alexein (Алекс)
13 37
11.10.2009 г., 0:40 ч.

История без край 

  Проза » Разкази
1127 0 3

  Луната бе по-кръгла от всякога. Грееше със сребърна светлина и се отразяваше в бушуващото море. Пясъкът нямаше златистия отенък, които му придаваше чар. Загледана в луната, стъпвах боса, нагънала крачоли до колене, без да гледам в краката си. Бях като омагьосана от вълшебното омание на нощта, докато не се спънах и забих ръце в мокрият пясък. Морето плискаше китките ми, та дори и лактите. Изправих се на колене и се изтупах чевръсто, когато погледнах към отпечатъците, оставени при сблъсъка ми с пясъка, те бяха почти заличени, измити от солената вода. Бях съвсем сама и гледах обезобразеното лице на луната, когато две ръце ме обгърнаха в топла прегръдка и един глас прошепна в ухото ми: Здравей!...

 

© Алекс Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това има хубав дух... за начало на по-дълго разказче ... защо не го продължиш
  • Благодаря!
  • Само на 15 си... Все от някъде трябва да започнеш, нали Поздравявам те за смелоста да пишеш! Според мен се справяш добре. Само се пази от клишета... Успех! ...
Предложения
: ??:??