещо. Мистър Дарвин спеше спокойно на една ниска табуретка с дебела възглавница, точно до стопанката си. Когато се размърдваше, тя започваше да го гали нежно по гърба, докато той заспи отново.

       Нямаше ток. Беше спрян в целия квартал още от девет часа сутринта. Два дни преди това бяха съобщили за профилактика в електропреносната мрежа. За това веднага след кафето и леката закуска, Дора беше излязла навън, за да се радва на хубавото пролетно време. Ядосваше се само, че ще изпусне някои от сериалите, които следеше. В такива моменти се сещаше за стария компютър, който дъщеря ѝ искаше да донесе. Казваше ѝ, че в интернет може да намери всичко и да си гледа сериалите по всяко време, дори епизоди, които още не са излъчени по телевизията. Но Дора беше отказала, защото не мислеше, че ще се справи с подобна „сложна машина“, както тя самата наричаше компютъра. Все пак едва свикна със стария мобилен телефон на внука си, на който все забравяше да зарежда батерията.

       За всичкото време, което беше прекарала на верандата си от сутринта, Дора беше събрала твърде малко материал за съседите си, който да обсъжда с приятелките си на утрешното чаено парти. Беше видяла например, как съседката ѝ Виктория, която беше младо момиче, на около тридесет години, блъсна колата си в кофата за боклук, докато я изкарваше от гаража. Заради шума от удара, мъжът ѝ беше излязъл да провери какво се случва и двамата се скараха. После успя да види как Антон, мъж на средна възраст, който вече две години не можеше да си намери работа и междувременно се беше развел, взе един стар телевизор, който някой беше оставил до контейнера за отпадъци. Отмъкна го в дома си, оглеждайки се така, сякаш извършваше сериозно престъпление. Разбира се, Дора Костова обичаше да преувеличава в разказите си за видяното от нея и най-вероятно щеше да каже, че Виктория и съпругът ѝ са пред развод, а бедният Антон освен телевизор, взел от боклука и огризки от храна, с които да закуси. Така според нея историите ставаха по-интересни и по-пикантни за дамите, на които обикновено ги разказваше. И без това никоя от тях нямаше да търси доказателства дали всичко е точно така, както им е било предадено, а просто ще разпространят клюките, както са ги чули.

       По обяд, когато усети да огладнява, Дора влезе в къщата, за да си направи сандвич. Обикновено избягваше да яде подобна суха храна, заради проблемите с перисталтиката си, но в случая нямаше да може да си претопли картофената яхния, която имаше в хладилника си. А студената храна според нея не беше вкусна. Мистър Дарвин също не пропусна възможността да хапне от котешката храна, която имаше оставена в купичката. После двамата отново заеха местата си на верандата, унасяйки се в тихо блаженство.

      Докато се люлееше на стола си, Дора Костова опря брадичката към гърдите си и захърка тихо. За петнайсетте минути, в които беше задрямала, имаше странен сън. В него тя беше излязла на разходка с Мистър Дарвин в парка на града. Беше необичайно пусто за такъв прекрасен пролетен ден. Тя си купи сметанов сладолед във фунийка, какъвто го помнеше от едно време и седна на една пейка, а котаракът се настани до нея. Под сянката на дървото беше тихо и спокойно, чуваше се само чуруликането на птиците по клоните. Изведнъж небето стана тъмно. Не беше заради буреносни облаци, а заради нещо, което кръжеше над парка. Дора погледна нагоре и видя черни гарвани, които летяха като обезумели към нея. Тя хвърли сладоледа на земята, грабна Мистър Дарвин под мишница и тръгна да тича в произволна посока. Но свирепите птици приближаваха все повече и не спираха да я преследват. Само след миг бяха сграбчили бедната жена със здравите си нокти и я вдигнаха от земята, отнасяйки я на някъде. Дора пищеше тревожно, но нямаше кой да ѝ помогне. Изведнъж, тя усети как ръцете ѝ омаляват и изпусна верния си домашен любимец, който полетя надолу с жално мяукане.
 

- Не! Мистър Дарвин! - извика тя, събуждайки се рязко.
 

Но щом отвори очите си, Дора се стресна още повече. Нещо кръжеше точно над главата ѝ и издаваше неприятен бръмчащ звук. Тя бързо стана от мястото си с разтуптяно сърце и треперещи крайници. Видя, че това е някаква детска играчка, която се управляваше с дистанционно. Беше дрон, но на нея ѝ приличаше на обикновено самолетче. Огледа се на улицата, за да види кой се е подиграл така с нея. Забеляза на отсрещния тротоар две момченца на около десет години, които се кикотеха, държейки в ръцете си контролера за дрона. Гледаха към верандата ѝ и се побутваха едно друго. Дора Костова присви ядосано очите си, слагайки ръце на кръста в заканителна поза. Извърна се отново назад и видя как Мистър Дарвин сграбчва с лапите си летящото устройство и го поваля на земята. Бързо го измъкна от хватката му, преди да го е счупил и го взе в ръцете си. Размаха го победоносно срещу момченцата с думите:
 

- Да ви видим сега какво ще направите, малки пикльовци!

