Велев1979 (Владимир Велев)
31 350
10.03.2024 г., 8:57 ч.

История за един подлез, едно перце и една стара китара 

  Проза » Разкази
280 4 31
11 мин за четене

История за един подлез, едно перце и една стара китара

 

               На А. 

 

-Прекрасно свирите! Сякаш китарата оживява в ръцете Ви. Виж маме, колко е талантлив този чичко! Младата жена държеше дете на около 4-5 годинки за ръка и го пусна за малко, за да извади портмонето си. Остави няколко монети в кутията за обувки, която служеше за събиране на парите и после продължи към изхода на подлеза.

Мъжът с китарата я изпрати с поглед на благодарност за добрите думи и за приличната сума пари, без да спира да гали струните. След толкова години като уличен музикант се беше научил да чува какво казват хората, без това да го разсейва от изпълнението му. Присви очи и в сумрака на подлеза успя да види, че жената му е оставила цяла шепа с монети. Зарадва се сърцето му и пръстите сами засвириха весела мелодия на опърпания инструмент. “Всъщност отстрани сигурно изглеждам странно… “, помисли си възрастния мъж… “Полусляп музикант, с китара изтъркана от разнасяне свири “Penny lane” на Бийтълс”... Тази мисъл го развесели, наместо да го натъжи и той забърза изпълнението си. 

Звуците отекваха в стените на подлеза и после по стълбите изчезваха в шумотевицата на булеварда отгоре. 

Ако не беше минала тази добра жена с малкото дете и не беше му пуснала шепата монети, сигурно щеше да е далеч по-внимателен. Сега обаче, осигурил сандвич за вечеря, някак си се беше успокоил и съсредоточил в нотите в главата си и не усети идващия младеж. 

Обикновено, още в момента, в който някой тръгнеше да слиза по стъпалата, той го чуваше… Даже познаваше някои от редовните минувачи по походката, даже по дишането, без да ги е видял в лице. Като старата дама, която всеки ден точно в 11:00 часа минаваше на път за пазара отсреща и около половин час по-късно се връщаше с торби, пълни с плодове и зеленчуци. 

Сега обаче този младеж сякаш изникна от нищото. Не чу стъпките му, не усети присъствието му… Чак когато нещо издрънча в кутията му за обувки, той разбра, че има някой в подлеза. 

Странен звук беше… Не както монети се удрят в монети… А един по-особен… Някак приглушен. Напомни му как преди няколко месеца един подпийнал минувач му беше хвърлил копче, вместо монета. Тъп звук, в най-ниската октава… Там където и се чувстваше възрастния мъж… В ниското. 

Няколкото мига за разпознаване на звука от кутията за обувки забавиха музикантът да вдигне поглед и да види младежа… той обаче вече беше подминал с бърза крачка и само силуета му се очертаваше на фона на светлината от изхода на подлеза. 

Възрастният мъж продължи да свири Бийтълс, но вече премина на бавната “Let it be”. Стана му тъжно, че младите хора така са се впили в еднообразието на ежедневието си, че даже не забелязват, че пускат копчета и боклуци в кутията му за обувки. 

Денят напредваше. Забързани хора минаваха покрай него… Някои пускаха монети… Понякога някоя банкнота… Други се ядосваха на шума, който им пречеше да говорят по мобилните си телефони. За един ден, човек можеше да види толкова много и различни лица, а по тях сякаш музиката, която се носеше минаваше и изчезваше в усмивките или дълбоките бръчки на хората.

Слънцето вече беше преминало зенита си и възрастният музикант реши, че е време да изсвири последните акорди за днес. Ръцете вече го боляха. Артритът му се усилваше с всеки изминал ден и вече не можеше да свири толкова дълго, както преди. Стана от малкото сгъваемо столче, прибра китарата в калъфа и вдигна кутията с парите. Докато изсипваше монетите пак чу този странен шум. “Това проклето копче е някъде сред монетите. Дано не го дам на момичето на сандвичите. Ще ми се смее… Ще каже, тоя пък дъртя с копчета ще плаща”. 

