Луната бе по-кръгла от всякога. Грееше със сребърна светлина и се отразяваше в бушуващото море. Пясъкът нямаше златистия отенък, които му придаваше чар. Загледана в луната, стъпвах боса, нагънала крачоли до колене, без да гледам в краката си. Бях като омагьосана от вълшебното омание на нощта, докато не се спънах и забих ръце в мокрият пясък. Морето плискаше китките ми, та дори и лактите. Изправих се на колене и се изтупах чевръсто, когато погледнах към отпечатъците, оставени при сблъсъка ми с пясъка, те бяха почти заличени, измити от солената вода. Бях съвсем сама и гледах обезобразеното лице на луната, когато две ръце ме обгърнаха в топла прегръдка и един глас прошепна в ухото ми: Здравей!...