Децата се разпищяха и тръгнаха да тичат по улицата.

- Нехранимайковци! Ще се гаврят с една старица! - мърмореше тя, оглеждайки дрона. - Докато не ми се извинят, няма да видят малката си играчка – и влезе в къщата си.

      На същата улица, през десет къщи от дома на Дора Костова, живееше една жена, която се казваше Лиляна. Тя беше на малко повече от шейсет години. Беше слаба и елегантна дама. Видът ѝ разкриваше това, че се е занимавала с художествена гимнастика на младини, а сега все още беше треньор на една малка ученическа група. Обличаше се с вталени дрехи, които да извайват фигурата ѝ. Тъмната ѝ коса беше подстригана с модерна прическа, а лицето ѝ винаги беше умело гримирано. Тя обичаше бижутата и заради това винаги носеше големи обеци и гривни, които да придават завършеност на тоалета ѝ.

      Лиляна и Дора имаха история, заради която двете не се разбираха. Преди няколко години треньорката по художествена гимнастика се беше развела и се омъжи повторно за мъж, който беше с петнадесет години по-млад от нея. Връзката им не просъществува за дълго, но в квартала вече бяха тръгнали слуховете, че е лека жена, която води разюздан живот. Съседите я гледаха с онзи обвинителен поглед, с който сякаш казваха „Как можа да го направиш?“ или „Как не те е срам?“. А всъщност никой от тях не знаеше, че първият ѝ съпруг я биеше, а по-младият беше нехранимайко, който искаше да живее на гърба на Лиляна. Всички клюки, които се носеха за нея, бяха тръгнали от устата на Дора Костова. Тя украсяваше разказите си, а приятелките ѝ ги разнасяха като топъл хляб, от който всички любопитни пенсионерки искаха да опитат.

Лиляна вървеше забързана, с големи крачки към дома на Дора Костова. Лицето ѝ показваше, че е ядосана. Устните ѝ бяха свити така, сякаш се канеше да нанесе удар на противника си в някоя ожесточена битка. Прекоси бързо алеята на двора, изкачи двете стъпала към верандата и почука силно на вратата. Не изчака и две секунди, когато отново заблъска. След малко Дора отвори и се изненада да види посетителката си.

- Лиляна?! Най-малко теб съм очаквала да видя пред дома си.

- Не се прави, че сме приятелки. Не съм дошла да пием чай – каза с груб тон тя. - Защо си взела дрона на внуците ми?

- А, самолетчето ли? Те нарушиха моето спокойствие и ме стреснаха с играчката си. Всъщност, тя е вече моя, защото беше на моята веранда.

- Не ставай смешна. Къде е дрона?

- Няма да го дам, докато нахалните ти внуци не дойдат да ми се извинят – каза със сериозно изражение на лицето Дора, стоейки до открехнатата врата.

- Няма за какво да ти се извиняват.

- Тогава да забравят за глупавата си играчка – подсмихваше се тя.

Лиляна присви заканително очите си. Изсумтя така, сякаш беше бик, готов да се нахвърли върху тореадора. 

- Това е война, Дора! Не забравяй, че ти я започна!

- Не ме е страх от теб.

- Ще видим тази работа – изведнъж лицето на Лиляна се изясни и на него се появи заплашителна усмивка, а в погледът ѝ гореше лукав пламък. - Ще видим... - повтори тя и се обърна. Слезе по стъпалата, мина отново по алеята и тръгна към дома си. Дора я наблюдаваше, докато тя не се скри от погледа ѝ. После влезе пак в къщата си и затвори вратата. Чу се шумът на ключ, който се превъртя в ключалката отвътре.

      Токът дойде малко след четири часа следобед. Дора Костова веднага се захвана с приготвянето на вечерята, за да може в пет часа да седне на дивана в хола и да гледа епизода на единия от турските си сериали, които следеше. Сготви си пиле с ориз в една малка тавичка, която щеше да ѝ стигне за поне два дни. Докато яденето се печеше във фурната, тя изми съдовете, забърса плота в кухнята и се настани пред телевизора. Не стана дори и по време на рекламите, за да отиде до тоалетната или да пие вода. Винаги, когато гледаше нещо, тя сякаш съвсем потъваше в света зад екрана и не искаше да изпусне нито минута от онова, което можеше да види. Намираше дори рекламния блок за интересен, защото научаваше за нови продукти, които пускаха на пазара, като например евтин прах за пране, мощен препарат за почистване на мръсните съдове или даже за пробиотиците, които ще ѝ помогнат да има по-добра перисталтика.