Тръгна бавно по посока на изхода на подлеза и след няколко минути се озова на касата на заведението за бързо хранене. 

Както обикновено си поръча два сандвича, един за обяд и един за вечеря и помоли момичето да си вземе колкото пари е нужно от шепата му. Тя, както обикновено, си взе малко повече, разчитайки, че човекът не вижда и не знае колко са точно парите и му подаде касовата бележка. С нея музикантът отиде на съседния прозорец, подаде я на момчето там и както обикновено, помоли да му сложат храната в торбичка за вкъщи. 

Прибра се в малката си стаичка на приземния етаж на старата кооперация и остави нещата си до вратата. 

Първо прибра грижливо китарата в гардероба. След това извади единия сандвич от торбичката и сгъна в нея другия, който се озова на малкия плот до мивката да чака вечерята. После се разсъблече, сложи си домашната тениска и седна на изтъркания фотьойл пред масичката. Всъщност, ако се добави леглото и малкия портативен телевизор сложен върху хладилник, в който се събираха едва няколко продукта, човек на практика беше видял цялото обзавеждане. 

Музикантът ядеше обяда си… Не бързаше… Хранеше се бавно, в такт с “Imgaine” на Джон Ленън, която изсвири последно преди да си тръгне от подлеза и се беше загнездила в главата му. 

След това сгъна хартийката от сандвича, забърса падналите трохи със салфетката и стана да изхвърли отпадъка в кошчето до хладилника. 

Няколкото крачки, които трябваше да направи до леглото бяха прекъснати от един спомен от този ден. Споменът за онзи странен звук от кутията за обувки. Ами ако не беше копче? Ако беше просто по-голяма монета?! Неее, едва ли… с тази ниска октава, няма как да е метал. Нещо го загложди. Реши, че ще провери какво е пуснал онзи младеж. Така или иначе трябваше да знае какви пари има, скоро трябваше да плаща сметки и наем. 

Бръкна в джоба на старото си сако и изсипа съдържанието му на масичката. Веднага видя странния предмет. Не беше копче… Беше перце за китара. Старо… Очевидно много ползвано. Не беше от пластмаса. Беше от нещо друго. Почти беше сигурен, че е от слонова кост. Взе да го върти в пръстите си. Беше адски удобно. Сякаш беше правено точно за него. Гледаше белия му цвят и сякаш усещаше и чуваше звуците на всички музиканти, ползвали го преди него. Стана му приятно и даже сякаш това малко перце от непознат материал отнемаше болката от артрита в ръцете му. 

Стана и взе китарата от гардероба. Изсвири няколко акорда. Сякаш китарата звучеше по друг начин. Остави перцето на струните и прибра инструмента на мястото му. 

 

На следващата сутрин застана на обичайното си място в подлеза над шумния булевард и засвири. Музиката се разливаше по бетонните стени и за разлика от друг път, не изчезваше по стъпалата на горе. Сякаш се връщаше и се стелеше отново и отново и създаваше у него усещането, че е в катедрала с орган. 

Усети първия минувач още когато стъпи на първото стъпало. Със сигурност беше мъж. Стъпваше тежко, с някаква тромавост. Когато се озова в обсега на звуците, все едно раздра въздуха със сълзите в душата си. Музикантът веднага, без да се усети дори, засвири тъжна мелодия… усещаше, болката в човека. Тя натискаше пръстите му по струните и го караше да свири още по-дълбоко и страстно. 

Минувачът спря. Беше мъж на не повече от 45 години. Очите му бяха замъглени от сълзи. Той бръкна във вътрешния си джоб, за да извади портфейла си и остави голяма банкнота в кутията за обувки. Когато го прибираше на мястото му, от същия вътрешен джоб паднаха няколко грижливо сгънати некролога. На тях, дори в сумрака на подлеза, можеха да се видят лицата на млада жена и дете. 

Минувачът събра падналите листове и със същата тромава крачка излезе от другата страна на булеварда. 

Старият музикант не можеше да спре да свири тъжната мелодия чак, докато и последните стъпки на човека не потънаха в шумотевицата горе. 

