Из дневниците на най-доброто дете ( част 1 )
Днешният ден беше като вчера. Слънцето изгря с утрото, а пердетата губят смисъл, когато лъчите засияят в стаята. Въздухът - все така тежък, както вчера; небето - синьо; стаята - същата.
Анн отвори очите си, изгарящото й лице поруменя от слънчевите ласки и събуди малкото момиче. Тя стана, разтърка очи и се понесе към терасата, подобно на малък облак, носещ се в небосвода - леко и бавно. Тя се усмихна на утрото, защото знаеше, че всеки ден е подарък, че всяка фибра във въздуха е по-ценна от лошата мисъл.
Подобно на цвете, Анн беше красиво, малко момиче, със светли коси и кехлибарени очи. Усмивката й излъчваше щастие, някак дълбоко и истинско. Когато се смееше, очите й приемаха формата на любов. Малки гънки издаваха, че смехът идва от сърцето й. Само тези, които я познаваха, знаеха за тази тайна и можеха да различат дали е щастлива истински.
Анн обичаше да играе сама. Още от мъничка, предпочиташе да се усамоти в мислене, отколкото да играе с другите деца. Тя лежеше, често преструвайки се, че спи, и мислеше за света. Разбира се, като дете. Чудеше се защо хората, които вижда по улиците, са тъжни, намусени, а не се усмихват. Чудеше се защо има толкова бездомни животинки, които се скитат и молят без глас за помощ, за късче хляб, за парче време, за ласки... а хората ги подминаваха, дори подритвайки ги. Тя често взимаше храна от вкъщи, за да нахрани дори едно бездомно животинче, защото знаеше, че е дала нещо от себе си. Отделяше време, за да поиграе с тях, за да ги помилва, какво от това, че бяха мръсни...
Понякога излизаше пред блока, за да си играе с другите деца. Но намираше нещо грешно в това изгубено за нея време. Знаеше, че една игра на шише, би било загуба на време, спрямо една мисъл, която да я накара да осъзнае нещо ново. Например - защо капките дъжд са прозрачни, а когато грее слънце, те придобиват блясък? Защо сълзите са солени, а не горчиви? Защо небето е необхватно, всъщност прозрачно, но ние го виждаме синьо? Защо Луната се сбогува всяка вечер с поне една звезда и стои горе, толкова смирена и плаха? Защо Земята се върти, а ние стоим прави? Защо хората не подаряват усмивки, знаейки, че могат да направят някого щастлив, а се мръщят и все недоволстват? Защо аз съм аз? Коя съм? За колко време съм тук?
Тези мисли бушуваха като водопад в малката й главица. Макар и да не намираше точните отговори, постоянно задаваше въпроси, може би някои би й казал нещо по-вярно от другиго.
... (продължение)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