      В шест часа, след финалните надписи на сериала „Булката на Мохамед“, беше време за вечеря. Тъкмо ястието беше изстинало и Дора щеше да го опита. Но винаги преди тя да започне да се храни, слагаше от котешката храна на Мистър Дарвин в купичката му. Когато я напълни догоре, тя започна да го вика да дойде на вечеря. След първите две повиквания, той не се появи. Това я учуди. Излезе на верандата, за да провери дали случайно не е още на табуретката, където беше прекарал по-голямата част от деня. Но и там го нямаше. На лицето на Дора се появи гримаса, издаваща притеснението ѝ.

- Мистър Дарвин! - започна да го вика тя отново. - Мистър Дарвин! - оглеждаше се наоколо с надеждата той да изскочи от някой храст, но котаракът го нямаше.

Дора излезе на улицата и тръгна да върви по тротоара, озъртайки се в дворовете на съседите си. Не спираше да вика името на домашния си любимец. Но той така и не идваше при нея. Тя започваше да се тревожи. Опита се да си спомни кога го видя за последно. И се сети, че беше май преди да пуснат тока и тя да започне да готви. След това беше като глуха и сляпа за света извън телевизионния екран. С ужас установи, че за последно е видяла котарака си преди повече от два часа. А това си беше наистина тревожно!

Когато доближи къщата на Лиляна, Дора се надигна на пръсти, за да погледне над високата ограда, която имаше. И тогава видя как съседката ѝ стои до прозореца, осветена от лампата вътре, а в ръцете си държеше мистър Дарвин. Когато забеляза Дора да наднича, Лиляна спусна пердето, за да закрие гледката на любопитната жена. Дора Костова се изчерви от яд. Лицето ѝ стана като домат, а очите ѝ бълваха огън и жупел. Без позволение, влезе в двора на Лиляна и натисна продължително звънеца. След малко стопанката на дома ѝ отвори.

- Какво искаш?

- Веднага ми върни котарака!

- Защо да го правя? - със самодоволен тон на гласа попита Лиляна и излезе на прага, затваряйки вратата зад себе си. - Той е мой заложник. Няма да го видиш, докато не дадеш дрона на внуците ми.

- Но Мистър Дарвин е живо същество! Не ти е някаква глупава играчка.

- Спокойно, грижим се добре за него. Момчетата много се зарадваха, че ще имат домашен любимец – усмихваше се лукаво тя.

Дора я гледаше изпълнена с яд. Осъзна, че от тази безмилостна вражда между двете, тя ще е тази, която ще загуби повече, защото Мистър Дарвин за нея беше много повече от домашен любимец. Откакто го имаше край себе си, тя беше много щастлива. Той ѝ правеше компания, докато плетеше на верандата, мъркаше тихо в леглото ѝ, докато тя заспи, дори се радваше, когато той обикаляше около краката ѝ, докато готвеше нещо в кухнята. Беше се превърнал в неин другар, който сякаш запълваше голяма част от празнината в самотното ѝ сърце. Дори не можеше вече да си представи как би живяла без него. Затова без да каже нищо друго, се обърна назад и тръгна по улицата към дома си. Влезе в къщата, отвори шкафа във всекидневната, върху който стоеше телевизора и извади от там дрона. С бързи крачки стигна отново пред вратата на Лиляна и пак позвъни.

- Ето! - подаде с грубо движение в ръцете ѝ дрона, когато тя отвори. - Връщам тъпата играчка на пикливите ти внуци. А ти ми върни котката!

Лиляна се усмихна. Прибра дрона и след малко се върна до вратата с Мистър Дарвин на ръце. Дора побърза да го вземе и го прегърна с облекчение.

- Миличкият ми! Мама е тук! Не се плаши! - казваше му тя, целувайки го по муцуната, бузите, ушите. Без да поглежда повече към Лиляна, се обърна към улицата и се канеше да си отива у дома.

- Дора, почакай – чу гласа ѝ зад себе си. Спря се и пак я погледна. - Извинявай!... Беше глупаво от моя страна... Не исках да те тревожа така. Ако знаех...

- Не – прекъсна я Дора, връщайки се с няколко крачки към нея. Направи пауза, а после се усмихна. - Аз трябва да ти се извиня – с мил и благ тон на гласа заговори тя. - Трябваше да ти се извиня преди много време за онова, което ти сторих. Съжалявам...

- Всичко е наред – усмихна се Лиляна. - Нека да го забравим.

      Дора кимна в знак на съгласие без да спира да се усмихва. За няколко секунди се вгледа в очите на жената пред себе си и осъзна, че тя е намерила начин да ѝ отмъсти за случилото се преди. Сега, когато вече бяха квит, нямаше причина, поради която помежду им да има напрежение. Усети как ѝ олеква на душата. Рядко се случваше Дора Костова да поиска прошка на някого, задето го е оскърбил с клюките, които е разнесла из квартала по негов адрес. Но в този момент усети, че е постъпила правилно. Затова пое към дома си с Мистър Дарвин на ръце и едно приятно спокойствие в сърцето, което не я напусна през цялата нощ.