Сълзи се стичаха по бузите му. Едва преглъщаше… Водата, която си носеше не успя да утоли жаждата му. Изпия я цялата, а все едно не беше пил и глътка. Стоеше застинал на мястото си. Китарата бе в него безмълвна. Той гледаше перцето и недоумяваше какво се беше случило. Не усещаше болката от артрита… беше се стопила в тая тъжна мелодия преди малко. 

Сигурно щеше да седи така вцепенен още часове наред, ако не чу познати стъпки. Беше 11:00 часа и възрастната дама се беше запътила към пазара. Щеше да се върне след малко с торби с пресни плодове и зеленчуци. Познатото лице, щеше да го извади от този унес, беше убеден Музикантът. Тя никога не се спираше при него, но поне беше познато лице. 

Перцето заигра по струните. Беше си наумил да изсвири нещо весело и познато, за да изгони тая жажда, която го мъчеше. Вместо това пръстите му извадиха тъжните акорди на “Don’t Let me Down’” на Бийтълс. 

За първи път, откакто беше в този подлез, възрастната дама се спря и го слушаше. Не помръдна от мястото си до края на изпълнението. Стоеше и слушаше, а още по-голяма жажда се настани в гърлото на китариста. Той с усилие изсвири последната нота и в подлеза настана тишина. 

-Всеки ден Ви чувам, като минавам от тук. Много сте талантлив, но днес сякаш докоснахте сърцето ми и взехте част от мъката ми. Ако можех, щях да Ви слушам цял ден, но трябва да се прибера до обяд, за да сготвя на сина си. Той е парализиран след тежка катастрофа и трябва да го нахраня и да му дам лекарствата. Бог Ви е благословил с тази дарба и днес благослови и мен, че чух тази музика. 

Жената плачеше, извади от джоба си смачкана банкнота и я пусна в кутията от обувки. 

После тръгна и излезе от подлеза. 

Музикантът седеше на мястото си. Такава болка не беше изпитвал през целия си живот. Не от артрита…той беше изчезнал… Но вътре в душата му сякаш се бяха скъсали струните на поне сто китари едновременно. Искаше да вика, да крещи. Но не можеше нито да помръдне от мястото си, нито да издаде звук. 

След малко възрастната дама щеше да се върне от пазар. Ако още веднъж усети тази мъка, самият той ще остане парализиран до края на живота си. Ако се върне мъжът с некролога, самият той ще стане некролог. Беше сигурен в това. 

Времето минаваше…всяка минута го доближаваше до тези срещи. Трябваше да направи нещо. 

С неистови усилия стана, сгъна столчето, прибра китарата и тръгна. Първо бавно… всяка крачка беше по-дълга от километър; всяко стъпало нагоре към булеварда беше планина. 

Когато стигна до светлината, пое дълбоко въздух и се затича. 

Хората наоколо го мислеха за луд. Старче с китара и сгъвам стол тича по тротоара. Блъскаше по някой минувач, но не спираше да се извини. Просто тичаше. Без посока. 

Не знаеше колко време е тичал, но накрая се озова на пейка на алеята до реката. Седна и едва дишаше от умора. Не знаеше дали е от изминатото разстояние в бягане или от мъката на тези двама души, оставила диря като от метеор в сърцето му. 

Пое си въздух. Преглътна. 

Извади перцето от джоба си… Повъртя го в пръстите си. После стана и с цялата сила на болните си от артрит ръце го хвърли в реката. 

 

Повече никога не се върна в онзи подлез. 

 

-Татко! Толкова се радвам, че се съгласи да дойдеш при нас. Ще ми помагаш… С внуците ще се занимаваш. И не искам да чувам, че си щял да си ни в тежест. Никога повече не искам да чувам това. 

Възрастният музикант кимна утвърдително, но не каза нищо. 

Влезе в голямата къща на дъщеря си. Остави багажа си и я гледаше с цялата бащина любов на света. 

-Татко, добре ли си? Всичко наред ли е?, попита жената. 

Той пак само кимна и се усмихна. 

