Утринното слънце бе огряло прозореца и светлите му лъчи влизаха през стъклото необезпокоявани. Усетила топлината от слънчевите лъчи, аз станах и отидох до прозореца. Вгледах се в далечината, докъдето поглед стигаше, щастлива, че и този ден почва с усмивка. Осъзнах, че все още бях по нощница и отидох до гардероба за да намеря по-подходящи дрехи. Избрах най-слънчевите и "усмихнати"... като мен. На долния етаж семейството ми, състоящо се от майка ми и по-малката ми сестричка, вече беше почнало да закусва. Когато ме видяха, те се усмихнаха и ме поздравиха с добро утро. Бети, моето сестриче, се затича към мен и ме прегърна.

                Майка ми се казваше Емануела. А аз съм Селина или както за по-кратко ме наричаха - Сели. На 17 години съм и живея в родното ми градче Уиндитаун. Както се вижда от името, моето градче не бе най-приветливо, но пък хората в него винаги бяха добри и учтиви, готови да помогнат на всеки. Къщичката, в която живеехме с майка ми и сестричката ми, беше малка, боядисана в синьо със още по-малко дворче и дървена ограда отпред. Градината беше винаги много старателно подредена и пъстра като дъга. Единствено през зимата белият и пухкав сняг покриваше дървеатата и храстите и не им позволяваше да разцъфтят с прелестните си цветове.

        Майка ми работеше като шивачка вкъщи, а аз бях единадесети клас. Учех в училището в съседния град, тъй като нашия бе твърде малък и нямаше собствено. През летните ваканции работех в работилничката на вуйчо ми. Той правеше стъклени вази и фигурки...

(следва продължение)