-Татко, какво те накара да промениш решението си и да дойдеш да живееш при нас след толкова години?! 

Китаристът я погали по косата и тихо прошепна:

-Едно перце, миличката ми… Едно перце… 

 

 

 

© Владимир Велев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Люси! Радвам се, че ти е харесал разказа!
  • Една необикновена човешка история, разказана увлекателно и от душа. Браво!
  • Благодаря, Нина! Радвам се, че е допаднал разказа!
  • Много ми хареса разказа!
  • Благодаря, Грег! Радвам се, че ти е харесал!
  • Както винаги страхотен разказ.
  • Благодаря, Юри! Радвам се, че ти е харесал разказа.
  • Благодаря, Ромашка! Радвам се, че ти е харесал!
  • Чудесен разказ!
  • Чудесен разказ! Поздравления, Владимире!
  • Благодаря, Георги! Радвам се, че ти е харесал разказа. Благодаря още веднъж и за добрите думи и за тънката препратка към разказа в коментара ти!
  • Май прибавих към краткия си списък тук от автори, пишещи проза, още един.
    Силна творба, докосва като с перо душата.
    Поздравявам те.
  • Благодаря, Николай! Радвам се, че ти е харесал.
  • Чудесен разказ!
  • Съм, Влади. Почти цял живот и те разбирам.
  • Слушах я, Наде... Последната песен на Бийтълс.. Ще оставя по-компетентни от мен в музиката да я оценят. Аз лично предпочитам концерта на покрива пред компютъра😁. Виждам, че си любителка на групата... Ще ме разбереш😉
  • Да цитирам един мъдър сенсей, (който от скромност не си казва името):
    "Скромността е само за хора, които нямат други качества".
    Между другото, преди 4 месеца излезе "Now and Then"- обявена за последната песен на "Бийтълс". Създадена е с помощта на изкуствен интелект.
  • Благодаря, Надя! Колкото и не скромно да звучи, коментарът ти ме възгордя! Радвам се, че ти е харесал разказа.
  • Едно перце за китара,"Бийтълс" и цяла Вселена между редовете...
  • Благодаря, Валя! За добрите думи и За отделеното време да прочетеш разказа. Радвам се, че ти е харесал.
  • Алгол, както се казва, понякога коментарите под едно произведение са по-идейни от самото произведение. Благодаря, че си отделила време да прочетеш, разбереш и коментираш разказа. Надявам се да ти е харесал.
  • Благодаря за добрите думи, Паленка! Радвам се, че ти е харесал разказа.
  • Много хубав разказ.
  • Благодаря, Таня! За отделеното време за прочит и за добрата оценка.
  • История, която наистина докосва. Емпатията е естествено умение на хората, но децата се учат на нея от родителите си. За да я разберат е нужно да разберат същността на болката и да започнат да си задават въпроси- Защо? Как? Какво да направя? В момента, в който се справят със собствената си са достатъчно силни да съчувстват на чуждата. Както и да помогнат на друг страдащ. А понякога се случва така, че отнемайки чуждата болка всъщност заглушаваме своята, но това е съвсем друга история.
    Харесах и препоръчвам!
  • Справил си се! Често не си даваме сметка, че дори присъствието ни е достатъчно, за да правим нечий живот пълноценен.
    Хареса ми!
  • Браво и от мен!
  • Благодаря за отделеното време да прочетеш разказа, Петър! Всъщност идеята му беше да покаже, че когато човек усети мъката на другия, когато достигне ниво на емпатия, достатъчно, за да разбере другия, в крайна сметка оценява това, което има. Сигурно не съм се справил добре с предаването на посланието....Извинявам се за което. Не ме съдете прекалено строго. Все пак съм аматьор в писането.
    Още веднъж благодаря за отделеното време за разказа ми.
    Поздрави!
  • Така е, уличните музиканти, пред тях минават хиляди хора с различни съдби,...и решението на героя е най-правилно, перцето в реката и да забрави
  • Благодаря, Безжичен! Радвам се, че ти е харесал разказа.
  • Браво!
Предложения
: ??:??